Илюзията, че имаме още 5 минути
Пет минути повече, 5 минути по-малко - толкоз ли е значимо?
Всъщност - да, значимо е. Важно е, тъй като закъсненията въздействат освен на графика ни, само че и на усещането, което оставяме. Подсъзнателно те се възприемат с изключение на като пренебрежение към чакащия и неговото време, и като сигнал за по-ниска надеждност.
В обществените взаимоотношения времето се преглежда като скъп запас. Когато човек закъснява, той освен губи личното си време, само че и кара другите да чакат. В психически проект това се интерпретира като неравнопоставеност - като че ли времето на закъсняващия е по-важно от това на другите.
Когато не знаем по кое време ще дойде индивидът, който чакаме, мозъкът интерпретира обстановката като загуба на надзор, нарушаване на предсказуемостта и нормата, които дават сигурност и резистентност.
Изследванията демонстрират, че чакането субективно се усеща като доста по-дълго, в сравнение с действително е - постоянно ни се коства, че сме чакали " с часове ". Това усилва раздразнението и прави закъснението да наподобява по-сериозно. Именно по тази причина реакцията постоянно е по-силна, в сравнение с действителната обстановка изисква. Много хора считат, че закъснението е просто въпрос на дисциплинираност. Но логиката на психиката и невробиологията демонстрират, че аргументите са доста по-дълбоки. Нашият мозък безусловно може да ни " подвежда " във връзка с времето.
Повечето хора имат вяра, че са точни. В едно социологическо проучване 51% от участниците се дефинират като хора, които нормално идват по-рано, до момента в който единствено 10% признават, че постоянно закъсняват. И в случай че хората оповестяват, че най-дългото време, през което са чакали някого, е било приблизително към 46 минути, те самите настояват, че са карали другите да чакат приблизително към 19 минути. Тази разлика подсказва нещо значимо: ние освен закъсняваме, постоянно подценяваме какъв брой в действителност закъсняваме.
Една от най-интересните концепции в актуалната логика на психиката е така наречен времева слепота (time blindness). Това е положение, при което човек има усложнения да реши какъв брой време е минало или какъв брой време ще отнеме дадена задача.
" Времевата слепота " се свързва с метода, по който действат изпълнителните функционалности на мозъка - процеси, следени главно от префронталната кора, които дават отговор за планирането, самоконтрола и организирането на дейностите.
Мозъкът не разполага с " часовник " като този на стената. Възприятието за време се образува от комплицирана мрежа в мозъка, която при стрес, прекалено много задания или отмалялост се претрупва и способността ни да преценяме времето понижава. Затова и когато сме заети, 20 минути могат да " изчезнат " съвсем неусетно. Съвременни опити върху усещането на времето демонстрират какъв брой самостоятелно е това чувство. Учените са открили, че имаме податливост систематично да подценяваме какъв брой време ще ни отнеме дадена задача.
Причината е елементарна: когато планираме, мозъкът ни се концентрира върху " идеалния сюжет ". Представяме си по какъв начин всичко ще върви безпрепятствено и пропущаме дребните спънки - трафик, търсене на ключове, още един имейл. Затова постоянно считаме, че ще излезем от вкъщи за " две минути ", без да отчетем всички микродействия сред тях. Закъсненията постоянно са разследване не толкоз от липса на предпочитание, колкото от когнитивни компликации при обмисляне и мониторинг на времето. Може да бъде повлияно и от прочувствени фактори - тревогата, страхът от оценка или несъразмерният перфекционизъм могат да доведат до подсъзнателно отсрочване на тръгването към значимо събитие.
Психолозите от дълго време виждат, че методът, по който се отнасяме към времето, постоянно е обвързван с личностния ни жанр.
Тип А персони - Това са хора, които обичат структурата, планирането и контрола. Те са насочени към резултати и постоянно изпитват вътрешен напън да бъдат ефикасни. В пробни проучвания тези хора нормално правят оценка времето по-точно и по-често идват по-рано от уговорения час.
Тип Б персони - Те са по-спокойни, изобретателни и гъвкави. Често са по-малко фокусирани върху строгото обмисляне и по-склонни да се потапят сега. Изследвания върху усещането на времето демонстрират, че те по-често подценяват продължителността на дилемите, което може да докара до по-чести закъснения.
Интересно е и, че част от хората подсъзнателно търсят напрежението на " последния миг ". Работата под напън задейства адреналиновата система и при някои персони това усилва концентрацията и успеваемостта. Дори когато се опитваме да бъдем проведени, средата ни постоянно работи против нас. Статистиката регистрира, че приблизително 75 минути дневно се губят в задания, които не са значими.
Психолозите откриват, че хората, които рядко закъсняват, употребяват една елементарна тактика: те мислят за времето реалистично, а не оптимистично. Добавят буфер от 10-15 минути, възнамеряват деня си на блокове и се пробват да заобикалят осъществяването на доста задания по едно и също време. И най-важното - знаят, че когато мозъкът прошепне " имаш още пет минути ", това не всеки път е истина. В множеството случаи това е просто една доста безапелационна заблуда.
Всъщност - да, значимо е. Важно е, тъй като закъсненията въздействат освен на графика ни, само че и на усещането, което оставяме. Подсъзнателно те се възприемат с изключение на като пренебрежение към чакащия и неговото време, и като сигнал за по-ниска надеждност.
В обществените взаимоотношения времето се преглежда като скъп запас. Когато човек закъснява, той освен губи личното си време, само че и кара другите да чакат. В психически проект това се интерпретира като неравнопоставеност - като че ли времето на закъсняващия е по-важно от това на другите.
Когато не знаем по кое време ще дойде индивидът, който чакаме, мозъкът интерпретира обстановката като загуба на надзор, нарушаване на предсказуемостта и нормата, които дават сигурност и резистентност.
Изследванията демонстрират, че чакането субективно се усеща като доста по-дълго, в сравнение с действително е - постоянно ни се коства, че сме чакали " с часове ". Това усилва раздразнението и прави закъснението да наподобява по-сериозно. Именно по тази причина реакцията постоянно е по-силна, в сравнение с действителната обстановка изисква. Много хора считат, че закъснението е просто въпрос на дисциплинираност. Но логиката на психиката и невробиологията демонстрират, че аргументите са доста по-дълбоки. Нашият мозък безусловно може да ни " подвежда " във връзка с времето.
Повечето хора имат вяра, че са точни. В едно социологическо проучване 51% от участниците се дефинират като хора, които нормално идват по-рано, до момента в който единствено 10% признават, че постоянно закъсняват. И в случай че хората оповестяват, че най-дългото време, през което са чакали някого, е било приблизително към 46 минути, те самите настояват, че са карали другите да чакат приблизително към 19 минути. Тази разлика подсказва нещо значимо: ние освен закъсняваме, постоянно подценяваме какъв брой в действителност закъсняваме.
Една от най-интересните концепции в актуалната логика на психиката е така наречен времева слепота (time blindness). Това е положение, при което човек има усложнения да реши какъв брой време е минало или какъв брой време ще отнеме дадена задача.
" Времевата слепота " се свързва с метода, по който действат изпълнителните функционалности на мозъка - процеси, следени главно от префронталната кора, които дават отговор за планирането, самоконтрола и организирането на дейностите.
Мозъкът не разполага с " часовник " като този на стената. Възприятието за време се образува от комплицирана мрежа в мозъка, която при стрес, прекалено много задания или отмалялост се претрупва и способността ни да преценяме времето понижава. Затова и когато сме заети, 20 минути могат да " изчезнат " съвсем неусетно. Съвременни опити върху усещането на времето демонстрират какъв брой самостоятелно е това чувство. Учените са открили, че имаме податливост систематично да подценяваме какъв брой време ще ни отнеме дадена задача.
Причината е елементарна: когато планираме, мозъкът ни се концентрира върху " идеалния сюжет ". Представяме си по какъв начин всичко ще върви безпрепятствено и пропущаме дребните спънки - трафик, търсене на ключове, още един имейл. Затова постоянно считаме, че ще излезем от вкъщи за " две минути ", без да отчетем всички микродействия сред тях. Закъсненията постоянно са разследване не толкоз от липса на предпочитание, колкото от когнитивни компликации при обмисляне и мониторинг на времето. Може да бъде повлияно и от прочувствени фактори - тревогата, страхът от оценка или несъразмерният перфекционизъм могат да доведат до подсъзнателно отсрочване на тръгването към значимо събитие.
Психолозите от дълго време виждат, че методът, по който се отнасяме към времето, постоянно е обвързван с личностния ни жанр.
Тип А персони - Това са хора, които обичат структурата, планирането и контрола. Те са насочени към резултати и постоянно изпитват вътрешен напън да бъдат ефикасни. В пробни проучвания тези хора нормално правят оценка времето по-точно и по-често идват по-рано от уговорения час.
Тип Б персони - Те са по-спокойни, изобретателни и гъвкави. Често са по-малко фокусирани върху строгото обмисляне и по-склонни да се потапят сега. Изследвания върху усещането на времето демонстрират, че те по-често подценяват продължителността на дилемите, което може да докара до по-чести закъснения.
Интересно е и, че част от хората подсъзнателно търсят напрежението на " последния миг ". Работата под напън задейства адреналиновата система и при някои персони това усилва концентрацията и успеваемостта. Дори когато се опитваме да бъдем проведени, средата ни постоянно работи против нас. Статистиката регистрира, че приблизително 75 минути дневно се губят в задания, които не са значими.
Психолозите откриват, че хората, които рядко закъсняват, употребяват една елементарна тактика: те мислят за времето реалистично, а не оптимистично. Добавят буфер от 10-15 минути, възнамеряват деня си на блокове и се пробват да заобикалят осъществяването на доста задания по едно и също време. И най-важното - знаят, че когато мозъкът прошепне " имаш още пет минути ", това не всеки път е истина. В множеството случаи това е просто една доста безапелационна заблуда.
Източник: bulnews.bg
КОМЕНТАРИ