Най-сложното - да дадем име на радостта - РОЗМАРИ ДЕ МЕО
.
Първо требе индивидът да желае. Има хора, от дълго време нищо не щат, като костенурки са – задачите в коруба, не излизат на открито от нея.
Каквото има в корубата, туй е – положително, неприятно, тяхно е, знаят си го – друго не щат.
Ако ги хване тъга и болест, отново в корубата си ги гледат, на топличко, дорде изгният най-после. Тогаз ги запитвам какво е туй, дето го желаят.
И иде другото мъчно – не знаят. Знаят туй, дето не щат, а за харното очи нямат. И аз требе да им оказа помощ, да дръпна оттук-оттам, да раздухам въглените.
Има едни хитреци – шикалкавят. „ Искам здраве, викат, туй е най-важното! “ Тъй ли, я да забележим в този момент ти от какво си болен? От нищо, вика, но ей така и отсега нататък да съм здрав!
Ти жена имаш ли, запитвам го. Той ме гледа и като му стане едно погрешно. Нямам, вика.
Дългове имаш ли? Имам много, не мога и да ги връщам сега… – и му докривее още повече.
А наслада каква имаш денем? Гледа ме индивидът, а очите му празни.
Разправям му, че здравето иде най-после, когато човек си има някой да се буди до него, когато на никой нищо не дължи, по кое време му е леко в душата.
И започваме едно изтегляне. Дума по дума, тъга по мъка…
Плевим. Махаме бурените на тъгата, пък да забележим изпод нещо има ли, живец някакъв тлее ли?
Пък да стигнем до най-сложното – да дадем име на насладата. И да ти кажа, доста рядко се случва таз наслада да се вика „ здраве “. Щото то и на болния все ще се окаже, че нещо преди туй му е окуцяла насладата, че да се кютне болен.
Народът български е остарял и умен, но и много празни приказки е рекъл!
Живи и здрави са ми козите, от индивида се чака още… да дръпне малко… Живи сте всички, ей на, ясно е! Животът ще си отиде не когато ти му речеш!
А здравето какво? Здрав човек несподелен има ли? Може ли да е здрав някой, дето все го яде, че си ляга самичък и душицата му е опустяла?
А човек, удушен в задължения, здрав ли е? А подобен, дето цяла нощ не може да мигне, щото съвестта го яде?
А човек, дето не може да прости и се е вързал на възел целият, тоя по какъв начин да е здрав?
Ами оня, дето е стиснал устни и юмруци, крачи напред като бивол и човещината му е изтекла?
А слепият за раните, дето е сторил, здраве ли ще му наречеш? Здравето е първо в главата и душата и след това в тялото!
То като в църквата стана – рекли поповете, че свещи палиш или за здраве, или за умрело! Друго значимо не им пристигнало на акъла!
Ей тез добичета, дето ги паса, те да са ми живи и здрави, че ме хранят и мен, и цяло село! Ама индивидът добитък ли е? Няма ли потребност той от любов, от добра дума, от изострен разум или от достолепие?
Не би трябвало ли свят да види, път да извърви, и от неприятно и от положително да поплаче? Не му ли трябват жанр и земя, да се погрижи за тях, пък те за него?
Ей току що мина един юноша да ме пита за пътя, демонстрирам му го, пък той на изпроводяк ми вика: „ Жива и здрава да си! “.
Тъй ли, крещя му, я чакай да те запитвам аз тебе, ти що реши, че желая да съм жива, а?
Ами в случай че ми стига към този момент тоз живот? Ако желая към този момент да си вървя? Аз от гибел се не тревожа, виж, хората да ме не помнят, ме е боязън. Ами в случай че съм си свършила на тоз свят работата и съм с един крайник в другия свят, а?
А младежът седи, мига на парцали и не се сеща накъде да гледа, жалост ми стана за него.
Затуй вместо „ Жива и здрава! “ на теб бих ти рекла: „ Шарена и споделена да си! “.
Животът ти като рогозка да се реди шарено – и в мрачно, и в ярко, и в пъстро, че да си вкусила от всичко!
И споделена да си! Че единствено в любов има и живот, и здраве!
из „ Стопанката на Господ “
картини: Марк Шагал
