И моето червено щастие превръща се в парещ въглен ♥ Петя ДУБАРОВА
(Петя Дубарова със своя татко, Къща-музей „ Петя Дубарова “ )
♥ На Румяна (Импресия)
Когато пиша вечер стихове, над моите коси прелитат бели гларуси. Аз чувствувам по какъв начин ме викат с криле, треперещи от болежка и засегнатост, че може би напълно съм ги не запомнила. И светлите им слънчеви очи като дребни кристалчета бяла морска сол потъмняват, претъпкани с горест. Те литват към морето да дирят своето синьо морско благополучие.
Когато вечер пиша стихове, китарата ме гледа - жадна за топлия бяг на пръстите по опънатите струни. Тя желае отново да бъде в ръцете ми. Тя помни по какъв начин момчета и девойки, запалени с алено електричество, я гледаха и бяха на върха на своето младо благополучие. Тогава я опиха с топлината си. Ала в този момент е жадна. Струните, изопнати от неспокойствие, охладнели, недокоснати, издават някаква присъда.
Когато вечер пиша стихове, аз слушам по какъв начин два вятъра - два мощни морски ястреба, се сбиват кой да бутне с гърди вратата ми. Но те ме съзират притихнала и няма над своята алена тетрадка. Ревност ги обгръща. И духват из листата й. Тя пърха като дребна, до гибел уплашена птица. Но скоро те и двамата ме оставят. И страхливо през комина си отиват, отнасяйки дъха си треперещ. Литват сред хората да гонят друго благополучие.
Почакайте ме, гларуси. Та аз не съм не запомнила крилата ви, очите ви и тези сини приказки, с които ме омайвате. Да, вие доскоро тук ме викахте, а тръгнахте сами и аз не споделих солените ви викове, само че вие тука останахте. И вашето наличие напира от стиховете ми. О, довечера - цялата, аз бях с вас.
И вие, мои ветрове, ревнивци благи. Та по какъв начин даже за момент помислихте, че не ви обичам. Да - цяла вечер бяхте с мен и гушехте ръцете си в гнездото на косите ми. Ах, по какъв начин сте умърлушени. Мои благи, смешни! Е, хайде, усмихнете се! Аз пристигам с вас - возете ме в своите въздушни царства. Издувайте роклята ми! О, дано тя замязя на разперен мак!
Почакайте - китарата!
Засмиват ми се струните. Но - виж! Та те са така разнообразни от тези в стиховете ми. Не, може би са същите - смеха си струнен сипнали.
И моето алено благополучие трансформира се в горещ въглен - дребен, същински и ярък - като едно стихотворение.
1976 година
Снимка: Петя Дубарова със своя татко, Къща-музей „ Петя Дубарова “
