Петко Рачев Славейков, вторият син на Рачо Казанджията, се ражда

„ Петко Рачев Славейков, вторият наследник на Рачо Казанджията, се ражда в навечерието на народен напредък, на 17 ноември 1827 г. в Търново при управата на Абдул Меджид (1823-1861), тоест, когато умира Бетховен, три години след гибелта на Байрон, пет години преди да почине Гьоте. И живее във време, когато има за връстници съвсем или за съвременници люде като Ернест Ренан, Спенсер, Вагнер, Верди, Юго, Дикенс, Толстой, Достоевски и пр… “

* Думи на литературния критик, историк и политик Борис Йоцов, 1929

♥ Майка ми 

Един съботен ден през ноемврия майка ми с една от комшийките си ходила на църква чак на „ Свети Костадин “ долу, тъй като тя била тогаз най-близката черква и по-нагоре от нея други нямало. Когато се прибирали в улицата тамо (дето в този момент е „ Св. Никола “, щом излезеш нагоре от стръмното и излезеш на по-разложната улица), срещат ги двама делибашии. Двете дами били и двете навременни и да раждат неотдавна, само че другарката на майка ми нима по-навременна била и по-коремчеста, за което и вървяла някак по-изпъчено. Това се зловидяло на едногото от делибашиите.

– Виж – рекъл той с ругателство, – аз ходя на гибел в Шумен, а тя се изпъчила отсреща ми като арнаудска Тъпанджа! – И с тез думи изважда ятагана си и я мухнува в корема, от което дамата паднала и там си останала. Майка ми търтила да бяга и колкото да се привлякла до дома, отдето не е прекомерно надалеч. Но щом се влезнала вкъщи, усетила безвременни болезни на раждане. Пращала за татко ми долу, дето казанджиите. У дома имало петима делибашии. Те седели в едничката соба на къщата, в хашевото готвели и си шетали, а за спане прибирали се вечер във влажната и тъмна мазичка под ниската соба. И тамо, сред праза и лука, армеята, пипереница в поплесневелите от влага стени, спели с четирите си деца. Тя се скрила и тамо, сред една празна бъчва и цялостна каца, измежду няколко щърби гърнета, делви, качета – всичката мебелировка на татко ми, – съм видял аз тъмния и мокър свят.

Като си дошел татко ми, майка ми едвам могла да му разправи какво станало и по какъв начин се усетила, само че прибавила, че не се надее да оживее ни тя, ни аз, новороденият...

Проводили за баба. Дошла, че взела да ме къпе и повива, а майка ми легнала от уплашване на облекла. Баща ми разправил за случката на гостите си бойци. Двамина от тях скочили да идат да видят убитата и да намерят убийците, а тримата се не помръднали, а желали от татко му согуч, че му се родило чедо…

До десетина дни майка ми все страдала от преждевременното раждане, след това била взела сякаш да се съвзема, само че въпреки всичко клеяла. За Рождество единствено насила станала да поразтреби, да позамаже, само че на Нова година отново я втресло; тя към този момент не станала до самата си гибел – 17 януария 1829, съгласно както свидетелствуваше до няколко години насетне гробният камък на „ Св. Костадин “.

Мащеха ми, догде бе жива, уверяваше на доста пътя, че аз съм се родил сякаш седмомесечник и в събота. За това аз не мога нищо да кажа, мога единствено това да установявам, и то отново съгласно нейното казвание, че съм бил доста малък и извънредно дръглив. Майка ми, като заболяла, не могла ни да ме кърми, ни да ме подойва за хаир си. По-голямата ми сестра, момиченце, наставало седма година, то ме разнасяло от къща на къща при жени-кърмакини, та дето се смилели да одобряват, да ме понасучат. Майка ми, горката, била принудена прекомерно рано, още преди 40 дни, да ме зареди. Обикновената ми храна била попара от трошици с винце, сдъвкан самун от сестра ми, с каквато манджа имало нещо или със изсъхнал самун. За нощя да дремя и да не рева, правели ми каша някаква.

Майка ми инак е гледала децата си добре, съгласно както е било в то време бит, само че мене, горкия, не могла, както би трябвало, да ме реди и да ме гледа, изключително да ме къпе. Залежала сама, тя ме е оставяла повече на грижите на некадърната и по природа тромавата ми седемгодишна или по-право шестгодишна сестра; сама тя множеството лежала болна; натлъчавала я, в действителност, какво да прави, само че що може едно такова момиченце да извършва натлъчаванията, да чевирдисва къща и да пригодява на дете-пеленаче! В разболяването си от тежката болест тя напълно към този момент оставила и къщата, и мене на нейна грижа, тъй като не можела да помърда към този момент, лежала, та напоследне и не се помнела. Баща ми тоже не можел да помогне, от една страна, сиромашията, от друга – нуждата да работи непрекъснато, с цел да може най-малко за насъщния ни самун да изкарва; той нямал време ни с болната си жена, ни със здравите си деца да се занимава. И така аз още приживе на майка си съм бил лишен от майчини грижи и в разстояние на непълни три месеца съм останал към този момент и без майка.

Как ме е гледало и по какъв начин ме е хранило некадърното ми сестриче за време, може да се разбере от това, що споделяше мащеха ми, че след три месеца, когато се към този момент сгодил татко ми за нея и тя пристигнала да му види къщата и по благосклонност и страдание или за рекомендация сторила да ме окъпе, да ме преповие и да ми претърси люлката – пукнато едно копито на земята, – като раздигнала постилците ми в коритото, изтърсила една шепа червеи на дъното на влажното и гъбясало корито.

Подир три месеца татко ми се сгодил за мащеха ми, а след други три месеца се оженил за нея и прибрал жена в къщата си. През първото време на вдовството му той ме държал дома. Сестра ми ме разнасяла из махалата за подойване, хранела ме, бавила и залъгвала ме вкупом с татко ми, само че не можла да ме къпе единствено, по тази причина на неделята един път, събота, идела комшийката ни, тянка Миховица, та ме окъпвала. Баща ми бил задължил родилната баба на майка ми, баба Друмевица, вдовица на един касапин, да иде сякаш да ме къпе веднъж-дваж в неделята, само че тя при всичкото си заричане, види се, против някои отговорности по отношение на татко ми, едвам идвала еднъж или дваж в месеца. Тая баба Друмевица доживя, до момента в който станах аз момче на десетина години и я запомних тогаз. Тя бе жена на 60-65 години, когато съм бил аз на 8-10 години, междинен пердах, дебела, още и червендалеста, груба, говореше някак набито, бавно и повече троснато. По това време, когато аз споделям, че я запомних, тя сегиз-тогиз се поотбиваше вкъщи и татко ми заръчваше да я почерпват с винце или с ракийца. Мащеха ми, не знам за какво, мразеше тази старица и като я посрещаше, почерпваше я и изпращаше доколкото се може по-вежливо по наръчването на татко ми. След изпращането й хващаше да се гаври на приказките й, да подмята пред нас в къщи някои женски таквиз анекдоти за къщния й апарат и за грубиянството й. От тези разкази за нея аз в този момент нищо не помня също така, що се е отнасяло за мене и се постоянно поменуваше. А то бе, че когато идвала да ме къпе, в случай че нямало различен с изключение на сестра ми, тя, като ме разповивала да ме къпе, доде ме окъпе и повие, съвсем не премлъквала от да си приказва сама, с мене сякаш, като ме гледала така слаб и болен: „ Петко, Петко, за какво ли не умреш, синко, за какво ли живееш да теглиш и да се мъчиш. Яли майка ти по какъв начин зажумя, та умря и отиде! Защо ли не идеш да я намериш! “ – и други таквиз сходни, като захващала от тези думи: „ Петко, Петко, по кое време ли ще направиш наедно място купчинка! “, Тези й думи бяха станали като пословични за нашата къща, с които постоянно ме дразнеше по-големият ми брат; те може би дори да са станали причина да съм запомнил аз тази жена толкова дребен и така живо да си я представям и в този момент към този момент под напреднала възраст.

Като наближило да прави женитба, да се дами за мащеха ми, татко ми намерил за добре да ме махне от къщи и ме дал на тая у някоя негова кумица, жена млада и красавица, съгласно казването на мащеха ми. Но тъй като и след оженването си той идвал съвсем всякой ден да ме нагледва и теглел разходвам и на нейната къща, то мащеха ми от икономическа страна видяла за по-добре да ме прибере. И за моя чест тя нещо за три години нямала деца, та ме гледала добре и отгледала ме. В нейните ръце аз съм рано проходил и рано съм проговорил, по този начин що тя ме считаше като свое чадо, по този начин що изпосле и да демонстрираше от време на време мащехинската си неприязън срещу сестрите ми и брата ми, срещу мене в никакъв случай не е била като мащеха.

* Със съкращения от „ Майка ми “, разкази и мемоари на Петко Р. Славейков
Снимки: Институт за литература при Българска академия на науките, bglitarchives.org