Матвей Вълев – авантюристът по дух и по литература
Писателят Матвей Ватев, " Дневник " препубликува текста от интернет страницата " АртАкция ".
" Матвей Босяка " и " Сеньор Булгаро ". Неосведоменият четец би се замислил над двата псевдонима, а когато открие, че става дума за един и същи човек, би потърсил скритите кодове на публицист със обществена сензитивност и с рискована настройка. Нещо сходно се случи и с мен, когато се поинтересувах от личността, прикрита зад псевдонимите. А това стана напълно инцидентно – до момента в който се ровех из архивите във връзка известното наказателно дело пред Военно-апелативния съд в София през лятото на 1942 година, когато е наказан на гибел и разстрелян надареният млад стихотворец Никола Вапцаров. Всъщност бях си сложил за цел да проучвам адвокатските линии на отбрана на двама от обвинените по делото, и двамата млади поети – Вапцаров и Младен Исаев. Защитата на Исаев е поета от проправителствения народен представител и отличен правист Сотир Янев, а в последна сметка Исаев освен е избавен от смъртна присъда, само че даже е оневинен. И там някъде измежду изявленията прочетох за първи път името МАТВЕЙ ВЪЛЕВ. Да, това точно е индивидът, който занася авторския персонален образец на стихосбирката " Моторни песни " от Вапцаров, благосъстоятелност на художника Борис Ангелушев, на поетесата Елисавета Багряна вечерта преди нейното свидетелстване по делото. Известна е мълвата, появила се и " подтиквана " двадесетина години след разстрела по генералско-роднински линии за " виновността " на Багряна поради неубедително държане пред съда в отбрана на Вапцаров; в действителност поетесата освен се явява като очевидец, за разлика от други призовани, само че дава отговор на трите къси въпроса на съда сбито и в интерес на поета. Но в този момент ни интересува Матвей Вълев, пък и самата Багряна нему напълно не е била безразлична
Ямбол, бащата, анархизмът
Две условия предопределят комплицирания креативен и житейски път на Матвей с рождено име Димитър. Първото е обвързвано със фамилията и въздействието на неговия татко – известният образован и учебен деятел на гр. Ямбол Христо Вълев. Бащата дълго време е шеф на Петокласното мъжко учебно заведение (1894 – 1904), а по-късно, при започване на 20-те години на 20-ти век, е шеф и на локалното Педагогическо учебно заведение. Учителят е прочут читалищен деятел и развива бурна активност в ямболското читалище " Съгласие ", а с възпитаниците си от мъжкото учебно заведение разчиства градското бунище и слага началото на един от най-хубавите паркове в страната – градската градина на Ямбол. В фамилията се раждат двама сина: по-големия именува Вельо, а по-малкия се ражда през 1902 година и го именува Димитър. Връзката сред братята е мощна и това изяснява скиталчеството им по света, където по-малкият постоянно следва по-големия. Бащата умира през 1934 година, а преди този момент дребният наследник не е приключил даже и приблизително обучение, макар безспорния си гений. Семейство Вълеви постоянно трансформира местожителството си (Ямбол, Пловдив, Бургас, София), а за смут на родителите дребният наследник Димитър в 7-ми клас напуща учебно заведение и стартира да изхранва прехраната си, полагайки труд като " пристанищен служащ и служащ във фабриката на Стандарт Ойл Къмпани в Бургас, като дървосек в Лонгоза и като общ служащ по жп линии " (по думите на Александър Жендов). Черната докерска работа, работата като машинописец, риболовец, железничар, помощник-гатерист и други поставят отпечатък върху младия Димитър.
© Личен списък
Личен списък
Второто събитие, предопределящо мирогледа на дребния наследник, е обвързван с съществуването на мощно анархистко придвижване в гр. Ямбол. Макар и да не съществуват документални доказателства, най-вероятно младият Димитър е " попивал " анархискта литература и е познавал някои теоретици на българския анархизъм, измежду центровете на които се откроява Ямболският край. Това изключително личи по-късно, когато писателят сътрудничи на редица български и задгранични издания с леви хрумвания, само че политическата му философия, в случай че можем въобще да приказваме за завършена идея у този авантюрист, подсказва по-скоро за обвързаност към анархизма, в сравнение с към комунизма. Нека напомним, че от Ямбол е видният теоретик на анархизма Георги Шейтанов (1896 – 1925), който също има ярки литературни ползи и сътрудничи на Гео-Милевото сп. " Пламък ".
Христо Смирненски
Така житейските криволици водят Димитър до София, където от началото на 1922 година доникъде на 1923 година се сближава с кръга към списанията " Българан " и " Маскарад " и с младите Райко Алексиев, Тома Измирлиев, Александър Божинов, Трифон Кунев, Димитър Подвързачов и други Започва да разгласява безсистемно разнородни текстове, включително и в сп. " Червен смях ": стихотворения, очерци, журналистически материали, къси разкази, фейлетони. Публикува под многочислени псевдоними, което и до през днешния ден затруднява литературните историци и критици да обобщят всеобхватно и цялостно творчеството на писателя. Все отново през 1922 година Димитър се стопира на псевдонима Матвей Босяка, в който също можем да открием отзвук от анархизма.
Ала най-силно е другарството му с Христо Смирненски. Тук трагичната заръка на ориста се намесва: през м. май 1923 година е отпечатан последният брой на сп. " Маскарад ", а през м. юни умира от туберкулоза Смирненски. Само на 21 години, Матвей (Димитър) подхваща решителна крачка да напусне България и да последва по-големия си брат в чужбина.
Германия и Бразилия
В продължение на седем години, до края на 1930 година, Матвей Вълев живее в Германия. Първоначално следва един учебен срок публицистика в Берлинския университет, само че по-късно стартира да сътрудничи на леви немски вестници под псевдонима Хайнрих Волф, да урежда изложения и други Особено сериозно става перото му след Деветоюнския прелом в България (1923), въпреки преди този момент да е подлагал на критика ръководството и на Стамболийски поради преследването на анархистите. Обществената му активност е дейна, наред с други младежи като доктор Бойкикев, Сава Гановски и други Публикува даже във вестник " Съзнание ", излизащ в Детройт (САЩ) като орган на българската емиграция; превежда от съветски и немски езици. През 1924 година е учредено сдружението " Народно студентство " в Берлин и Матвей става деен помощник на неговия печатен орган сп. " Нарстуд ". Берлин по това време е културната столица на Европа, там живеят и учат доста надарени млади българи. Тук се среща и с Елисавета Багряна, когато той е на 21 години, а тя – на 30.
© Личен списък
Ръкописни бележки на М. Вълев. Снимката е от фонда на Националния книжовен музей.
Ала по-големият брат още веднъж е отпътувал, този път доста далеко: Бразилия. На 3-ти януари 1931 година Матвей отпътува към южноамериканския континент, в този момент – за четири години.
Лични мемоари на Матвей от бразилския престой мъчно можем да открием, само че всичко е пресъздадено в сюжетите и атмосферата на разказите, отдадени на този интервал. Докато работи и живее из бразилските степи, стопанисвайки малко зеленчуково стопанство или управлявайки огромна плантация, името на Вълев съвсем не се появява в българската преса, с изключение на редките изключения на изпращани фейлетони и дописки. През м. октомври 1934 година той се завръща в родината и стартира трескаво да разгласява в съвсем цялата българска преса (вестници и списания) по всевъзможни тематики: пътеписи, географски очерци, исторически очерци, политически и стопански кореспонденции, портрети и прочие, и прочие
Така идва 1937 година, когато разгласява първата си книга с разкази " Прах след стадата ", която с безспорния си триумф " в действителност го легитимира в литературното пространство " (по думите на Роман Хаджикосев). Следват месеци и години, наситени с изявления и издаване на книги – " Войници на брега " (1938, разкази), " На котва " (1938, повест), " Малките мореплаватели " (1939, разкази), " Пътници " (1939, разкази), " Радост в живота " (1940, разкази), " Отсам и оттатък " (1940, разкази) и мн. други През 1940 година разгласява и книгата " Знаменосци ", която съдържа негови очерци за " велики кооператори ", в това число за родоначалниците на кооперативното придвижване в България; самобитно нейно продължение е последната му оповестена книга приживе – " Някога и през днешния ден " (1942).
Създаването на Българско национално радио също не оставя М. Вълев безучастен. През 1938 година взаимно с Ангел Каралийчев основава радиопиесата " Крилата помощ ", която е излъчена по Радио Варна на 26-ти декември с. година и е отличена с първа премия на Дирекцията на въздухоплаване. Според редица откриватели Вълев в съавторство с Никола Вапцаров основава и радио-театъра по това време. През 1937 година взе участие в културна делегация в Югославия, пътува и за 16-тия конгрес на ПЕН-клуба в Прага. Работи и като съредактор на сп. " Сердика " (1940 – 1943), което е илюстровано издание на Софийската община; там през 1942 година разгласява истинска публикация за " прощъпулника " на българското радио. Пише и детски разкази, както и пиески за деца (например в съавторство с Йордан Стубел). Темата за морето също е централна в творчеството му.
Матвей Вълев изпитва непресъхващ пиетет към новото, освен това без боязън. В прозата му откриваме концепциите на техническата рационализация и съпътстващите я провокации пред индивида.
Жанровото и тематичното многообразие на Матвей Вълевото творчество от този интервал е голямо и е подкрепено от автобиографична основа. Но в случай че би трябвало да посочим една преобладаваща полезност, ще я открием, коства ми се, в това, че той е измежду първопроходците, показали пред българския четец южноамериканската тема (наред с Борис Шивачев, Тодор Ценков, Светослав Минков, Самуил Стрезов и др.). Пред четящата публика Вълев разкрива непознати до в този момент сюжети за плантации, негри, " ковбои ", ферми, стада, големи реки, дресьори на гърмящи змии и т. н.; появяват се тематиките за изневярата, за съдържателките на обществени домове, за разочарованието от сънародника зад граница, за завръщането Далечна Бразилия се явява пред нас със своята сантиментална неопределеност и даже с неопределената, само че постоянно предстояща любовна случка. Разказите на Вълев навяват носталгия по България и една по-обща потиснатост.
© Личен списък
Матвей и Багряна като кумове. Снимка от книгата на К. Зографова " Играещата със стихиите " (2013).
Багряна
След завръщането от Бразилия през есента на 1934 година Матвей Вълев среща още веднъж Багряна по време на галерия. С поетесата Матвей изживява мощна любовна връзка, преминаваща от време на време и в креативно съдействие. Първата им среща в Германия преди 10 години е едно другарство: " Запознах се с двамата братя Вълеви. Единият – Матвей – учеше публицистика, а другият – Вельо – следваше инженерство. Матвей сподели, че ще ми откри квартира, и след един час в действителност откри Матвей ме знаел от " Вестник за дамата ", само че аз не бях чела оповестените от него работи в леви вестници и списания с псевдоним Матвей Босяка, въпреки самият псевдоним да ми беше прочут Двамата братя Вълеви ми демонстрираха Берлин. Водеха ме по всички забавни места. ", споделя след години поетесата. А в този момент, при втората среща, потеглят към Долината на розите и Карлово: " Дружехме, пътувахме дружно, една пролет, сега на цъфтежа на розите, взехме решение да създадем екскурзия Обикаляхме Карлово, гледахме старите къщи, проучихме целия развой на розоварството ", ще си спомни след време Багряна в литературната анкета на И. Сарандев. През 1938 година Багряна и Матвей пътуват дружно по линия на ПЕН-клуба до Прага, а след това и до Берлин. В едно от писмата си във връзка Берлинското пътешестване поетесата отбелязва: " А Матвей непрестанно си търси старите другари и някогашни годеници и е незабележим и неосезаем ". Връзката сред двамата не остава скрита, шест години живеят дружно. По този мотив в точно свое проучване Катя Зографова ще означи: " В същото време пристрастеността им е била задоволително мощна, с цел да раздели писателя от българската му брачна половинка – надарената и хубава художничка Вера Лукова Тук ще вметна, че " Лиза " и " Матвейко " си остават положителни другари – Багряна през 1943 година свързва пътя си с Александър Ликов, а Матвей Вълев през май 1944 година се дами трети път – за Люба Игнатова ".
В оповестените неотдавна записки на есеиста и рецензия Кирил Кръстев (1904 – 1991) откриваме пасажи, отдадени на " земляческата любовна стрела " сред неговия съгражданин Матвей и Багряна: " Та тази тройка – Багряна, Матвей и аз – постоянно вечер, след сладкарница " Цар Освободител " слизахме отсреща, долу, в уютния избен ресторант – извънредно стесненият и задушен в този момент партер на " Минералсувенир ". Тук, в лявото намерено сепаре, женствено-жреческото обаяние на нашата сътрапезница и екзотичните мемоари на Матвей се поливаха много сензитивно, изключително от негова страна, с хубаво мискетово вино и създаваха непринудена витална контактност ".
Отново ще загатна доблестната постъпка на Багряна и Матвей в опита им да оказват помощ на задържания млад стихотворец Никола Вапцаров. В спомените си от 1970 година Хр. Радевски включва в приятелския кръг, събиращ се в квартирата на художника Ангелушев, фамилията на Вапцаров и фамилията на Вълев, както и мнозина други. А в книгата на Вапцаровата брачна половинка Бойка " Да се чете след гибелта ми ", издадена през 2009 година, тя загатва по какъв начин след години е говорила с Борис Ангелушев да напише по-разширени мемоари по какъв начин двамата с Матвей Вълев са убеждавали Багряна да се яви като очевидец, както и в поетичните качества на арестувания стихотворец. Отново ще отхвърля наслагваната с години неправда (дори пред учениците в часовете по литература): Багряна освен демонстрира храброст да се яви като очевидец пред военния съд, когато е призована от Вапцаров, за разлика от други призовани (при това мъже, които са били доста по-близки с Вапцаровата фамилия), само че и дава показания, въпреки и сбити, в негова изгода.
Дали поради разказите на Матвей Вълев или по някаква друга причина, само че след години, през 1960 година, Багряна ще отпътува като единствен български представител за 31-ия конгрес на ПЕН-клуба в Бразилия. И там, отвън формалната стратегия, тя ще гостува за няколко дни в имението на един забогатял деятелен българин в Белу Оризонте, чието име е Петър (Педру) Русев, а негова щерка е бъдещата президентка на Бразилия Дилма Русев. Багряна и Петър Русев са се познавали на млади години от престой в Париж.
Но сред Багряна и Матвей има и креативно съдействие. През есента на 1938 година новият сезон на Народния спектакъл се открива с пиесата " Госпожата ", отдадена на тематиката за женската равноправност. Пиесата е писана в съавторство сред Багряна и Матвей. Очакванията са огромни, настроението е приповдигнато, зает е звездният актьорски състав на театъра (Стефан Бъчваров, Магда Колчакова, Стефан Пейчев, Владимир Трендафилов, Борис Михайлов) под режисурата на Хрисан Цанков. Но! – рецензията е безжалостна в отрицателните си оценки и единствено след няколко представления пиесата е свалена от програмата. Всъщност тандемът има още два взаимни драматургични плана – радиопиесата " Знамето " (1939) и драмата " Чудакът " (на машинопис в архива на писателя).
© Личен списък
Смърт
Подобно на живота му, и гибелта на Матвей Вълев прилича сюжет на случка. България посреща преврата на 9-ти септември 1944 година Матвей се е движил в кръга на левите интелектуалци, а творбите му са пропити от обществена тема. Но, изключително след завръщането му от Бразилия през 1934 година, когато партиите са неразрешени поради следващия прелом, той разгласява на процедура в цялата българска преса. Така стартира интензивно да сътрудничи и на вестник " Щурец " на Райко Алексиев, на сп. " Златорог " на Владимир Василев, на кооперативния щемпел, редакторства в сп. " Сердика " на Софийската община и мн. други Това е видяно и не е простено. На 4-ти октомври 1944 година във вестник " Работническо дело " излиза злокобната публикация на Борис Делчев " Фашизмът в нашата литература ", в която се съдържа следният абзац: " Фашистки въздействия проникнаха в творчеството на по-голяма част от формалните ни писатели. Тях можем да открием у Каралийчев, Вълев, Красински, Чилингиров, Арнаудов, Йоцов, Цонев и доста други ". След време в своите дневници Делчев прави опит да омаловажи този собствен " поменник ", предвещал арести, затвори и забрани за посочените с пръст, само че Богомил Райнов, да вземем за пример, в своята посмъртно издадена книга " Писмо от труп " по безапелационен метод аргументира виновността на Делчев за гибелта на Матвей Вълев, в това число и в желанието на Матвей да се включи в доброволческа чета.
Какво в действителност се случва? Превратът на 9-ти септември заварва Матвей като мобилизиран във военно отделение в Елхово. Българската армия е пренасочена към Югославия в гонене на немците. " В редиците на Първа българска войска – написа Кирил Апостолов през 1988 година, – като преводач шпионин към щаба на военачалник Тошев, Матвей Вълев отпътува на фронта, където на 7-ми ноември с. година в багра за Куманово при с. Бугарени доброволческият им отряд попада на засада. Ето последното уведомление от фронта за него: " За битка с една албанска чета (от състава на немска Секретен сътрудник дивизия) биде формирана доброволческа част. Тя трябваше да се вмъкне в тила на немците и там да води битката. В тази част като доброволец влезе писателят Матвей Вълев През време на сражението Матвей Вълев получи лека рана в единия крайник. Въпреки настояването на санитарите да го изтеглят той остава на полесражението, бие се безстрашно Така почина доброволецът публицист Матвей Вълев " ".
Няма по какъв начин Матвей да не е прочел официозната публикация на Борис Делчев. Това, което го избавя от арест или очистване, е попадането му на фронта. Двадесет дни преди прострелването му Вълев написа писмо до вестник " Народна армия ": " Вярно е, че в близкото минало имам и неточности, и грехове. Но в случай че се оцени творчеството и държанието ми, уповавам се позитивното да надделее. Днес, когато би трябвало да организираме всички сили за битка против остарялото и строеж на новото, би било и грубо, и неправилно да се счупи перото на един публицист, който откровено и въодушевено желае да работи дружно с всички напредничави сили за делото на Отечествен фронт. Нека бием врага, дано в този момент всеки от нас даде каквото може, пък след това има време да чоплим предишното и в случай че би трябвало, да понасяме санкции и карантини ".
Послесмъртие
Преди десетина години живеещият в Бразилия режисьор Иван Хлебаров показа концепция за основаване на сериал по творбите на Матвей Вълев, както и документален филм. Личността " Матвей Вълев " продължава да удивлява – режисьорът даже откри негов наследник от бразилския престой (тогава към този момент на 75 г.), с който бащата не е поддържал интензивна връзка, снаха, внуци, правнуци; всички те носят името на Вълев и живеят в щата Минас Жейрас. Нещо повече, мнозина се базират на свидетелства, че в действителност Матвей не е умрял на фронта, а е скиталчествал още веднъж по белия свят. Това, несъмнено, са недоказани изказвания, само че изцяло хармонизират с неравния и плевел житейски път на писателя.
Накрая, струва си да припомня и за парадоксалната орис на последната творба на Матвей Вълев – " Ферма в Сертон ", която съставлява романова обработка и акомодация на бразилските му разкази. В началото на 1944 година ръкописът е признат за издаване в издателство " Перун ", илюстрациите са на приятеля на Матвей Борис Ангелушев. Започва обработката на текста, част от която е на шплати, а друга – на коректури. Точно тогава при бомбардировка над София печатницата е изравнена със земята. Междувременно писателят е на фронта и умира, минава много време. След десетина години при среща на Боян Болгар, другар на Матвей, с неговата сестра Емилия, става дума за неотпечатания разказ. Тя му загатва за разрушаването на печатницата, а той я насочва към писателя Павел Спасов. Спасов бил изровил от разрушената печатница освен шплатите, само че и самия ръкопис. Така достоверният авторов екземпляр-ръкопис още веднъж попада у околните и през 1988 година издателство " Български публицист " издава романа.
Не са малко литературните историци, които са осветлили с присъщата си точност всички стадии от житейския път на Матвей Вълев и надали е нужно да ги изреждам. Специално почитание заслужават тези от тях, които – гладко и методично – напомняха за това име в годините след 1944 година Не са доста изданията на негови книги. Пък и читателският взор към момента се притегля от скандалното и пикантното, съпровождащо този постоянно търсещ дух, вместо от художествената му прозаичност. А Матвей Вълев заслужава да бъде четен поради дълбокото му любознание до степен на случка към всичко ново и даже необяснимо. Колцина могат да поберат в своя 42-годишен житейски път толкоз събития, места, революции, любови?
Матвей Вълев чака своето преоткриване!
" – За всеки човек неговата земя е най-близо до бога, Жоаким. " ( " Нощ над Сертон " )
" Колкото и да мислим, че сме изменени от времената и годините, колкото и да е мощно желанието у всекиго от нас да се отмахне вечно от остарелия свят, в който така постоянно единствено висим като картини, въпреки всичко са останали връзки сред индивида и земята му, те почват една по една да се късат след корабния звън, те са по-силни от желанията ни. Тогава дамите подсмърчат, а мъжете избират да мълчат. " ( " Между два бряга " )
" Белите върхове и заледените фиорди за норвежеца, песъчливите пустини за африканеца, еднообразието на пустата за унгареца, слънчевите чукари със свидните каменисти тютюневи нивички за поробения балканец са неизмерно по-скъпи от тия примамливи шарки на чудния остров. " ( " Островът на цветята " )
" Аз идех от един необятен свят на фермери, ковбои, ловци, на буйна природа и доста живот в нея. Бях бухнал от предпочитание да описвам за това, което четири години изживявах, без да има с кого да споделя. Но аз знаех, че оттатък ме чака различен един свят, цялостен с друга хубост, не по-малко чудна от чудесата на тропическите степи, не по-малко богата от благосъстоянията на бразилските ферми. Там че чакаше родината. " ( " Пътници през океана " )
М. В.
" Матвей Босяка " и " Сеньор Булгаро ". Неосведоменият четец би се замислил над двата псевдонима, а когато открие, че става дума за един и същи човек, би потърсил скритите кодове на публицист със обществена сензитивност и с рискована настройка. Нещо сходно се случи и с мен, когато се поинтересувах от личността, прикрита зад псевдонимите. А това стана напълно инцидентно – до момента в който се ровех из архивите във връзка известното наказателно дело пред Военно-апелативния съд в София през лятото на 1942 година, когато е наказан на гибел и разстрелян надареният млад стихотворец Никола Вапцаров. Всъщност бях си сложил за цел да проучвам адвокатските линии на отбрана на двама от обвинените по делото, и двамата млади поети – Вапцаров и Младен Исаев. Защитата на Исаев е поета от проправителствения народен представител и отличен правист Сотир Янев, а в последна сметка Исаев освен е избавен от смъртна присъда, само че даже е оневинен. И там някъде измежду изявленията прочетох за първи път името МАТВЕЙ ВЪЛЕВ. Да, това точно е индивидът, който занася авторския персонален образец на стихосбирката " Моторни песни " от Вапцаров, благосъстоятелност на художника Борис Ангелушев, на поетесата Елисавета Багряна вечерта преди нейното свидетелстване по делото. Известна е мълвата, появила се и " подтиквана " двадесетина години след разстрела по генералско-роднински линии за " виновността " на Багряна поради неубедително държане пред съда в отбрана на Вапцаров; в действителност поетесата освен се явява като очевидец, за разлика от други призовани, само че дава отговор на трите къси въпроса на съда сбито и в интерес на поета. Но в този момент ни интересува Матвей Вълев, пък и самата Багряна нему напълно не е била безразлична
Ямбол, бащата, анархизмът
Две условия предопределят комплицирания креативен и житейски път на Матвей с рождено име Димитър. Първото е обвързвано със фамилията и въздействието на неговия татко – известният образован и учебен деятел на гр. Ямбол Христо Вълев. Бащата дълго време е шеф на Петокласното мъжко учебно заведение (1894 – 1904), а по-късно, при започване на 20-те години на 20-ти век, е шеф и на локалното Педагогическо учебно заведение. Учителят е прочут читалищен деятел и развива бурна активност в ямболското читалище " Съгласие ", а с възпитаниците си от мъжкото учебно заведение разчиства градското бунище и слага началото на един от най-хубавите паркове в страната – градската градина на Ямбол. В фамилията се раждат двама сина: по-големия именува Вельо, а по-малкия се ражда през 1902 година и го именува Димитър. Връзката сред братята е мощна и това изяснява скиталчеството им по света, където по-малкият постоянно следва по-големия. Бащата умира през 1934 година, а преди този момент дребният наследник не е приключил даже и приблизително обучение, макар безспорния си гений. Семейство Вълеви постоянно трансформира местожителството си (Ямбол, Пловдив, Бургас, София), а за смут на родителите дребният наследник Димитър в 7-ми клас напуща учебно заведение и стартира да изхранва прехраната си, полагайки труд като " пристанищен служащ и служащ във фабриката на Стандарт Ойл Къмпани в Бургас, като дървосек в Лонгоза и като общ служащ по жп линии " (по думите на Александър Жендов). Черната докерска работа, работата като машинописец, риболовец, железничар, помощник-гатерист и други поставят отпечатък върху младия Димитър.
© Личен списък
Личен списък
Второто събитие, предопределящо мирогледа на дребния наследник, е обвързван с съществуването на мощно анархистко придвижване в гр. Ямбол. Макар и да не съществуват документални доказателства, най-вероятно младият Димитър е " попивал " анархискта литература и е познавал някои теоретици на българския анархизъм, измежду центровете на които се откроява Ямболският край. Това изключително личи по-късно, когато писателят сътрудничи на редица български и задгранични издания с леви хрумвания, само че политическата му философия, в случай че можем въобще да приказваме за завършена идея у този авантюрист, подсказва по-скоро за обвързаност към анархизма, в сравнение с към комунизма. Нека напомним, че от Ямбол е видният теоретик на анархизма Георги Шейтанов (1896 – 1925), който също има ярки литературни ползи и сътрудничи на Гео-Милевото сп. " Пламък ".
Христо Смирненски
Така житейските криволици водят Димитър до София, където от началото на 1922 година доникъде на 1923 година се сближава с кръга към списанията " Българан " и " Маскарад " и с младите Райко Алексиев, Тома Измирлиев, Александър Божинов, Трифон Кунев, Димитър Подвързачов и други Започва да разгласява безсистемно разнородни текстове, включително и в сп. " Червен смях ": стихотворения, очерци, журналистически материали, къси разкази, фейлетони. Публикува под многочислени псевдоними, което и до през днешния ден затруднява литературните историци и критици да обобщят всеобхватно и цялостно творчеството на писателя. Все отново през 1922 година Димитър се стопира на псевдонима Матвей Босяка, в който също можем да открием отзвук от анархизма.
Ала най-силно е другарството му с Христо Смирненски. Тук трагичната заръка на ориста се намесва: през м. май 1923 година е отпечатан последният брой на сп. " Маскарад ", а през м. юни умира от туберкулоза Смирненски. Само на 21 години, Матвей (Димитър) подхваща решителна крачка да напусне България и да последва по-големия си брат в чужбина.
Германия и Бразилия
В продължение на седем години, до края на 1930 година, Матвей Вълев живее в Германия. Първоначално следва един учебен срок публицистика в Берлинския университет, само че по-късно стартира да сътрудничи на леви немски вестници под псевдонима Хайнрих Волф, да урежда изложения и други Особено сериозно става перото му след Деветоюнския прелом в България (1923), въпреки преди този момент да е подлагал на критика ръководството и на Стамболийски поради преследването на анархистите. Обществената му активност е дейна, наред с други младежи като доктор Бойкикев, Сава Гановски и други Публикува даже във вестник " Съзнание ", излизащ в Детройт (САЩ) като орган на българската емиграция; превежда от съветски и немски езици. През 1924 година е учредено сдружението " Народно студентство " в Берлин и Матвей става деен помощник на неговия печатен орган сп. " Нарстуд ". Берлин по това време е културната столица на Европа, там живеят и учат доста надарени млади българи. Тук се среща и с Елисавета Багряна, когато той е на 21 години, а тя – на 30.
© Личен списък
Ръкописни бележки на М. Вълев. Снимката е от фонда на Националния книжовен музей.
Ала по-големият брат още веднъж е отпътувал, този път доста далеко: Бразилия. На 3-ти януари 1931 година Матвей отпътува към южноамериканския континент, в този момент – за четири години.
Лични мемоари на Матвей от бразилския престой мъчно можем да открием, само че всичко е пресъздадено в сюжетите и атмосферата на разказите, отдадени на този интервал. Докато работи и живее из бразилските степи, стопанисвайки малко зеленчуково стопанство или управлявайки огромна плантация, името на Вълев съвсем не се появява в българската преса, с изключение на редките изключения на изпращани фейлетони и дописки. През м. октомври 1934 година той се завръща в родината и стартира трескаво да разгласява в съвсем цялата българска преса (вестници и списания) по всевъзможни тематики: пътеписи, географски очерци, исторически очерци, политически и стопански кореспонденции, портрети и прочие, и прочие
Така идва 1937 година, когато разгласява първата си книга с разкази " Прах след стадата ", която с безспорния си триумф " в действителност го легитимира в литературното пространство " (по думите на Роман Хаджикосев). Следват месеци и години, наситени с изявления и издаване на книги – " Войници на брега " (1938, разкази), " На котва " (1938, повест), " Малките мореплаватели " (1939, разкази), " Пътници " (1939, разкази), " Радост в живота " (1940, разкази), " Отсам и оттатък " (1940, разкази) и мн. други През 1940 година разгласява и книгата " Знаменосци ", която съдържа негови очерци за " велики кооператори ", в това число за родоначалниците на кооперативното придвижване в България; самобитно нейно продължение е последната му оповестена книга приживе – " Някога и през днешния ден " (1942).
Създаването на Българско национално радио също не оставя М. Вълев безучастен. През 1938 година взаимно с Ангел Каралийчев основава радиопиесата " Крилата помощ ", която е излъчена по Радио Варна на 26-ти декември с. година и е отличена с първа премия на Дирекцията на въздухоплаване. Според редица откриватели Вълев в съавторство с Никола Вапцаров основава и радио-театъра по това време. През 1937 година взе участие в културна делегация в Югославия, пътува и за 16-тия конгрес на ПЕН-клуба в Прага. Работи и като съредактор на сп. " Сердика " (1940 – 1943), което е илюстровано издание на Софийската община; там през 1942 година разгласява истинска публикация за " прощъпулника " на българското радио. Пише и детски разкази, както и пиески за деца (например в съавторство с Йордан Стубел). Темата за морето също е централна в творчеството му.
Матвей Вълев изпитва непресъхващ пиетет към новото, освен това без боязън. В прозата му откриваме концепциите на техническата рационализация и съпътстващите я провокации пред индивида.
Жанровото и тематичното многообразие на Матвей Вълевото творчество от този интервал е голямо и е подкрепено от автобиографична основа. Но в случай че би трябвало да посочим една преобладаваща полезност, ще я открием, коства ми се, в това, че той е измежду първопроходците, показали пред българския четец южноамериканската тема (наред с Борис Шивачев, Тодор Ценков, Светослав Минков, Самуил Стрезов и др.). Пред четящата публика Вълев разкрива непознати до в този момент сюжети за плантации, негри, " ковбои ", ферми, стада, големи реки, дресьори на гърмящи змии и т. н.; появяват се тематиките за изневярата, за съдържателките на обществени домове, за разочарованието от сънародника зад граница, за завръщането Далечна Бразилия се явява пред нас със своята сантиментална неопределеност и даже с неопределената, само че постоянно предстояща любовна случка. Разказите на Вълев навяват носталгия по България и една по-обща потиснатост.
© Личен списък
Матвей и Багряна като кумове. Снимка от книгата на К. Зографова " Играещата със стихиите " (2013).
Багряна
След завръщането от Бразилия през есента на 1934 година Матвей Вълев среща още веднъж Багряна по време на галерия. С поетесата Матвей изживява мощна любовна връзка, преминаваща от време на време и в креативно съдействие. Първата им среща в Германия преди 10 години е едно другарство: " Запознах се с двамата братя Вълеви. Единият – Матвей – учеше публицистика, а другият – Вельо – следваше инженерство. Матвей сподели, че ще ми откри квартира, и след един час в действителност откри Матвей ме знаел от " Вестник за дамата ", само че аз не бях чела оповестените от него работи в леви вестници и списания с псевдоним Матвей Босяка, въпреки самият псевдоним да ми беше прочут Двамата братя Вълеви ми демонстрираха Берлин. Водеха ме по всички забавни места. ", споделя след години поетесата. А в този момент, при втората среща, потеглят към Долината на розите и Карлово: " Дружехме, пътувахме дружно, една пролет, сега на цъфтежа на розите, взехме решение да създадем екскурзия Обикаляхме Карлово, гледахме старите къщи, проучихме целия развой на розоварството ", ще си спомни след време Багряна в литературната анкета на И. Сарандев. През 1938 година Багряна и Матвей пътуват дружно по линия на ПЕН-клуба до Прага, а след това и до Берлин. В едно от писмата си във връзка Берлинското пътешестване поетесата отбелязва: " А Матвей непрестанно си търси старите другари и някогашни годеници и е незабележим и неосезаем ". Връзката сред двамата не остава скрита, шест години живеят дружно. По този мотив в точно свое проучване Катя Зографова ще означи: " В същото време пристрастеността им е била задоволително мощна, с цел да раздели писателя от българската му брачна половинка – надарената и хубава художничка Вера Лукова Тук ще вметна, че " Лиза " и " Матвейко " си остават положителни другари – Багряна през 1943 година свързва пътя си с Александър Ликов, а Матвей Вълев през май 1944 година се дами трети път – за Люба Игнатова ".
В оповестените неотдавна записки на есеиста и рецензия Кирил Кръстев (1904 – 1991) откриваме пасажи, отдадени на " земляческата любовна стрела " сред неговия съгражданин Матвей и Багряна: " Та тази тройка – Багряна, Матвей и аз – постоянно вечер, след сладкарница " Цар Освободител " слизахме отсреща, долу, в уютния избен ресторант – извънредно стесненият и задушен в този момент партер на " Минералсувенир ". Тук, в лявото намерено сепаре, женствено-жреческото обаяние на нашата сътрапезница и екзотичните мемоари на Матвей се поливаха много сензитивно, изключително от негова страна, с хубаво мискетово вино и създаваха непринудена витална контактност ".
Отново ще загатна доблестната постъпка на Багряна и Матвей в опита им да оказват помощ на задържания млад стихотворец Никола Вапцаров. В спомените си от 1970 година Хр. Радевски включва в приятелския кръг, събиращ се в квартирата на художника Ангелушев, фамилията на Вапцаров и фамилията на Вълев, както и мнозина други. А в книгата на Вапцаровата брачна половинка Бойка " Да се чете след гибелта ми ", издадена през 2009 година, тя загатва по какъв начин след години е говорила с Борис Ангелушев да напише по-разширени мемоари по какъв начин двамата с Матвей Вълев са убеждавали Багряна да се яви като очевидец, както и в поетичните качества на арестувания стихотворец. Отново ще отхвърля наслагваната с години неправда (дори пред учениците в часовете по литература): Багряна освен демонстрира храброст да се яви като очевидец пред военния съд, когато е призована от Вапцаров, за разлика от други призовани (при това мъже, които са били доста по-близки с Вапцаровата фамилия), само че и дава показания, въпреки и сбити, в негова изгода.
Дали поради разказите на Матвей Вълев или по някаква друга причина, само че след години, през 1960 година, Багряна ще отпътува като единствен български представител за 31-ия конгрес на ПЕН-клуба в Бразилия. И там, отвън формалната стратегия, тя ще гостува за няколко дни в имението на един забогатял деятелен българин в Белу Оризонте, чието име е Петър (Педру) Русев, а негова щерка е бъдещата президентка на Бразилия Дилма Русев. Багряна и Петър Русев са се познавали на млади години от престой в Париж.
Но сред Багряна и Матвей има и креативно съдействие. През есента на 1938 година новият сезон на Народния спектакъл се открива с пиесата " Госпожата ", отдадена на тематиката за женската равноправност. Пиесата е писана в съавторство сред Багряна и Матвей. Очакванията са огромни, настроението е приповдигнато, зает е звездният актьорски състав на театъра (Стефан Бъчваров, Магда Колчакова, Стефан Пейчев, Владимир Трендафилов, Борис Михайлов) под режисурата на Хрисан Цанков. Но! – рецензията е безжалостна в отрицателните си оценки и единствено след няколко представления пиесата е свалена от програмата. Всъщност тандемът има още два взаимни драматургични плана – радиопиесата " Знамето " (1939) и драмата " Чудакът " (на машинопис в архива на писателя).
© Личен списък
Смърт
Подобно на живота му, и гибелта на Матвей Вълев прилича сюжет на случка. България посреща преврата на 9-ти септември 1944 година Матвей се е движил в кръга на левите интелектуалци, а творбите му са пропити от обществена тема. Но, изключително след завръщането му от Бразилия през 1934 година, когато партиите са неразрешени поради следващия прелом, той разгласява на процедура в цялата българска преса. Така стартира интензивно да сътрудничи и на вестник " Щурец " на Райко Алексиев, на сп. " Златорог " на Владимир Василев, на кооперативния щемпел, редакторства в сп. " Сердика " на Софийската община и мн. други Това е видяно и не е простено. На 4-ти октомври 1944 година във вестник " Работническо дело " излиза злокобната публикация на Борис Делчев " Фашизмът в нашата литература ", в която се съдържа следният абзац: " Фашистки въздействия проникнаха в творчеството на по-голяма част от формалните ни писатели. Тях можем да открием у Каралийчев, Вълев, Красински, Чилингиров, Арнаудов, Йоцов, Цонев и доста други ". След време в своите дневници Делчев прави опит да омаловажи този собствен " поменник ", предвещал арести, затвори и забрани за посочените с пръст, само че Богомил Райнов, да вземем за пример, в своята посмъртно издадена книга " Писмо от труп " по безапелационен метод аргументира виновността на Делчев за гибелта на Матвей Вълев, в това число и в желанието на Матвей да се включи в доброволческа чета.
Какво в действителност се случва? Превратът на 9-ти септември заварва Матвей като мобилизиран във военно отделение в Елхово. Българската армия е пренасочена към Югославия в гонене на немците. " В редиците на Първа българска войска – написа Кирил Апостолов през 1988 година, – като преводач шпионин към щаба на военачалник Тошев, Матвей Вълев отпътува на фронта, където на 7-ми ноември с. година в багра за Куманово при с. Бугарени доброволческият им отряд попада на засада. Ето последното уведомление от фронта за него: " За битка с една албанска чета (от състава на немска Секретен сътрудник дивизия) биде формирана доброволческа част. Тя трябваше да се вмъкне в тила на немците и там да води битката. В тази част като доброволец влезе писателят Матвей Вълев През време на сражението Матвей Вълев получи лека рана в единия крайник. Въпреки настояването на санитарите да го изтеглят той остава на полесражението, бие се безстрашно Така почина доброволецът публицист Матвей Вълев " ".
Няма по какъв начин Матвей да не е прочел официозната публикация на Борис Делчев. Това, което го избавя от арест или очистване, е попадането му на фронта. Двадесет дни преди прострелването му Вълев написа писмо до вестник " Народна армия ": " Вярно е, че в близкото минало имам и неточности, и грехове. Но в случай че се оцени творчеството и държанието ми, уповавам се позитивното да надделее. Днес, когато би трябвало да организираме всички сили за битка против остарялото и строеж на новото, би било и грубо, и неправилно да се счупи перото на един публицист, който откровено и въодушевено желае да работи дружно с всички напредничави сили за делото на Отечествен фронт. Нека бием врага, дано в този момент всеки от нас даде каквото може, пък след това има време да чоплим предишното и в случай че би трябвало, да понасяме санкции и карантини ".
Послесмъртие
Преди десетина години живеещият в Бразилия режисьор Иван Хлебаров показа концепция за основаване на сериал по творбите на Матвей Вълев, както и документален филм. Личността " Матвей Вълев " продължава да удивлява – режисьорът даже откри негов наследник от бразилския престой (тогава към този момент на 75 г.), с който бащата не е поддържал интензивна връзка, снаха, внуци, правнуци; всички те носят името на Вълев и живеят в щата Минас Жейрас. Нещо повече, мнозина се базират на свидетелства, че в действителност Матвей не е умрял на фронта, а е скиталчествал още веднъж по белия свят. Това, несъмнено, са недоказани изказвания, само че изцяло хармонизират с неравния и плевел житейски път на писателя.
Накрая, струва си да припомня и за парадоксалната орис на последната творба на Матвей Вълев – " Ферма в Сертон ", която съставлява романова обработка и акомодация на бразилските му разкази. В началото на 1944 година ръкописът е признат за издаване в издателство " Перун ", илюстрациите са на приятеля на Матвей Борис Ангелушев. Започва обработката на текста, част от която е на шплати, а друга – на коректури. Точно тогава при бомбардировка над София печатницата е изравнена със земята. Междувременно писателят е на фронта и умира, минава много време. След десетина години при среща на Боян Болгар, другар на Матвей, с неговата сестра Емилия, става дума за неотпечатания разказ. Тя му загатва за разрушаването на печатницата, а той я насочва към писателя Павел Спасов. Спасов бил изровил от разрушената печатница освен шплатите, само че и самия ръкопис. Така достоверният авторов екземпляр-ръкопис още веднъж попада у околните и през 1988 година издателство " Български публицист " издава романа.
Не са малко литературните историци, които са осветлили с присъщата си точност всички стадии от житейския път на Матвей Вълев и надали е нужно да ги изреждам. Специално почитание заслужават тези от тях, които – гладко и методично – напомняха за това име в годините след 1944 година Не са доста изданията на негови книги. Пък и читателският взор към момента се притегля от скандалното и пикантното, съпровождащо този постоянно търсещ дух, вместо от художествената му прозаичност. А Матвей Вълев заслужава да бъде четен поради дълбокото му любознание до степен на случка към всичко ново и даже необяснимо. Колцина могат да поберат в своя 42-годишен житейски път толкоз събития, места, революции, любови?
Матвей Вълев чака своето преоткриване!
" – За всеки човек неговата земя е най-близо до бога, Жоаким. " ( " Нощ над Сертон " )
" Колкото и да мислим, че сме изменени от времената и годините, колкото и да е мощно желанието у всекиго от нас да се отмахне вечно от остарелия свят, в който така постоянно единствено висим като картини, въпреки всичко са останали връзки сред индивида и земята му, те почват една по една да се късат след корабния звън, те са по-силни от желанията ни. Тогава дамите подсмърчат, а мъжете избират да мълчат. " ( " Между два бряга " )
" Белите върхове и заледените фиорди за норвежеца, песъчливите пустини за африканеца, еднообразието на пустата за унгареца, слънчевите чукари със свидните каменисти тютюневи нивички за поробения балканец са неизмерно по-скъпи от тия примамливи шарки на чудния остров. " ( " Островът на цветята " )
" Аз идех от един необятен свят на фермери, ковбои, ловци, на буйна природа и доста живот в нея. Бях бухнал от предпочитание да описвам за това, което четири години изживявах, без да има с кого да споделя. Но аз знаех, че оттатък ме чака различен един свят, цялостен с друга хубост, не по-малко чудна от чудесата на тропическите степи, не по-малко богата от благосъстоянията на бразилските ферми. Там че чакаше родината. " ( " Пътници през океана " )
М. В.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ