Душата ми храни чувство без име - ЗИНАИДА ГИПИУС
ПЕСЕН
Виси прозорецът ми над земята,
Високо над земята.
От него виждам вечер по какъв начин плисва се зарята,
Как плисва се зарята.
Небето е така пусто, бледно,
Тъй пусто и така бледно…
Не ще пожали то сърцето оскъдно,
Сърцето оскъдно.
Уви, в тъга и безумие, пристигнал е края,
Дошъл е края,
Стремя се към нещо, което не зная,
Не зная…
И това предпочитание от кое място се пробуди
Как се пробуди,
Сърцето моли и чака знамение,
Чудо!
Да получа нещо безумно,
До лудост безумно.
Чудеса дава обещание небето лазурно,
Небето лазурно
Но рева без сълзи, то беше машинация,
Беше единствено измама…
Жадувам за нещо, което го няма,
Което го няма.
март, 1893
Тя би могла да остане в паметта на съвременниците си просто като жена на Мережковски, само че изминава пътя си като Зинаида Гипиус /1869-1945/ – писателка, критичка, поетеса, провъзгласила един път eпатиращото: „ Обичам себе си като бога… “
И в Петербург, където живее съвсем трийсет години, и по-късно, в емиграция, тя заема изключително място, оставайки постояно в центъра на литературния живот.
Наричат я декадентска Мадона, сатанеса, магьосница, силфида, жива легенда.
В емиграция тя написва книга за своите съвременници, събратя по занаят; книга за предишното, което за нея в никакъв случай няма да е завършило.
Tъй като в паметта й всичко претърпяно съществува единствено в едно граматическо време – настоящо дълготрайно.
