Силата на перото: Елисавета Багряна – Фаталната жена
„ Перото е по-силно от сабята, единствено в случай че сабята е доста къса, а перото – доста остро. “ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои превземат земи с мощта на своите оръжия и физическа мощ, други основават и прекрояват светове единствено със силата на думите си. Понякога превъзходство взима насилието и даже най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче единствено чакат точния миг, с цел да възкръснат още веднъж, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всеки път. Някои създатели са разбрани още приживе от съвременниците си, до момента в който други, изпреварили времето си, след това биват преоткрити. Едни живеят разточителен живот, а други – тънат в мизерия, някои остро подлагат на критика политиката на страната си, до момента в който други добродушно следват нейния темп.
Настоящата поредност от публикации ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „ перо “.
Биенето на образователния звънец, тътен от стотици крачета, букети с цветя, смях, музика и олелия. Всяка година 15 септември посреща учениците назад в класните стаи. Така е от 1921 година, когато тогавашният министър-председател и водач на Български земеделски народен съюз – Александър Стамболийски сменя датата от първи на 15 септември. Причината за смяна на датата е изведена от практиката. По това време децата са помагали наедно с възрастните за събиране на реколтата и е трябвало първо да приключат домашните си отговорности, а чак по-късно – да прекрачат учебния предел.
Първият образователен ден оставя отпечатък у всеки от нас, защото символизира смяна и порастване. Той намира своето отражение и в изкуството. Не един и двама поети и писатели претворяват своите усеща и мемоари за този значим ден от живота на всеки. За Елин Пелин „ Училищен звън, децата зове “, за Веса Паспалеева „ почваме с наслада, с нови прелестни фантазии “, а за Вазов това е времето на „ да се изучавам, положително да сполуча “. Една от огромните наши поетеси на предишния век разказва този първи ден по следния метод:
„ А класните ни стаи приветливи
още веднъж срещат ни с „ добре пристигнали “
и забръмчават в утрото щастливи
като роени кошери с пчели. “
И до ден сегашен обликът й буди несъгласия. В години, които са белязани от патриархалния ред, тя провокира статуквото и избира персоналното си благополучие и независимост. Личният й живот е белязан от кавги, творчеството й я прави необятно известна, а стиховете й се превеждат на над 30 езика, измежду които италиански, чешки, шведски и полски. Близките й я назовават „ Лиза “, в периодическия щемпел от време на време се подписва като „ Микаела “ или „ Ничия Долче “, само че в историята остава с псевдонима си „ Багряна “.
Елисавета Любомирова Белчева се ражда на 29 април 1893 година в гр. София. Родителите й са служители и заради работата им през 1907 година фамилията се мести за малко в гр. Търново. Смята се, че точно там младото момиче стартира да написа за първи път. Макар да учи известно време в Търново, Елисавета приключва гимназия в София.
Същата година тя отпътува за с. Афтане (днес Недялско, обл. Ямбол), където работи в продължение на една година като учителка. Смята се, че там се разгаря първата й любовна връзка с различен даскал от учебното заведение. Името му е Тодор Христов и самият той написа стихове, само че двамата по този начин и не не престават връзката си.
Пътищата им се разделят, когато Елисавета се връща в София, с цел да продължи образованието си в Софийския университет, където следва славянска лингвистика. Именно там тя се среща с други огромни имена на българската литература, които стават част от приятелския й кръг. Сред тях са Димчо Дебелянов, Йордан Йовков и Константин Константинов. Това е интервал на обмяна на голям брой креативен хрумвания и запознаване с достиженията на родната и задгранична литература.
Елисавета открива от ден на ден храброст у себе си да показа своите стихове с необятната аудитория. През 1915 година в броеве 33 и 36 на списание „ Съвременна мисъл “ за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения – „ Вечерна ария “ и „ Защо “. Тя ги подписва като Л. Белчева. Същата година тя отпътува за Враца, където стартира да работи като гимназиална учителка, а по-късно се мести да преподава в Кюстендил.
В края на Голямата война тя среща Иван Шапкарев. Елисавета е учителка, а той е полковник, деец от три кървави войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата международна война. През 1919 година двамата подписват брак, от който се ражда синът им – Любомир. Съжителството сред съпрузите не е щастливо. В домът царува непоколебим традиционен ред, а Елисавета е непрекъснато потискана, следена и обиждана от своята свекърва. Лиза е като птица в клетка.
Не може да се показва свободно, да разгласява или да даде израз на страстите си. Тя стартира да крие своите тетрадки със стихове и когато разгласява творбите си го прави постоянно под псевдоним от боязън да не бъде разкрита от фамилията си.
През 1921 година въпреки и скрито, Елисавета все по-активно взе участие в литературния живот в столицата. Тя стартира да сътрудничи в редица публицистични издания, измежду които „ Вестник на дамата “, в. „ Лик “, сп. „ Съвременник “ и сп. „ Златорог “. На техните страници са оповестени както нейни стихове, по този начин и прозаичност и преводи.
Подписва ги като Елизабета Б. Първите рецензии за нейната работа идват от писатели като Йордан Стубел и Константин Константинов. За първи път тя подписва свое произведение с псевдонима Багряна през 1922 година в бр. 9 на сп. „ Златорог “, където поместват цикълът й „ Юг “. Две години по-късно тя дебютира и в жанра на детската литература със стихотворението „ Юнак Любчо “, оповестено на страниците на сп. „ Детска наслада “.
В персонален проект обаче животът на Багряна търпи бурни промени. През 1924 година Елисавета се среща с един от най-известните български критици и историци на литературата – Боян Пенев. Тя участва на негов семинар на тематика стихосложението. Той е 11 години по-възрастен от нея и също по този начин е женен за известната поетеса Дора Габе.
Критикът е прочут в културните среди като не изключително правилен на своята половинка, защото има не една и две извънбрачни връзки. Между Пенев и Багряна се разгаря бурна обич. Любовният триъгълник с Дора Габе провокира скандал и е един от най-обсъжданите по това време, въпреки Боян да живее настрана от брачната половинка си.
Същата година в която среща огромната си обич, Багряна взима едно от най-тежките решения в живота си – разделя се със брачна половинка си. Тя се изнася от вкъщи им на 16 април 1924 година, а нейният брачният партньор й оказва помощ да си придвижи нещата. Поради тази причина той закъснява за церемонията по погребението на военачалник Константин Георгиев, която се организира в църквата „ Св. Неделя “ и идва на мястото, когато атентатът е към този момент факт. По-късно той споделя: „ Лиза ме направи трагичен, само че ми избави живота! “.
Когато се разискват точките към развода й, двамата вършат необичайно съглашение. Съгласно него, детето не знае коя е същинската му майка, единствено му се споделя, че тя е отпътувала да учи в Париж. През 1926 година документите по развода са финализирани. По-късно Иван Шапкарев се дами наново за Мария Пранджева и откакто напуща военната кариера, се занимава с проучване на българския фолклор.
През това време Любомир пораства без да осъзнава коя е майка му, макар че дори участва на нейни четения. Когато е на 16 години обаче той разкрива истината за съглашението сред родителите си и открива майка си, която стартира да опознава и с която стартира да се сближава. Години по-късно той кръщава щерка си Елисавета, която също като баба си избира пътя на поезията.
Макар и взела това тежко за една майка решение, интервалът 1924-1927 е един от най-щастливите за Елисавета. Две години подред тя печели литературни награди от Министерството на националното просвещение и е призната в Съюза на българските писатели. Междувременно Багряна и Пенев са неразделни. Те отпътуват за Франция и обикалят страната, а когато се завръщат заживяват дружно.
Боян даже насрочва дата за бракоразводното си дело през юли 1927 година, само че по този начин и не стига до него. На 25 юни 1927 година той умира в резултат на затруднения след интервенция на апендицит. Багряна е съкрушена защото губи огромната си обич. Смята се, че той има огромно въздействие върху това тя да открие свое жанр на писане, който е комбиниране сред остарялото и модерното.
В нея се откриват присъщи за фолклора тематики, само че са поднесени посредством изкривяване на класическите стихотворни размери. В края на 1927 година излиза първата ѝ стихосбирка – „ Вечната и святата “. Тя носи на Багряна необятно самопризнание и огромна известност. Също както сърцето на поетесата, стиховете в нея значително са пропити от горест:
„ Летете – няма да ви считам,
дни мои на земята,
раздрали трептящото сърце
и литнали завинаги от ръцете ми –
които нямат мощ да ви спрат,
когато пожелаят буйно,
или незабавно, бърже да ви тласнат,
когато часовете ги морят. “
Следващите десетилетия са низ от креативен триумфи. През 1930 година Багряна става един от учредителите на Клуба на българските писатели. Излизат и стихосбирките й „ Звезда на моряка “ и „ Сърце човешко “. През тези години тя има връзка с хумориста Матей Вълев, който също като нея е фен на хубавия живот и безгрижник по душа. Именно през 30-те години, Багряна става по-близка с дворцовите среди.
През 1942 година тя е призована по избор от самия Никола Вапцаров като очевидец по делото против поета,. Това е един спорен епизод от живота на поетесата. Някои настояват, че тя е спомогнала за присъдата с съдбовен край, до момента в който други, измежду които и самата Багряна, неведнъж изясняват и преразказват случилото се, с цел да потвърдят, че не е имало никаква корист и тя се е пробвала да го отбрани. Самите показания на Елисавета по делото не са открити откакто то е разкрито.
Втората светена война лишава на Багряна нейния Матей, който се записва доброволец на фронта. Скоро по-късно тя среща бъдещия си втори брачен партньор – дипломата Александър Ликов. Двамата се срещат по време на зрелище в Народния спектакъл. По това време той е избраник на Дора Габе и самата тя го среща с Елисавета. Не доста дълго след тази първа среща, Багряна и Ликов се женят скрито и едвам откакто съюзът им е реалност, Дора Габе схваща за случилото се. Александър и Елисавета остават дружно до гибелта му през 1954 година
50-те години не са изключително ползотворни в креативно отношение за Багряна, заради строгата цензура. През 1952 година тя е назначена за редактор и член на редколегията на сп. „ Септември “, пост, който заема идващите 25 години. През тях излизат и стихосбирките: „ От бряг до бряг “ (1963), „ Контрапункти “ (1972), „ Светлосенки “ (1973) и последната – „ На брега на времето “ (1983). Основни тематики в тях, както и в предходните, са любовта, времето и другите функции на дамата. Любовта най-често е мъчителна, а времето е мощ, която не може да бъде спряна. Жената е „ Амазонка “, „ все едно — дали Мария, или Анна е “, с „ очи черничеви, тъмносвилени коси “.
Освен лирика, Багряна написа и пътеписи, фейлетони, критически публикации и бележки, обзори. Тя е лауреат на голям брой награди на Народна република България, измежду които медал Народна република България, I степен, няколко ордена Георги Димитров, премията на Съюза на писателите и доста други.
В интернационален проект, през 1969 година тя става носителка на златен орден на Международната асоциация на поетите в Рим. Смята се, че литературният историк Петър Динеков и езиковедът Стефан Младенов са предложили Елисавета да бъде номинирана за влиятелната Нобелова премия, само че до това по този начин и не се стига.
Багряна доживява свалянето на Тодор Живков от власт. По това време обаче тя е към този момент доста стара и напълно сама. През 1991 година огромната поетеса издъхва на 98-годишна възраст в старческия дом в Горна баня. В едно от последните си стихотворения тя написа:
„ Не знам дали на края
ще имам мирен залез –
в живота не сполучих
да имам мирен ден…
Но по тази причина пък зная,
че няма да е мирен
и няма да е отегчителен
и споменът за мен. “
През живота си тя става очевидец на промяна на режими, две международни войни и две национални произшествия. Творчеството й е пропито с персонални прекарвания и страст, а детските й стихове и до през днешния ден могат да се открият по страниците на читанките.
