Петър Стойчев: Най-голямата опасност в Антарктида беше неизвестното
Петър Стойчев гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Легендарният плувец е минал над 60 хиляди километра в басейни, реки, морета и океани. Той е най-успешният играч по плувен маратон в света и притежател на 11 поредни трофеи. Участник на четири олимпиади и горделив собственик на всевъзможни върхове. Стойчев е първият човек преплувал Ламанша за по-малко от седем часа и единственият българин признат в Международната зала на славата по плуване. Цени доста и планетарната си купа на 25 км в открити води от 2011 година В края на предходната година още веднъж изуми света, спечелвайки историческото първо съревнование в ледените води на Антарктида.
- Кое е идващото предизвикателство пред Петър Стойчев?
- Все повече понижават тези провокации, свързани със спорта. Но следващото предизвикателство ще бъде може би тъкмо след два месеца в град Мурманск, най-големият град след полярния кръг на север. Там ще бъде третото международно състезание по ледено плуване, където считам да взема присъединяване и да се опитам да защитя своята купа от предходния шампионат в кралската дисциплинираност – 1000 м в ледени води. Едно забавно място, което човек да посети освен от историческа позиция, освен с това, че този град е прочут със мощния съветски флот, освен по тази причина, че лятно време слънцето постоянно стои на хоризонта, така наречен полярен ден, което в действителност е доста забавно събитие, а и поради това, че руснаците са съумели в езерото в града да изрежат дупка с формата на плувен басейн и да създадат басейн с осем коридора. На фотография той не се разграничава по нищо от естествените басейни. Като го погледнеш, виждаш едно красиво бяло към него. Осем коридора, само че всичко това става върху един метър лед. Разбира се, ние плуваме в този басейн, където ще се организира международното състезание.
- Да те върнем към Антарктида – каква беше най-голямата заплаха от това рисково плуване?
- Най-голямата заплаха в Антарктида беше незнайното. Всички не знаехме какво може да се случи. Съгласете се с мен, че Антарктида е едно непредсказуемо място, ново за човечеството. Доста малко знаем за самия континент Антарктида. Още повече, че някои от животните там нямат врагове, които могат да ги победят. Чувстват се доминантни хищници. На фона на всички тези ледове, на безчет животни, които населяват този континент, една невероятна хубост, ние влизаме в тази леденостудена вода с температура под -1 градус и вършим това историческо съревнование, което досега не беше правено, а точно 1000 м във водите на Антарктида. Може би казусът щеше да пристигна оттова, в случай че някой от нас беше потърпевш или беше изпаднал в положение, несъвместимо с живота. Но за благополучие всички бяхме доста добре готови, всичко мина по проект. Да, несъмнено, напрежение не липсваше. Буквално в предпоследния ден направихме това съревнование и това опъна нервите на всички, които бяхме на този транспортен съд. Не е загадка, че това съревнование беше може би черешката на тортата от цялото пътешестване. Но тези 12-13 дни преди този момент, в които ние бяхме затворени на този транспортен съд, който пътува, а ние сме единствено на него, малко или доста въздейства на всеки един човек на борда. Представете си да се намирате на един транспортен съд с дължина 130 м. Всеки ден едно и също – талази, дискомфорт, изкарва те от естествения ти метод на живот, затворен си на тясно пространство, подвластен си от някакви хора да ти споделят какво може и какво не може. Ако не си квалифициран душевен, както бяхме ние и си в очакване на това съревнование, може в действителност да събори един човек, да го изкара от зоната на комфорта и равновесието. Това малко остана на назад във времето, само че самото пътешестване и очакване в действителност е доста тежко. Затворен на толкоз малко пространство в допълнение прибавя компликация към всичко това. За страдание не е круизен транспортен съд. Разликата с тях е, че круизният транспортен съд цяла нощ пътува, на сутринта стопира на нов град – излизате, разхождате се, прибирате се следобяд и отначало. Тук няма такова излизане. Качваш се на една гумена лодка, обикаляш Антарктида, снимаш животни, разглеждаш, само че тази лодка е 2х2 м.
- Какво си мислеше през тези 1000 м, които трябваше да изплуваш?
- Накрая бях подготвен на всичко да приема това предизвикателство и да направя това, за което съм отишъл. Като пътувахме от кораба към уречената точка, където капитанът беше показал, че е дистанцията от 1000 м, си мислех, че към този момент всичко завършва. Винаги съм се чувствал най-силен, най-уверен и най-спокоен във водата, тъй като там всичко зависи единствено от мен. Валеше доста противен сняг и духаше мощен вятър. В момента, в който се съблякох гол, ми стана в действителност много студено. Казах си, че се стартира. Но една минута откакто влязох във водата, помня ясно и в елементи какво се случи. Усетих, че е мъчително студено това в началото влизане от лодката във водите на Антарктида. Понеже плавам с тапи за уши, не чувах ясно командите на съдията. Първоначално бях малко обезпокоен дали ще дадат старта, не слушам дали е дадем старт, тъй като сме подредени шестимата от нашата серия в една линия, всеки до лодката си. Такива бяха условията за сигурност – всеки трябваше да бъде до лодката си, а не да бъдем един до различен, както е обикновено по надпревари. След като беше даден стартът, усещах по какъв начин едни дребни късчета лед, които към момента не са се разтопили във водата, се удрят в тялото ми – като върша загребвания, като се придвижвам. Но може би в границите на към една минута, чувствителността внезапно понижава и това чувство изчезва. Много обичам на съревнование да имам съвършено готови очила, с цел да мога да виждам всичко. За мен е доста значимо, с цел да печеля едно съревнование, да виждам какво се случва. Да нямам мъгла в очилата и всичко да е както би трябвало. Имам си метод, по който го върша. Няма да не помни този наследник цвят на водата, който на никое място не съм виждал до момента, макар че дръзвам да настоявам, че съм обиколил всички океани в света. Невероятно синьо, толкоз чисто! Вижда се толкоз доста, колкото не можеш да видиш на друго място. Виждах лодката, която беше до мен. Екипажът, който ме съпровождаше. Една минута след старта виждах, че моите съперници изостават и това ми даваше в допълнение мощ да продължа по-бързо да плавам и да се приближавам към кораба с цената на всичко, което трябваше да дам от себе си. Стараех се да държа една доста вярна позиция на тялото, тъй като студената вода те кара да се свиеш на топка. Всеки естествен човек изпитва това нещо. А това е тъкмо противоположното на плуването. Ако искаш да плуваш, би трябвало хубаво да се изпънеш – да имаш позиция на тялото, добра плаваемост, да се придвижваш бързо. Две неща, които са доста противоположни. Тук би трябвало да прибавя дишането. Когато влезеш в ледената вода, организмът автоматизирано те кара да поемеш доста въздух от самия стрес, а тук е доста значимо да го издишаш този въздух, с цел да може още веднъж да поемеш и да има отмерено дишане, което да ти разреши да извършваш физически натоварвания. След първата минута дръзвам да настоявам, че имам не доста ясни мемоари от случилото се. Приближих кораба с една удобна отдалеченост. Видях хората по палубите, може би към 80-100 индивида, всички ни приветстваха. Видях финала, усетих още доста сили в себе си. Прецених да финиширам на бътерфлай. Странното беше, когато се качвах назад в лодката. Имах един колан на кръста, за който беше вързан буй за сигурност, само че на колана имаше една кука, най-вероятно поставена за окачане от водолази. В момента, в който се прехвърлях на лодката, тази кука се закачи за въжето. Устата ми бе замръзнала, пробвах се да приказвам, само че никой не разбираше какво желая да кажа. Добре, че най-после успяхме да откопчаем този колан и да се кача в лодката. В никакъв случай не мога да кажа, че от лодката до момента в който се прибера в кораба съм усещал спомагателен мраз или нещо по-различно от това, което е било във водата. Прибрахме се в кораба, качихме се във възстановителния център, където има фитнес, лекар, сауна. Може би и поради това, че бях победител, доста по-лесно одобрих несгодите от студа. А те са свързани със загуба на равновесие, мощна болежка в ходилата, закъснение на мисленето, мъчно преценяваш някои неща. Но в общи линии доста бързо се възвърнах – за по-малко от половин час. Може би психическата резистентност, вярата в себе си и минималният детайл на изненада, който ме чака, ми помогнаха да печеля това съревнование. Това беше плуване в открити води, каквото съм правил и съм бил най-хубавият в света. Това беше плуване в студена вода, което съм правил много по-малко. Много значимо е да кажа, че плуването в права линия в студени води е доста мъчно. Опитът, насъбран през годините, ми оказа помощ да направя плуване в права линия, тъй като малко или доста огромната преднина, която направих пред съперниците не се дължи единствено на това, че съм бил по-бърз, а и на това, че съм плувал в съвсем идеална права линия, до момента в който те сигурно са имали завоичета, които са естествени поради студа. Както на сушата не можеш да пазиш равновесие и да вървиш в права линия, по този начин и във водата се затруднява това нещо поради студения потрес, който изпитва мозъкът.
@@@
- Връщаме те години обратно във времето – разкажи ни за какво твоите родители Райчо и Стефка са избрали плуването, а не волейбола да вземем за пример? Баща ти е бил треньор на девойките в Смолян.
- Разговарям с хиляди хора, които ме стопират в всекидневието ми. Но доста малко хора помнят, че Смолян беше най-големият плувен център в България. Най-големите триумфи в българското плуване се свързват със Смолян. Такава беше политиката, че всяко едно дете от града до трети клас наложително трябваше да върви на плуване. Успехите от тази спортна политика не закъсняват – първият олимпийски орден е извоюван от смолянчанин, а точно от Антоанета Френкева на олимпийските игри в Сеул през 1988 година По нищо не се разграничавам от моите съученици и връстници. Започнахме първи клас в главно учебно заведение в Смолян и ходехме всеки ден на басейна да плуваме проведено. Това го правеха всички мои съученици. Съответно да започнеш волейбол на 7-годишна възраст е прекомерно рано. Когато пораснах и станах на 12-13 години, имаше интерес от страна на треньори да се трансферира да играя волейбол, тъй като съм леворък и беше забавно да атакуваш с лява ръка. Посягах към топката с лява ръка по време на тренировките на татко ми. Разбира се, това прави усещане. Баща ми се занимава с волейбол, има вероятно данни да порасна висок, лява ръка – позитивни неща за волейбола към оня миг. Но пък в същото време бях и измежду най-хубавите плувци в страната. Нещата бяха дали да продължа плуване или да се трансферира волейбол. Може би там беше ролята на родителите, че когато човек се захване с нещо, би трябвало да го докара до дъно. Ако сменяш две години плуване, три години волейбол, по-късно баскетбол, в последна сметка може да стане по този начин, че най-после няма да се получи нищо. Продължих с плуването и всичко обвързвано с волейбола угасна още тогава. Останах единствено един почитател. По-късно татко ми беше и арбитър по волейбол, пътувал съм с него. За мен волейболът е може би най-красивата групова игра. Не знам дали тъй като няма физически контакт сред двата тима. Но за мен волейболът е една доста разбираема, умна игра и до ден-днешен я виждам с интерес.
- Какво от характера на родителите си най-много си наследил? Вярна ли е тази история, че татко ти като се скарва с шефовете на волейбола, отива да работи като миньор?
- Баща ми ми е разказвал неведнъж истории, в които той отива на шампионат с тима, а те му пожелават триумф и в случай че не може да победи, минимум да направи равен… Не е загадка, че тогава спортът се е управлявал по места от хора, които са били доближени до Партията. Недопустими са такива мнения на тематика волейбол! При последния анализ, който са правили е имало нещо, което го е дразнело и няма смисъл да се работи в тази посока. Така взима решение да приключи с треньорската активност. Живеехме в жилище, което беше към „ Редки метали “ – едно дружество, което добиваше уранова руда в покрайнините на Смолян. За да живеем там, трябваше някой от родителите да работи в това дружество – дали в деловодство или подземен. И той слезе да работи подземен. С равния мач във волейбола на някои им звучи като анекдот, само че това е същински случай, който знам още от дете.
- Какво донесе тандемът Петър Стойчев – Краси Туманов на българското плуване и на родния спорт?
- Може би би трябвало да стартира с първия ми треньор Огнян Георгиев от Смолян, който ме изведе до второ и трето място на европейско състезание за юноши в басейн. Това достижение за далечната 1993 година беше явен знак, че се развъртвам добре като плувец даже и на дистанциите в басейн, щом в Европа съумявам да вляза на 400 м и на 1500 м свободен жанр в тройката. Това значи, че има някакво бъдеще пред мен. Дали съм щял да го развилия или не, само че било явен знак, че се работи вярно. За страдание, обаче приключих учебно заведение през 1994 година и трябваше да продължа образованието си в университет. Избрах да отида да изучавам кинезитерапия в Русе. Това беше моментът, в който прекратих с моя първи треньор Огнян Георгиев, на който може би дължа основата на плувния спорт – дисциплинираност, самоконтрол, работа и техника във водата, която в по-преден стадий оказва помощ на един играч да реализира резултати. Колкото и да си надарен, в случай че техниката и позицията на тялото във водата не са не споделям съвършени, само че над междинното равнище, мъчно ще можеш да направиш мощен резултат. След това изкарах четири години в Русе с Атанас Тодоров, който беше мой ментор там. И пристигна време за прословутата казарма. Много желаех да бъда боец в Левски, а не в ЦСКА. Още повече, че басейнът на ЦСКА тогава не работеше, а и още не работи, което е тъпо за българското плуване и за водните ни спортове - там беше единствената кула на закрито за скокове във вода, водна топка, синхронно плуване... Трябваше да бъда боец, правех стъпки към професионалния спорт. Плувният маратон беше моя специалност. Там имаше наградни фондове, аз работех като упражнявам и моята реализация беше по време на надпреварите. Така че започвах да бъда професионален играч, а трябваше да вляза боец, както и да продължа да плавам. Затова избрах Левски и се допитах до моя първи треньор Огнян Георгиев какво да върша. Той сподели: „ Туманов е плувец от моето време, беше доста добър играч, също е медалист от европейско състезание за юноши, плувал е дълги дистанции. Много е подобаващ да продължите подготовката. “ Свързах се с Туманов и всичко, което знаете в плувните маратони го постигнахме дружно с дългогодишна работа на басейн „ Спартак “, по лагери. Обиколихме света няколко пъти, направихме четири олимпиади дружно и по този начин до ден-днешен. Все още ми дава упътвания и директиви за леденото плуване.
- Русе се оказва кръстопътен…
- Русе е град, който е дал доста огромни имена на българския спорт. Там се срещнах с Веско Топалов, Любо Ганев, Вальо Йорданов също са от Русе. Ще пропусна някой, който може би ще се обиди. Но Русе е град, който е дал доста елитни спортисти на България. И до ден-днешен Русе страда, че няма нито един естествен басейн. Децата, които живеят до най-голямата река в България, би трябвало да могат да се научат да плуват, с цел да може реката да бъде безвредна за тях.
@@@
- Кой ти заяви първи и по какъв начин се почувства, че си член на интернационалната зала на плувната зала?
- 2009 година бях признат в едно от подразделенията на залата на плувната популярност, която е изрично единствено за маратонско плуване. В началото на предходната година получих формален имейл, че май месец ще бъде формалното ми приемане в огромната зала на славата, паралелно до всички огромни плувни имена като Джони Вайсмюлер, Майкъл Фелпс... Това беше един явен знак за мен, че кариерата, която съм имал до този миг е останала оценена от най-голямата плувна нация – Съединени американски щати. Не е загадка, че най-големите плувни имена са от Съединени американски щати и Австралия. Разбира се, Европа също има положителни плувци, само че не можем да се конкурираме с плувната история на Америка. Когато един българин откри място в залата на плувната популярност, не може да не е мотив за персонално задоволство и несъмнено национална горделивост.
- Мислиш ли за политическа кариера? Какво направи първо като стана длъжностен министър в кабинета на Марин Райков?
- Нямах доста време да се замисля. Веднага бях нападнат от някои хора, които решиха, че би трябвало да си вдигнат рейтинга като скочат на длъжностен министър. Това доста ми оказа помощ да разгранича хората – кой е потребен за българския спорт, кой оказва помощ и кой го дърпа обратно. Помогна ми да схвана за какво някои неща не се случват. Това способства един ден, като седна и направя равносметка на спортната си кариера, да кажа: „ Да, станах министър на спорта и това беше повода да се откажа от дейната спортна активност. “ Ако не беше това мое решение, може би нямаше да намеря мощ да прекъсна, тъй като бях толкоз добре натрениран към оня миг през 2012 година за олимпийските игри в Лондон. Можех да продължа още няколко години напълно умерено по инерция да вземам участие в надпревари с прилични резултати. Към сегашен миг нямам упоритост за политическа кариера. Това са едни доста значими години за мен, в които би трябвало да бъда близо и предан на фамилията си. От 2008 година до 2013 година, когато към момента бях играч, първите пет години от живота на моята щерка съм бил по надпревари, по лагери. В една част от времето не съм бил до нея. Искам в този момент да бъда оптимално доста време с моето семейство, с моите деца. Буквално след десетина години, когато те пораснат и поемат по своя път, и да желая това време няма да може да се върне. А в случай че съм жив и здрав и имам някакви такива упоритости, тази алтернатива най-вероятно ще стои пред мен и към оня миг. Но един състезателен министър в България без поддръжката на голям брой други фактори, мъчно би се справил в обстановката.
- Спомена за фамилията ти – брачната половинка ти Ася, щерка ти Стефани и Петър-младши. Плуват ли наследниците?
- Стефани съумя да се научи да плува на много базово равнище. Тя изрично не харесва плуването като спорт. Да си мокри главата и т. н. не е нейната пристрастеност. Стефани доста обича да чете книги, играе в музикален спектакъл, имаха зрелище на дребната сцена на операта. За нея изкуството е близо до сърцето. Пепи е на седем години. Идва на басейна от тригодишен, няма боязън към водата, пробва се да си играе, плува обичайно за възрастта си. В никакъв случай не може да се каже обикновено плуване, само че съумява да се придвижва във водата. Посещава тренировки по джудо, когато има въодушевление върви на тренировки по карате. Може би малко повече се насочва към спорта като всяко едно момче. Разбира се, в учебно заведение имат и часове по футбол, както е съвременно сега. Давам му опция да се допре до всевъзможен наличен спорт и да избере нещо. Но наложително би трябвало да построи фигура на състезател. Докато Стефани има някаква независимост като момиче да избере това, което харесва, Петър наложително ще би трябвало да развива физически качества, с цел да наподобява като мъж.
- Нещо за край на нашия диалог?
- Тук е мястото да направя резюме на казаното дотук и да благодаря на хората, които са ми помагали през годините. Да благодаря на вас, българските публицисти, които сте отразявали нашите триумфи и всички компании, които са стояли зад мен през годините, на фамилията, което ме е подкрепяло. Нека този диалог малко или доста да помогне на някои деца или фамилии, които имат потребност от мотивация по какъв начин да накарат своите деца да се захванат с даден тип спорт. Спортът е единственото нещо в нашето всекидневие, което основава другарства за цялостен живот. Това е единственият феномен, който може да събере хора от целия свят с друг цвят на кожата, с друга вяра. Дори след 20 години да се срещнеш с този човек на другия завършек на света, единствено поради това, че сте се състезавали преди години дружно, вратите на неговия дом са постоянно отворени за теб. Това е освен в плуването. Ако не се докоснеш до спорта, в действителност не можеш да схванеш какво е. Спортът те кара да живееш по напълно друг метод. Да гледаш на колегата, на съперника с почитание. Знаеш какъв брой доста труд си положил, какъв брой си се лишавал и в един миг до теб седи човек, който е направил същото, с цел да може да бъде конкурентен. Трябва да имаш почитание към този човек, тъй като безусловно той е огледало на това, което ти си направил. Да, неотдавна гледахме неприятни подиуми от обичан български спорт в залата по баскетбол. Има ги и тези неща, само че ние сме хората, които би трябвало да дадем публичност, че това би трябвало да престане. По никакъв метод това не възпитава нашите деца и не способства за развиването на спортния резултат. Когато приказваме на тази тематика, имаме храброст и мощ да назовем проблемите, тези проблеми ще бъдат решени.
- Кое е идващото предизвикателство пред Петър Стойчев?
- Все повече понижават тези провокации, свързани със спорта. Но следващото предизвикателство ще бъде може би тъкмо след два месеца в град Мурманск, най-големият град след полярния кръг на север. Там ще бъде третото международно състезание по ледено плуване, където считам да взема присъединяване и да се опитам да защитя своята купа от предходния шампионат в кралската дисциплинираност – 1000 м в ледени води. Едно забавно място, което човек да посети освен от историческа позиция, освен с това, че този град е прочут със мощния съветски флот, освен по тази причина, че лятно време слънцето постоянно стои на хоризонта, така наречен полярен ден, което в действителност е доста забавно събитие, а и поради това, че руснаците са съумели в езерото в града да изрежат дупка с формата на плувен басейн и да създадат басейн с осем коридора. На фотография той не се разграничава по нищо от естествените басейни. Като го погледнеш, виждаш едно красиво бяло към него. Осем коридора, само че всичко това става върху един метър лед. Разбира се, ние плуваме в този басейн, където ще се организира международното състезание.
- Да те върнем към Антарктида – каква беше най-голямата заплаха от това рисково плуване?
- Най-голямата заплаха в Антарктида беше незнайното. Всички не знаехме какво може да се случи. Съгласете се с мен, че Антарктида е едно непредсказуемо място, ново за човечеството. Доста малко знаем за самия континент Антарктида. Още повече, че някои от животните там нямат врагове, които могат да ги победят. Чувстват се доминантни хищници. На фона на всички тези ледове, на безчет животни, които населяват този континент, една невероятна хубост, ние влизаме в тази леденостудена вода с температура под -1 градус и вършим това историческо съревнование, което досега не беше правено, а точно 1000 м във водите на Антарктида. Може би казусът щеше да пристигна оттова, в случай че някой от нас беше потърпевш или беше изпаднал в положение, несъвместимо с живота. Но за благополучие всички бяхме доста добре готови, всичко мина по проект. Да, несъмнено, напрежение не липсваше. Буквално в предпоследния ден направихме това съревнование и това опъна нервите на всички, които бяхме на този транспортен съд. Не е загадка, че това съревнование беше може би черешката на тортата от цялото пътешестване. Но тези 12-13 дни преди този момент, в които ние бяхме затворени на този транспортен съд, който пътува, а ние сме единствено на него, малко или доста въздейства на всеки един човек на борда. Представете си да се намирате на един транспортен съд с дължина 130 м. Всеки ден едно и също – талази, дискомфорт, изкарва те от естествения ти метод на живот, затворен си на тясно пространство, подвластен си от някакви хора да ти споделят какво може и какво не може. Ако не си квалифициран душевен, както бяхме ние и си в очакване на това съревнование, може в действителност да събори един човек, да го изкара от зоната на комфорта и равновесието. Това малко остана на назад във времето, само че самото пътешестване и очакване в действителност е доста тежко. Затворен на толкоз малко пространство в допълнение прибавя компликация към всичко това. За страдание не е круизен транспортен съд. Разликата с тях е, че круизният транспортен съд цяла нощ пътува, на сутринта стопира на нов град – излизате, разхождате се, прибирате се следобяд и отначало. Тук няма такова излизане. Качваш се на една гумена лодка, обикаляш Антарктида, снимаш животни, разглеждаш, само че тази лодка е 2х2 м.
- Какво си мислеше през тези 1000 м, които трябваше да изплуваш?
- Накрая бях подготвен на всичко да приема това предизвикателство и да направя това, за което съм отишъл. Като пътувахме от кораба към уречената точка, където капитанът беше показал, че е дистанцията от 1000 м, си мислех, че към този момент всичко завършва. Винаги съм се чувствал най-силен, най-уверен и най-спокоен във водата, тъй като там всичко зависи единствено от мен. Валеше доста противен сняг и духаше мощен вятър. В момента, в който се съблякох гол, ми стана в действителност много студено. Казах си, че се стартира. Но една минута откакто влязох във водата, помня ясно и в елементи какво се случи. Усетих, че е мъчително студено това в началото влизане от лодката във водите на Антарктида. Понеже плавам с тапи за уши, не чувах ясно командите на съдията. Първоначално бях малко обезпокоен дали ще дадат старта, не слушам дали е дадем старт, тъй като сме подредени шестимата от нашата серия в една линия, всеки до лодката си. Такива бяха условията за сигурност – всеки трябваше да бъде до лодката си, а не да бъдем един до различен, както е обикновено по надпревари. След като беше даден стартът, усещах по какъв начин едни дребни късчета лед, които към момента не са се разтопили във водата, се удрят в тялото ми – като върша загребвания, като се придвижвам. Но може би в границите на към една минута, чувствителността внезапно понижава и това чувство изчезва. Много обичам на съревнование да имам съвършено готови очила, с цел да мога да виждам всичко. За мен е доста значимо, с цел да печеля едно съревнование, да виждам какво се случва. Да нямам мъгла в очилата и всичко да е както би трябвало. Имам си метод, по който го върша. Няма да не помни този наследник цвят на водата, който на никое място не съм виждал до момента, макар че дръзвам да настоявам, че съм обиколил всички океани в света. Невероятно синьо, толкоз чисто! Вижда се толкоз доста, колкото не можеш да видиш на друго място. Виждах лодката, която беше до мен. Екипажът, който ме съпровождаше. Една минута след старта виждах, че моите съперници изостават и това ми даваше в допълнение мощ да продължа по-бързо да плавам и да се приближавам към кораба с цената на всичко, което трябваше да дам от себе си. Стараех се да държа една доста вярна позиция на тялото, тъй като студената вода те кара да се свиеш на топка. Всеки естествен човек изпитва това нещо. А това е тъкмо противоположното на плуването. Ако искаш да плуваш, би трябвало хубаво да се изпънеш – да имаш позиция на тялото, добра плаваемост, да се придвижваш бързо. Две неща, които са доста противоположни. Тук би трябвало да прибавя дишането. Когато влезеш в ледената вода, организмът автоматизирано те кара да поемеш доста въздух от самия стрес, а тук е доста значимо да го издишаш този въздух, с цел да може още веднъж да поемеш и да има отмерено дишане, което да ти разреши да извършваш физически натоварвания. След първата минута дръзвам да настоявам, че имам не доста ясни мемоари от случилото се. Приближих кораба с една удобна отдалеченост. Видях хората по палубите, може би към 80-100 индивида, всички ни приветстваха. Видях финала, усетих още доста сили в себе си. Прецених да финиширам на бътерфлай. Странното беше, когато се качвах назад в лодката. Имах един колан на кръста, за който беше вързан буй за сигурност, само че на колана имаше една кука, най-вероятно поставена за окачане от водолази. В момента, в който се прехвърлях на лодката, тази кука се закачи за въжето. Устата ми бе замръзнала, пробвах се да приказвам, само че никой не разбираше какво желая да кажа. Добре, че най-после успяхме да откопчаем този колан и да се кача в лодката. В никакъв случай не мога да кажа, че от лодката до момента в който се прибера в кораба съм усещал спомагателен мраз или нещо по-различно от това, което е било във водата. Прибрахме се в кораба, качихме се във възстановителния център, където има фитнес, лекар, сауна. Може би и поради това, че бях победител, доста по-лесно одобрих несгодите от студа. А те са свързани със загуба на равновесие, мощна болежка в ходилата, закъснение на мисленето, мъчно преценяваш някои неща. Но в общи линии доста бързо се възвърнах – за по-малко от половин час. Може би психическата резистентност, вярата в себе си и минималният детайл на изненада, който ме чака, ми помогнаха да печеля това съревнование. Това беше плуване в открити води, каквото съм правил и съм бил най-хубавият в света. Това беше плуване в студена вода, което съм правил много по-малко. Много значимо е да кажа, че плуването в права линия в студени води е доста мъчно. Опитът, насъбран през годините, ми оказа помощ да направя плуване в права линия, тъй като малко или доста огромната преднина, която направих пред съперниците не се дължи единствено на това, че съм бил по-бърз, а и на това, че съм плувал в съвсем идеална права линия, до момента в който те сигурно са имали завоичета, които са естествени поради студа. Както на сушата не можеш да пазиш равновесие и да вървиш в права линия, по този начин и във водата се затруднява това нещо поради студения потрес, който изпитва мозъкът.
@@@ - Връщаме те години обратно във времето – разкажи ни за какво твоите родители Райчо и Стефка са избрали плуването, а не волейбола да вземем за пример? Баща ти е бил треньор на девойките в Смолян.
- Разговарям с хиляди хора, които ме стопират в всекидневието ми. Но доста малко хора помнят, че Смолян беше най-големият плувен център в България. Най-големите триумфи в българското плуване се свързват със Смолян. Такава беше политиката, че всяко едно дете от града до трети клас наложително трябваше да върви на плуване. Успехите от тази спортна политика не закъсняват – първият олимпийски орден е извоюван от смолянчанин, а точно от Антоанета Френкева на олимпийските игри в Сеул през 1988 година По нищо не се разграничавам от моите съученици и връстници. Започнахме първи клас в главно учебно заведение в Смолян и ходехме всеки ден на басейна да плуваме проведено. Това го правеха всички мои съученици. Съответно да започнеш волейбол на 7-годишна възраст е прекомерно рано. Когато пораснах и станах на 12-13 години, имаше интерес от страна на треньори да се трансферира да играя волейбол, тъй като съм леворък и беше забавно да атакуваш с лява ръка. Посягах към топката с лява ръка по време на тренировките на татко ми. Разбира се, това прави усещане. Баща ми се занимава с волейбол, има вероятно данни да порасна висок, лява ръка – позитивни неща за волейбола към оня миг. Но пък в същото време бях и измежду най-хубавите плувци в страната. Нещата бяха дали да продължа плуване или да се трансферира волейбол. Може би там беше ролята на родителите, че когато човек се захване с нещо, би трябвало да го докара до дъно. Ако сменяш две години плуване, три години волейбол, по-късно баскетбол, в последна сметка може да стане по този начин, че най-после няма да се получи нищо. Продължих с плуването и всичко обвързвано с волейбола угасна още тогава. Останах единствено един почитател. По-късно татко ми беше и арбитър по волейбол, пътувал съм с него. За мен волейболът е може би най-красивата групова игра. Не знам дали тъй като няма физически контакт сред двата тима. Но за мен волейболът е една доста разбираема, умна игра и до ден-днешен я виждам с интерес.
- Какво от характера на родителите си най-много си наследил? Вярна ли е тази история, че татко ти като се скарва с шефовете на волейбола, отива да работи като миньор?
- Баща ми ми е разказвал неведнъж истории, в които той отива на шампионат с тима, а те му пожелават триумф и в случай че не може да победи, минимум да направи равен… Не е загадка, че тогава спортът се е управлявал по места от хора, които са били доближени до Партията. Недопустими са такива мнения на тематика волейбол! При последния анализ, който са правили е имало нещо, което го е дразнело и няма смисъл да се работи в тази посока. Така взима решение да приключи с треньорската активност. Живеехме в жилище, което беше към „ Редки метали “ – едно дружество, което добиваше уранова руда в покрайнините на Смолян. За да живеем там, трябваше някой от родителите да работи в това дружество – дали в деловодство или подземен. И той слезе да работи подземен. С равния мач във волейбола на някои им звучи като анекдот, само че това е същински случай, който знам още от дете.
- Какво донесе тандемът Петър Стойчев – Краси Туманов на българското плуване и на родния спорт?
- Може би би трябвало да стартира с първия ми треньор Огнян Георгиев от Смолян, който ме изведе до второ и трето място на европейско състезание за юноши в басейн. Това достижение за далечната 1993 година беше явен знак, че се развъртвам добре като плувец даже и на дистанциите в басейн, щом в Европа съумявам да вляза на 400 м и на 1500 м свободен жанр в тройката. Това значи, че има някакво бъдеще пред мен. Дали съм щял да го развилия или не, само че било явен знак, че се работи вярно. За страдание, обаче приключих учебно заведение през 1994 година и трябваше да продължа образованието си в университет. Избрах да отида да изучавам кинезитерапия в Русе. Това беше моментът, в който прекратих с моя първи треньор Огнян Георгиев, на който може би дължа основата на плувния спорт – дисциплинираност, самоконтрол, работа и техника във водата, която в по-преден стадий оказва помощ на един играч да реализира резултати. Колкото и да си надарен, в случай че техниката и позицията на тялото във водата не са не споделям съвършени, само че над междинното равнище, мъчно ще можеш да направиш мощен резултат. След това изкарах четири години в Русе с Атанас Тодоров, който беше мой ментор там. И пристигна време за прословутата казарма. Много желаех да бъда боец в Левски, а не в ЦСКА. Още повече, че басейнът на ЦСКА тогава не работеше, а и още не работи, което е тъпо за българското плуване и за водните ни спортове - там беше единствената кула на закрито за скокове във вода, водна топка, синхронно плуване... Трябваше да бъда боец, правех стъпки към професионалния спорт. Плувният маратон беше моя специалност. Там имаше наградни фондове, аз работех като упражнявам и моята реализация беше по време на надпреварите. Така че започвах да бъда професионален играч, а трябваше да вляза боец, както и да продължа да плавам. Затова избрах Левски и се допитах до моя първи треньор Огнян Георгиев какво да върша. Той сподели: „ Туманов е плувец от моето време, беше доста добър играч, също е медалист от европейско състезание за юноши, плувал е дълги дистанции. Много е подобаващ да продължите подготовката. “ Свързах се с Туманов и всичко, което знаете в плувните маратони го постигнахме дружно с дългогодишна работа на басейн „ Спартак “, по лагери. Обиколихме света няколко пъти, направихме четири олимпиади дружно и по този начин до ден-днешен. Все още ми дава упътвания и директиви за леденото плуване.
- Русе се оказва кръстопътен…
- Русе е град, който е дал доста огромни имена на българския спорт. Там се срещнах с Веско Топалов, Любо Ганев, Вальо Йорданов също са от Русе. Ще пропусна някой, който може би ще се обиди. Но Русе е град, който е дал доста елитни спортисти на България. И до ден-днешен Русе страда, че няма нито един естествен басейн. Децата, които живеят до най-голямата река в България, би трябвало да могат да се научат да плуват, с цел да може реката да бъде безвредна за тях.
@@@ - Кой ти заяви първи и по какъв начин се почувства, че си член на интернационалната зала на плувната зала?
- 2009 година бях признат в едно от подразделенията на залата на плувната популярност, която е изрично единствено за маратонско плуване. В началото на предходната година получих формален имейл, че май месец ще бъде формалното ми приемане в огромната зала на славата, паралелно до всички огромни плувни имена като Джони Вайсмюлер, Майкъл Фелпс... Това беше един явен знак за мен, че кариерата, която съм имал до този миг е останала оценена от най-голямата плувна нация – Съединени американски щати. Не е загадка, че най-големите плувни имена са от Съединени американски щати и Австралия. Разбира се, Европа също има положителни плувци, само че не можем да се конкурираме с плувната история на Америка. Когато един българин откри място в залата на плувната популярност, не може да не е мотив за персонално задоволство и несъмнено национална горделивост.
- Мислиш ли за политическа кариера? Какво направи първо като стана длъжностен министър в кабинета на Марин Райков?
- Нямах доста време да се замисля. Веднага бях нападнат от някои хора, които решиха, че би трябвало да си вдигнат рейтинга като скочат на длъжностен министър. Това доста ми оказа помощ да разгранича хората – кой е потребен за българския спорт, кой оказва помощ и кой го дърпа обратно. Помогна ми да схвана за какво някои неща не се случват. Това способства един ден, като седна и направя равносметка на спортната си кариера, да кажа: „ Да, станах министър на спорта и това беше повода да се откажа от дейната спортна активност. “ Ако не беше това мое решение, може би нямаше да намеря мощ да прекъсна, тъй като бях толкоз добре натрениран към оня миг през 2012 година за олимпийските игри в Лондон. Можех да продължа още няколко години напълно умерено по инерция да вземам участие в надпревари с прилични резултати. Към сегашен миг нямам упоритост за политическа кариера. Това са едни доста значими години за мен, в които би трябвало да бъда близо и предан на фамилията си. От 2008 година до 2013 година, когато към момента бях играч, първите пет години от живота на моята щерка съм бил по надпревари, по лагери. В една част от времето не съм бил до нея. Искам в този момент да бъда оптимално доста време с моето семейство, с моите деца. Буквално след десетина години, когато те пораснат и поемат по своя път, и да желая това време няма да може да се върне. А в случай че съм жив и здрав и имам някакви такива упоритости, тази алтернатива най-вероятно ще стои пред мен и към оня миг. Но един състезателен министър в България без поддръжката на голям брой други фактори, мъчно би се справил в обстановката.
- Спомена за фамилията ти – брачната половинка ти Ася, щерка ти Стефани и Петър-младши. Плуват ли наследниците?
- Стефани съумя да се научи да плува на много базово равнище. Тя изрично не харесва плуването като спорт. Да си мокри главата и т. н. не е нейната пристрастеност. Стефани доста обича да чете книги, играе в музикален спектакъл, имаха зрелище на дребната сцена на операта. За нея изкуството е близо до сърцето. Пепи е на седем години. Идва на басейна от тригодишен, няма боязън към водата, пробва се да си играе, плува обичайно за възрастта си. В никакъв случай не може да се каже обикновено плуване, само че съумява да се придвижва във водата. Посещава тренировки по джудо, когато има въодушевление върви на тренировки по карате. Може би малко повече се насочва към спорта като всяко едно момче. Разбира се, в учебно заведение имат и часове по футбол, както е съвременно сега. Давам му опция да се допре до всевъзможен наличен спорт и да избере нещо. Но наложително би трябвало да построи фигура на състезател. Докато Стефани има някаква независимост като момиче да избере това, което харесва, Петър наложително ще би трябвало да развива физически качества, с цел да наподобява като мъж.
- Нещо за край на нашия диалог?
- Тук е мястото да направя резюме на казаното дотук и да благодаря на хората, които са ми помагали през годините. Да благодаря на вас, българските публицисти, които сте отразявали нашите триумфи и всички компании, които са стояли зад мен през годините, на фамилията, което ме е подкрепяло. Нека този диалог малко или доста да помогне на някои деца или фамилии, които имат потребност от мотивация по какъв начин да накарат своите деца да се захванат с даден тип спорт. Спортът е единственото нещо в нашето всекидневие, което основава другарства за цялостен живот. Това е единственият феномен, който може да събере хора от целия свят с друг цвят на кожата, с друга вяра. Дори след 20 години да се срещнеш с този човек на другия завършек на света, единствено поради това, че сте се състезавали преди години дружно, вратите на неговия дом са постоянно отворени за теб. Това е освен в плуването. Ако не се докоснеш до спорта, в действителност не можеш да схванеш какво е. Спортът те кара да живееш по напълно друг метод. Да гледаш на колегата, на съперника с почитание. Знаеш какъв брой доста труд си положил, какъв брой си се лишавал и в един миг до теб седи човек, който е направил същото, с цел да може да бъде конкурентен. Трябва да имаш почитание към този човек, тъй като безусловно той е огледало на това, което ти си направил. Да, неотдавна гледахме неприятни подиуми от обичан български спорт в залата по баскетбол. Има ги и тези неща, само че ние сме хората, които би трябвало да дадем публичност, че това би трябвало да престане. По никакъв метод това не възпитава нашите деца и не способства за развиването на спортния резултат. Когато приказваме на тази тематика, имаме храброст и мощ да назовем проблемите, тези проблеми ще бъдат решени.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ