Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 г. в

Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 година в Бургас, в фамилията на прогимназиална учителка Мария Дубарова и Стойко Дубаров. Майката на поетесата има огромна роля в построяването на личността и вижданията ѝ, като в това време я направлява в света на изкуството.
Петя Дубарова стартира да написа стихове в най-ранна детска възраст, като нейните първи изявления са във вестниците „ Септемврийче “ и „ Народна юноша “, в списанията „ Родна тирада “ и „ Младеж “. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.
Учи в британската езикова гимназия в Бургас (ПАГ Гео Милев), което е нейна фантазия. Петя споделя, че обожава британския език. Многократно изнася литературни четения на свои произведения пред съучениците си. Независимо от ранната популярност, която я дефинира като „ най-младата измежду огромните създатели на България “, Дубарова остава лоялна и добра другарка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е извънредно общителна и лъчезарна и има доста другари, с които постоянно излиза. Любимите ѝ места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява дружно с връстниците си.
През 1978 година взе участие във кино лентата на режисьора Георги Дюлгеров „ Трампа “. По време на фотосите в град Самоков, една вечер, до момента в който се забавлява в дискотека в курорта Боровец, Петя среща Пер, швед, в който се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена обич. В дневника си го разказва като „ далечния, светлия, чаровния, нежния “. Водят дейна преписка известно време, след което той просто престава да ѝ написа. Преживява го доста тежко.
Година преди да постави завършек на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с обезсърчение и отчаяние от човечеството.
На 4 декември 1979 г ., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки записка със следния текст:
" Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на огромната къща
ТАЙНА "
След изненадващата ѝ и загадъчна гибел плъзват разнообразни клюки за аргументите за самоубийството. И до през днешния ден съществува версия, съгласно която поетесата се е самоубила поради нескопосано комсомолско обвиняване за бойкот. Обвинението е във връзка развалена пръскачка на автоматизирана линия по време на средношколска бригада във фабрика. С трагичния си избор девойката споделя ориста на редица български известни поети – Пеньо Пенев, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен Босев и Христо Банковски.
Единствената ѝ стихосбирка „ Аз и морето “ е издадена посмъртно през 1980 година , а няколко години по-късно от щемпел излиза и книгата „ Най-синьото чудо “, в която е събрано цялото ѝ творчество, писма и персоналният ѝ дневник.
В една от последните си изповеди, записани в дневника ѝ, поетесата написа:
„ Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи благополучие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието – неонова светлина, две неизмеримо красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква добрина, молба, самопризнание в тях, от неона наподобяват черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно единодушие, не примирие, а единодушие с към този момент изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдалчество. Аз съм виждала страданието. То е било напълно покрай мен – на прилежащата маса. И по какъв начин съм го пожелавала единствено! “ ***
„ Нищожно нещо е индивидът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, основава нещо, само че постоянно в границите на своето просто човешко съществувание – него той не може да надвиши. Виж, в случай че всеки човек беше по едно слънце, по една планета … “; „ Не зная за какво, постоянно съм била изключително щастлива. Презирам тези, на които им би трябвало съответен мотив, с цел да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да реализират нещо… Понякога щастието ми е било толкоз мъчително, едвам съм се преборвала с него, с цел да оцелея, с цел да не изнемогна от подлудяващата му сила… “;
***
„ Не желая да пребивавам в заслепение… Всичко е по този начин опорочено, някъде от вътрешната страна, от дълбокото на живота лъха гнило. Но желая да имам вяра, че има и почтени хора, хора чисти и невероятни. Ако има, то те са нещастници. “