Пасха“, Александър Иванович Курочкин (1948 ~ 2013) ♥ Великден Всички

„ Пасха “, Александър Иванович Курочкин (1948 ~ 2013)

♥ Великден

Всички бяхме към този момент подготвени, облечени в ново от глава до пети, и мене ми беше чудно, че татко ми продължаваше да седи умерено на миндера. Тъкмо бях помислил, че към този момент тръгваме, той стартира да си свива нова цигара. Все отново, тая вечер той не се скара никому, въпреки че Петруш на няколко пъти ощипа Ленчето поради новата ѝ рокличка, а пък аз по никакъв начин не можех да се задържа на едно място и скърцането на новите ми обуща се чуваше по всички стаи из къщата.

Най-сетне и мама се появи към този момент пременена. Лицето ѝ беше неясно от отмалялост, само че беше радостна и на всекиго от нас даде по едно алено яйце.

– Да ги пазите – сподели тя. – Щом се върнем от черква, едно от тези яйца ще сложим пред иконостаса – за Бога ще бъде то, да бъдем здрави и радостни през цялата година.

Аз побързах:

– Моето, нели, мамо, моето!

– Добре, твоето ще бъде. А в този момент почакайте още малко: щом стартират да бият камбаните – тръгваме.

Тая нощ аз по никакъв начин не се опасявах от тъмнината. Излязох самичък на чардака и се облегнах на преградата, да очаквам камбаните. Толкова късно беше към този момент и ние всички бяхме към момента будни. Месечината не беше изгряла и по-добре беше така, в тихата и топла мрачевина на тая чудна нощ. Не виждах цъфналите зюмбюлчета и лалета в нашата градина, не виждах цъфналите дървеса по всички градини и дворища в близост, но невидими кадилници се люлееха в тъмнината, гальовен аромат полъхваше лицето ми, аз притворих очи и се вслушах в бързите радостни удари на моето сърце.

Над тази будна и така кротка пролетна нощ колкото да се светлееше тъмномодро небе, огряно от блясъка на хиляди звезди. Още рано денем бързокрили ангели са умили грижливо кристалните им чашки, сипали са в тях ново масло и в този момент тия хиляди небесни кандила блестяха под тъмния свод на небето, ярки и чисти. Какво ли ставаше в този час там горе, над звездите? – Блажени ангели и Дядо Господ седи сред тях на златен престол и се усмихва и чака да чуе златните небесни камбани.

– Бим– бим-бам! – екнаха внезапно мощни тържествени звуци, залюляха се трептящи над покрива на нашата къща и отлетяха нататък.

– Бим-бим-бам!

Спуснах се да обадя, че камбаните към този момент бият. Мама ме посрещна на прага:

– Хайде, тръгваме.

Затропотиха врати, започнаха от всички страни да излизат люде и всички вървим към църквата. С тъга се задържах да не изтичам напред – толкоз буйна беше моята наслада, само че така смирени и безмълвни бяха всички тия люде, които вървяха пред нас и зад нас в тъмнината. До църковната врата извън стояха заптиета с пушки, както римските бойци при кръста на Иисуса. Църковните прозорци бяха блестящо осветени, а камбаните в този момент биеха напълно близо, съвсем над главите ни. Влязохме в притвора на църквата. Баща ми и Петруш се запътиха долу, при мъжете, а ние с мама и Ленчето се изкачихме горе, при дамите. Защо пък Петруш при мъжете? Той е единствено две години по-голям от мене!

– Той при татко ти, а ти при нас – сподели мама.

Тя разви шарена забрадка и ни подаде на мене бяла свещ, извита и сплетена като кръст, а на сестричето ми – восъчна стомничка. Запалихме ги незабавно и побързахме да си заемем място до преградата, откъдето се виждаше долу, при мъжете. Ленчето колкото да стигаше до решетката на преградата, само че аз виждах всичко – цялата черква. Стотици, стотици запалени свещи трептяха навсякъде из църквата – и долу, дето се виждаха един до различен, едно до друго гологлави мъже и деца, и по високата бариера на женското поделение, която се извиваше в полукръг, и пред иконостаса насреща, по стъклените полиелеи. Стотици други светлинки искряха по златните и сребърни украси на иконите, по кристалните висулки на полиелеите. Сякаш слънце бе изгряло под високия черковен свод и се бе пръснало в безчет пламъчета и искри. Над глухия шепот на молещото се голям брой, което изпълваше цялата черква, гладко се носеха смирени песнопения, в които звучеше ту кротка тъга, ту колкото да сдържана наслада. От време на време молитвеният шепот и тази надвита към този момент тъга, и тази напираща наслада избухваха и се разливаха в песните на многоглас хор. Тръпнещи в щастлив блян, всички събрани в Божия дом чакахме великия час на възкресението.

Аз не забелязах по кое време се бе изгубила нанякъде Ленчето, само че незабавно я видях, когато се върна още веднъж при мене: с нея пристигна и Ането. Ние бяхме връстници с Ането, тя ми беше най-любимата приятелка. И в този момент ми се усмихна тя, само че аз не знаех по какъв начин да нарека туй, което виждах в нея. Между розовите пръсти на двете си ръчички тя държеше бяла восъчна чашка, из дъното на която се точеше запалена свещ. Треперливият искра на свещта галеше румените ѝ страни, нейното бяло и безпрепятствено чело, острата ѝ брадичка и леко разтворени алени устни, сред които проблясваха ситни зъбки. В очите ѝ се отразяваха и пламъчето на нейната свещ, и хилядите светлинки и отражения в близост, а косите ѝ пламтяха като венец, изплетен от напълно тънки златни влакна. Бялата пухкава подплата на кадифеното ѝ палтенце обхващаше нейната тънка шия, след това се спускаше надолу в две тънки къделки, чак до колената ѝ. Аз все току я поглеждах и сърцето ми се топеше като восъка на свещите ни от трогване.

– Какво прави в този момент Христос? – безшумно ме попита тя и очите ѝ се разтвориха необятно против мене с страхливо любознание.

Аз трябваше да отговоря и незабавно отговорих:

– Седи в гроба и чака да ударят камбаните за „ Христос Възкресе ”.

Ането сведе очи над своята бяла восъчна чаша, удовлетворена от моя отговор. От сърцето ми започнаха да капят още по-бързо бистри топли капки.

– Ане – прошепнах тогава аз напълно безшумно, – виждала ли си ангели?

Ането в никакъв случай не бе виждала ангели.

– Аз пък съм виждал. На сън. Но то е все едно.

Ането ме погледна учудена. Нейните дълги ресници започнаха бързо-бързо да трепкат в чистия искра на очите ѝ. За момент всичко потъна в някаква жива и напрегната тишина. И в тая тишина се открои звучна, радостна ария. След нея стремглаво се понесоха стройните гласове на църковния хор, екнаха тържествено камбаните, затрептяха стотиците пламъчета на свещите, кристалният искра на полиелеите, сияещата позлата по иконите и по сърмените одежди на свещениците, затрептя и се залюля цялата черква от щастлив екстаз:

– Христос Възкресе! Христос Възкресе!

Треперех от неспокойствие. Исках да извикам, желаех да се засмея с глас, а колкото да се сдържах да не заплача. Погледнах Ането. Тя ми се усмихваше пред сиянието на своята бяла свещица. В очите ѝ блестяха радостни сълзи. Тогава аз извадих от джоба си аленото яйце, което ми бе дала мама, и незабелязано го пуснах в джобчето на кадифеното палтенце на моята приятелка.

Множеството, което изпълваше църквата, се раздвижи и всички започнаха да излизат. Тръгнахме си и ние за у дома, със запалени свещи в ръце.

Вкъщи мама незабавно ме попита:

– Де ти е аленото яйце, да го сложим пред иконата?

Аз прехапах устни:

– Дадох го. Дадох го на един безпаричен човек още там, в църковния двор.

– Добре си сторил – рече татко ми.

Въздъхнах с облекчение. Не зная за какво въздъхнах така – можех да си кажа истината. Мама взе яйцето на сестричката ми, прекръсти се набожно и го постави пред иконата. За Бога беше то – да бъдем здрави и радостни през цялата година.

Из сборника: „ Детски цветослов ”, ИК „ Омофор ”, 2012
Картина: „ Пасха “, Виктор Петрович Кудрин, XX век; „ Пасха “, Александър Иванович Курочкин (1948-2013)