Желанието на птичето - един разказ на Мирослава Дачева
- Писна ми! Не устоявам към този момент! Това не е естествен живот, а някаква подигравка. Не желая повече подобен живот. А и какъв въобще е смисълът? Какъв? Не виждам защо да не преставам. Не си коства. Само проблеми и защо? Неспособен съм да се оправя. Не желая подобен живот. Искам да се откажа. Искам да съм безгрижен като птиците. Да не помни за всички проблеми и паники. – мърмореше индивидът, до момента в който оправяше леглото си за лягане.
- Мислиш ли съществено това, което казваш? – чу се невероятен глас, нито мъжки, нито женски, някак неустановен, само че изпълнен с грижа и топлота. Заслепен от отчаянието си, индивидът даже не се запита какъв е този глас, откакто беше самичък в стаята, и напряко отговори:
- Прекалено мъчно и тежко е. И никой не ме схваща. И аз не желая към този момент никой и нищо. По-добре и мен да ме няма! Вече нямам сили. Ще сложа завършек на всичко!
- Искаш да умреш, по този начин ли?- попита гласът.
- Да, това желая! Не ми се живее повече!
- Сигурен ли си? – попита още веднъж гласът, давайки му късмет да размишления.
- Да! – отговори към този момент троснато индивидът.
- Щом по този начин искаш… - сподели натъжено гласът- Ти си легни и се наспи довечера. Аз ще се погрижа за желанието ти.
На сутринта човекът с неодобрение откри, че се е събудил, че е към момента жив, и стартира да мърмори:
- Онова нещо нощес ми даде обещание, че ще извърши молбата ми, само че ето на, отново се разсъниха. Нищо не е изпълнило.
- Не си ли размислил? – чу се още веднъж гласът, който беше решил да му даде късмет да промени решението си.
- Не, не съм! – сподели ядосано индивидът.
- Добре тогава, както искаш. – сподели тъжно гласът- Ще извърша желанието ти. Ти единствено излез и тръгни за работа, както нормално, или някъде другаде, все едно къде...
Човекът даже не изслуша гласа до дъно. Взе ядосано ключовете и излезе. Нямаше никакво предпочитание да върви на работа, пък и не виждаше смисъл. Затова потегли накъдето му видят очите, без цел и без посока. Не забелязваше нито доскоро изгрялото слънце, нито песента на птиците, нито полъха напразно, захласнат в мисли какъв брой е трагичен и какъв брой неправдив е животът. Задаваше си въпроса дали желанието му ще бъде изпълнено или самичък да го извърши.
Докато не профуча кола с гневна скорост. Изведнъж цветовете избледняха, птичките и шумът от улицата замлъкнаха, пейзажът се замъгли и изчезна. Усещанията се изгубиха. Настанаха мрак и тишина...
Когато се разсъни, индивидът се огледа. Погледът му се спря на ръцете, които се оказа, че са покрити със сиви пера. Такива пера имаше и на дългата му опашка. Двата крайници с по три дълги пръста и остри нокти стояха на дървена пръчка. „ Птица ли съм? “ – намерения си той и се огледа в страни. Забеляза, че е заобиколен от всички страни със сиви решетки. Беше в клетка!
След като погледна сред стоманените пръчки на клетката, видя безжизнено лежащото на леглото тяло, а към него своите близки, плачещи и опитващи се да се успокоят един различен.
- Майко, баща! Това вие ли сте? – повика ги индивидът – Аз съм тук... Чувате ли ме?
Никой обаче не го видя. Осъзнал, че към този момент не може да поддържа връзка с никого, той премисли отношението си към тях:
- Съжалявам, че се държах толкоз студено с вас. Моля ви, простете ми!.. Чувате ли ме? – продължаваше той - Имам толкоз неща да ви кажа. Моля ви... Защо не ме чувате?
Напразно се опитваше да приказва с тях. Те не чуваха думите му. Единственото, което излизаше от неговата уста, беше чуруликане на птица, на което никой не обръщаше внимание в този миг.ю
Не го чуваше и най-хубавият му другар, който също беше там. Той говореше провесен над болничното легло.
- Но аз съм тук. Поне ти ме чуй... Не ме ли чуваш?.. – повтаряше индивидът (вече птиче). Но и неговият другар не чуваше воплите му.
След малко пристигнаха още няколко негови другари, само че и с тях се повтори същото. Те говореха над леглото:
- Ти си толкоз добър другар и човек. Ти оказа помощ на толкоз доста хора. Какво се случи? Защо тъкмо с теб?
А той на вятъра се опитваше да ги повика.
- Времето за рандеву изтече. Утре може отново да дойдете да видите пациента. – намеси се дежурният доктор.
Посетителите погалиха по главата своя непосредствен и му пожелаха бързо възобновяване. След това излязоха.
В болничната стая настана тишина. Само апаратите издаваха спокоен тон. Човекът (птиче) затвори очи и наведе глава:
- Не бях прав! Толкова хора ги е грижа за мен. Аз съм значим за тях. Чак в този момент осъзнах това. Сега не мога да им кажа даже една думичка... Хора, скърбя! Липсвате ми! – обърна се най-после въображаемо към тях.
След това отвори очите си. Погледът му попадна на закачената по-долу хранилка.
„ Семена... Не желая семена... Ще ми липсват гозбите, които майка ми
приготвяше, когато ѝ ходех на посетители, и тези, които самичък си приготвях. Дори закуските от павилиона на ъгъла до работата, които от време на време си взимах. “...
Не искаше да гледа повече семената. Извъртя си погледа към прозореца. Клоните на дърветата леко се поклащаха. От време на време прехвърчаха птички, а слънцето хвърляше отблясък върху стъклото.
„ Нима към този момент няма да усетя полъха напразно и докосването на топлите слънчеви лъчи? Нима няма да слушам песните на птичките и глъчката на децата от улицата? "
Сега гледаше през стъклото света в близост, на който не обръщаше изключително внимание и на който не отдаваше значение. Сега обаче можеше да се ограничи единствено с това, което прозорецът му позволяваше да види, а то не беше доста. Дограмата пък не пропускаше звуците извън.
„ Сега съм в по-голям затвор, от този, в който преди си мислех, че съм. " – заключи птичето.
Докато съзерцаваше природата на открито и минаващите по улицата хора, слънцето последователно залезе. Денят отмина. Отново настана мрак и тишина. Птичето потъна в пустотата и самотност. Разсъждаваше за настъпилата смяна. Спомняше си сладката отмора вечер след работа, топлите мигове с обичаните хора, разходките, диалозите. Мислеше си по какъв начин към този момент няма да има опция за нищо от това. Обърна главата си и зарови човка в перушината. Не знаеше към този момент кое е действително и кое не.
На другия ден най-близките му хора още веднъж пристигнаха и застанаха до болничното легло, още веднъж говореха на лежащото в него тяло. Той обаче не направи опит да приказва с тях. Знаеше, че е безсмислено, нямаше да го чуят. Само стоеше и ги гледаше.
Случайно погледът му попадна на детето с инвалидна количка от прилежащото легло.
„ А то какво да каже?„ – мислеше си птичето – „ Приковано е за този стол, само че все пак се бори и не се предава, не е изгубило воля за живот. А аз имах прелестен живот, а се отхвърлих от него... Колко бях малоумен, с цел да не го оценя. Сега изгубих всичко. Липсва ми всяко допиране, всяка активност, с която се захващах, даже дреболия, липсват ми диалозите... даже компликациите, от които се оплаквах... Какво направих?! Допуснах огромна неточност... “
Мислите му бяха прекратени от влезлия в стаята доктор.
- Докторе, ще се оправи ли? – попита незабавно един от околните.
- Не желая да Ви безпокоя, само че няма огромни шансове. – отговори лекарят.
Като чу това, индивидът (птиче) се натъжи и сподели „ Наистина ли? Само да можех да си върна предходния живот. Защо се отхвърлих от него! ”
- Човек прави оценка това, което има, едвам когато го загуби – чу се още веднъж тайнственият глас - Сега разбра ли какъв брой е скъп живота? Разбра ли грешката си?
- Да, разбрах. И скърбя за това, което направих.
В този миг се случи знамение. Човекът отвори очи. Неговите близки засияха от наслада:
- Той се разсъни! – възкликнаха те.
Човекът затвори за момент очи и си пое надълбоко въздух. След това, без да чака покана, прегърна своите близки. Каза им, че ги обича и че съжалява. Те не схванаха защо съжалява, защото не знаеха какво тъкмо се е случило. Но и не попитаха. За тях по-важното в този миг беше, че той е жив.
- Искаш ли да те изведем малко на открито, на чист въздух? – попитаха те.
- С най- огромно наслаждение! - отговори той и се усмихна.
Близките му желаеха позволение от лекаря. Той им го даде, само че изясни, че би трябвало с инвалидна количка, защото ще е належащо време, до момента в който се възвърне изцяло.
Преди да излязат от стаята, индивидът видя клетката на шкафа до прозореца и промълви:
- Онази клетка... Значи в действителност...
Близките му го чуха и обясниха:
- В нея имаше едно птиче. Изглеждаше тъжно и самотно
„ Вече не е. “ – сподели на себе си индивидът...
Автор: Мирослава Дачева
Визитка: Мирослава е на 26 година Пише разкази, стихове и есета от ученичка. Обича и да рисува. В творчеството си - както в изобразителното, по този начин и в литературното - засяга главно две огромни тематики - природата и фантастиката. Вярва, че има нещо оттатък това, което можем да забележим и усетим. Темите, които представя в творбите си, са: природата и отношението на индивида към нея, животните и техните усеща, духовната същина на индивида, неговите вътрешни терзания, съзнанието, космоса и висшите сфери на битие. Със свои творби е взела участие в редица учебни и национални състезания и изложения.
