101 години от рождението на режисьора Петър Щърбанов
Петър Щърбанов / 1920 – 2005/ беше измежду най-изявените имена от второто потомство български оперни режисьори / М. Хаджимишев, Н. Николов, Ст. Трифонов, Св. Донев, Ем. Бошнаков, Б. Афеян/. За Националната опера и театрите в страната той работи цели 40 години и осъществя 65 постановки на опери и оперети от класиката до съвременността. И всички те носеха печата на високия професионализъм, съчета с неговата голяма просвета и осведоменост, както и с умеенето му да откри самичък другата форма, мощна по подстрекателство, естетична и непроменяемо вярна на авторовия план.
Роден е на 21 май 1920 година в Сливен. Потомък е на остарял и културен възрожденски жанр, в който музиката и театъра са огромна на респект. От дребен демонстрира пристрастието си към изкуствата и литературата. Баща му е фен цигулар, а брат му оркестрант в Русенската опера. Завършва Полукласическия колеж на Кралските италиански учебни заведения в София, където се учи задълбочено и история на изкуството. Насочен от Любомир Пипков, приключва оперна постановка в Ленинградската консерватория. Дипломира се сполучливо с режисура на огромно, проблематично заглавие - операта на Чайковски „ Дама Пика” през 1955 година, като работи с един превъзходен изпълнителски състав: Христо Бръмбаров, Димитър Ненков, Рада Конфорти, Илка Попова, дирижирани от маестро Асен Найденов. След този триумф е назначен за постоянен режисьор в Операта, където остава до пенсионирането си през 1989. Следващите му постановки – на „ Кармен” в Пловдив и на „ Отело” в София го утвърждават измежду перспективните имена на българската музикална постановка по това време. Щърбанов е чест посетител на съвсем всички огромни и дребни български подиуми: Варна, Русе, Пловдив, Стара Загора,, а също и: Бургас, Сливен, Враца, Плевен, Монтана, Пазарджик, Велико Търново, Кърджали...Работи доста и резултатно и за Националната оперета, където слага основно типичен заглавия на Лехар, Щраус, Калман, Офенбах, Целер, Линке и някои мюзикъли. Щърбанов е измежду малцината наши режисьори / дружно с Михаил Хаджимишев/, които имат интернационално самопризнание. Той е първият и единствен към този момент постановчик от България работил за Миланската Скала и Чикагската опера. Режисирал е спектакли още в: Брюксел, Неапол, Палермо, Рим, Москва, Дъблин, Ганд, Анверс...
Във всяка нова режисура Петър Щърбанов влизаше солидно квалифициран, постоянно с детайлно проучена партитура, с знания върху стила, епохата, литературния първоизточник, с прецизна работа върху езика и превода / самичък той преведе майсторски много оперни либрета/, и най- основното: с почит към създателя и творбата му, без желанието да „ модернизира” и „ осъвременява” самоцелно. Според него режисьорът трябваше постоянно да си задава въпроса „ за какво?”. Да убеждава, да обосновава. Да каже и нещо свое, само че не и в ущърб на оригинала. За него той беше нещо свято. „ Добрият режисьор, твърдеше той би трябвало да умее добре да работи с артистите, с оперните актьори, които са нещо извънредно комплицирано, тъй като оперното пеене и театралната игра влизат в извънредно един сложен и комплициран синтез”. И по тази причина Петър Щърбанов вярваше, че режисьорът първо би трябвало да откри метод да убеди и повлияе на актьора- артист в правотата на своята концепция, да му внуши своята идея, тъй че той да повярва в нея и да я реализира като своя. За тази цел Щърбанов не се постановяваше като режисьор- деспот, а оферираше и убеждаваше. Затова и постоянно успяваше. Помня какъв брой безапелационни, пълнокръвни облици сътвориха, в две от неговите най- сполучливи постановки: „ Сватбата а Фигаро” от Моцарт/ 1971/ и „ Пепеляшка” на Росини / 1968 - преведена ослепително от него!/ артистите – едно същинско съзвездие: Рени Пенкова, Павел Герджиков, Надя Шаркова, Юлия Кираджиева, Мария Димчевска, Александрина Милчева, Павел Куршумов.... Това бяха същински празници за театъра и публиката. Сред огромните му триумфи бих показал още: „ Приказка за цар Салтан” от Римски Корсаков, „ Сицилиански вечерни” на Верди, „ Замъкът на Херцога Синята брада” от Бела Барток / премиера за България/. „ Дама Пика” от Чайковски, „ Русалка” от Даргомижски и изключително „ Адриана Лекуврьор” от Чилеа/ 1987/ и „ Хофманови разкази” на Офенбах / 1978/. Това бяха мощни, ансамблови спектакли, почтени за всеки огромен европейски спектакъл. Тук се блазня да изтъквам доста точната оценка на известния от близкото минало критик Стефан Тинтеров за „ Хофманови разкази”: „ Спектакълът протича в импровизиран и балансиран темпоритъм, с изваяна изпъкналост и меродавност на многочислените подиуми и епизоди. Вярната театрална характерност на героите, непринудеността на тяхното жестово, пластично и мимично държание, точната комбинация на всеобщите подиуми / хорови и балети /, светлинните резултати са съвсем навсякъде достолепие на това зрелище...”
Петър Щърбанов беше и отличен възпитател, преподаваше актьорско майсторство и оперна постановка в Консерваторията и Нов български университет, изявяваше се сполучливо като критик и теоретик на музикалния спектакъл, знаеше няколко непознати езици, превеждаше оперни либрета, работеше интензивно за Съюза на музикалните дейци в България / беше и негов заместител председател/. Накратко казано: бе един от градителите на българска оперна просвета след войната. Светла, благородна, етична персона, обичан и почитан от всички.
Роден е на 21 май 1920 година в Сливен. Потомък е на остарял и културен възрожденски жанр, в който музиката и театъра са огромна на респект. От дребен демонстрира пристрастието си към изкуствата и литературата. Баща му е фен цигулар, а брат му оркестрант в Русенската опера. Завършва Полукласическия колеж на Кралските италиански учебни заведения в София, където се учи задълбочено и история на изкуството. Насочен от Любомир Пипков, приключва оперна постановка в Ленинградската консерватория. Дипломира се сполучливо с режисура на огромно, проблематично заглавие - операта на Чайковски „ Дама Пика” през 1955 година, като работи с един превъзходен изпълнителски състав: Христо Бръмбаров, Димитър Ненков, Рада Конфорти, Илка Попова, дирижирани от маестро Асен Найденов. След този триумф е назначен за постоянен режисьор в Операта, където остава до пенсионирането си през 1989. Следващите му постановки – на „ Кармен” в Пловдив и на „ Отело” в София го утвърждават измежду перспективните имена на българската музикална постановка по това време. Щърбанов е чест посетител на съвсем всички огромни и дребни български подиуми: Варна, Русе, Пловдив, Стара Загора,, а също и: Бургас, Сливен, Враца, Плевен, Монтана, Пазарджик, Велико Търново, Кърджали...Работи доста и резултатно и за Националната оперета, където слага основно типичен заглавия на Лехар, Щраус, Калман, Офенбах, Целер, Линке и някои мюзикъли. Щърбанов е измежду малцината наши режисьори / дружно с Михаил Хаджимишев/, които имат интернационално самопризнание. Той е първият и единствен към този момент постановчик от България работил за Миланската Скала и Чикагската опера. Режисирал е спектакли още в: Брюксел, Неапол, Палермо, Рим, Москва, Дъблин, Ганд, Анверс...
Във всяка нова режисура Петър Щърбанов влизаше солидно квалифициран, постоянно с детайлно проучена партитура, с знания върху стила, епохата, литературния първоизточник, с прецизна работа върху езика и превода / самичък той преведе майсторски много оперни либрета/, и най- основното: с почит към създателя и творбата му, без желанието да „ модернизира” и „ осъвременява” самоцелно. Според него режисьорът трябваше постоянно да си задава въпроса „ за какво?”. Да убеждава, да обосновава. Да каже и нещо свое, само че не и в ущърб на оригинала. За него той беше нещо свято. „ Добрият режисьор, твърдеше той би трябвало да умее добре да работи с артистите, с оперните актьори, които са нещо извънредно комплицирано, тъй като оперното пеене и театралната игра влизат в извънредно един сложен и комплициран синтез”. И по тази причина Петър Щърбанов вярваше, че режисьорът първо би трябвало да откри метод да убеди и повлияе на актьора- артист в правотата на своята концепция, да му внуши своята идея, тъй че той да повярва в нея и да я реализира като своя. За тази цел Щърбанов не се постановяваше като режисьор- деспот, а оферираше и убеждаваше. Затова и постоянно успяваше. Помня какъв брой безапелационни, пълнокръвни облици сътвориха, в две от неговите най- сполучливи постановки: „ Сватбата а Фигаро” от Моцарт/ 1971/ и „ Пепеляшка” на Росини / 1968 - преведена ослепително от него!/ артистите – едно същинско съзвездие: Рени Пенкова, Павел Герджиков, Надя Шаркова, Юлия Кираджиева, Мария Димчевска, Александрина Милчева, Павел Куршумов.... Това бяха същински празници за театъра и публиката. Сред огромните му триумфи бих показал още: „ Приказка за цар Салтан” от Римски Корсаков, „ Сицилиански вечерни” на Верди, „ Замъкът на Херцога Синята брада” от Бела Барток / премиера за България/. „ Дама Пика” от Чайковски, „ Русалка” от Даргомижски и изключително „ Адриана Лекуврьор” от Чилеа/ 1987/ и „ Хофманови разкази” на Офенбах / 1978/. Това бяха мощни, ансамблови спектакли, почтени за всеки огромен европейски спектакъл. Тук се блазня да изтъквам доста точната оценка на известния от близкото минало критик Стефан Тинтеров за „ Хофманови разкази”: „ Спектакълът протича в импровизиран и балансиран темпоритъм, с изваяна изпъкналост и меродавност на многочислените подиуми и епизоди. Вярната театрална характерност на героите, непринудеността на тяхното жестово, пластично и мимично държание, точната комбинация на всеобщите подиуми / хорови и балети /, светлинните резултати са съвсем навсякъде достолепие на това зрелище...”
Петър Щърбанов беше и отличен възпитател, преподаваше актьорско майсторство и оперна постановка в Консерваторията и Нов български университет, изявяваше се сполучливо като критик и теоретик на музикалния спектакъл, знаеше няколко непознати езици, превеждаше оперни либрета, работеше интензивно за Съюза на музикалните дейци в България / беше и негов заместител председател/. Накратко казано: бе един от градителите на българска оперна просвета след войната. Светла, благородна, етична персона, обичан и почитан от всички.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ