Червеното - бузите на момчето. Бялото - косата на тази жена ~ Мартеница
Първо ръмеше дъжд, след това по стъклото затропаха, леки и бели, мънички топчета (като че някой там горе дробеше парче стиропор) и когато Марта се наведе над " Малкият принц " и над себе си – за хиляден път, – та след това унесено дигна глава, във въздуха се въртяха доста луксозни парцали от сняг.
Тя обичаше месеца, който започваше от на следващия ден, освен тъй като носеше същото име. Не единствено тъй като и той – като нея – бе женски. Някъде надалеч в късното й детство – да кажем преди трийсет и осем такива " марти " – беше се случило нещо вечно, нещо неразбираемо, само, чудно, цялостно с нерешителност и отново по този начин с доста луксозни парцали от сняг, които танцуваха дружно с китените, копринените бяло-червени черешки в ръката й, а тя, като не знаеше какво е това, което се е случило с нея, скачаше в сладостна нерешителност, пееше и дирижираше всичко в близост.
После я раглезиха (защото имаха пари и тя им беше едничка), въпреки дружно с разглезването дребната Марта да беше получила познания, образование и оня строй на нервите си за усещания и реакции, с който от много време се отличават аристократите.
После се разболя, след това се омъжи. После той държа извънредно доста речи, че непременно желае деца, а тя, като не можеше да се отбрани от естественото му право, нито да се извини, че не може да ражда, мълчеше и мълчеше – докато още веднъж се разболя.
Разводът мина елементарно – след правната дума " взаимно " (която беше натъпкана с толкоз доста раздяла) в действителност трябваше да се добави: " облекчение ". Дори в този момент – отново сама – трийсетгодишната Марта съумя да си вземе от живота това, което (отдавна подозираше) се поставя на всеки. Свободна жена. Сама печели и се гледа сама. Силна. Много образована, с обноски. Интелектуалка с цигара, на чаша кафе. Разходката до леглото доста по-лесна от тази до Витоша (в събота и неделя, апелирам: ти се, с " простаците " ). Умен консултант в бизнеса на всеки повдигнат другар. Обърни – лодка, естествено, без предубеждения и сантименти. Един подигравателен поставяч на справедливи оценки. Чисто сегашен вид: жената-мъж.
Това ли беше силата на живота? Прословутата междинна възраст? Нарицателната Балзакова трийсетгодишница?
" Аз съм мома англичанка " – веднъж изпя един другояче тъмен вид проектант, намигна й безогледно и я заведе в ателието си.
" Я свари пет-шест яйца да хапнем – каза той още щом влязоха. – Ей ги там на прозореца. "
Марта чинно извърши нареждането, въпреки доста да й се искаше то да бъде молба.
" Сега едно кафе – каза архитектът незабавно откакто се нахрани. – Сладко да бъде, тъкмо за подобен тиквеник като мене. "
Марта още веднъж се разшета, като автомат. С кафето архитектът стартира да пие коняк и да й приказва за плановете си (това беше предлогът да дойдат тук, а Марта работеше като юристконсулт в същото предприятие), викаше архитектът, ръкомахаше и ругаеше – страстно жарък. Когато се умори, предложения я да вечерят. Без да я допре с пръст, той я изведе от ателието и до момента в който тя вечеря, изпи още три коняка, разнежи се и й даде обещание в миналото отново да я повика в ателието, да му го почисти.
" Видя ли какъв брой е мръсно? " – попита той дрезгаво, като я изпращаше.
" Да " – каза Марта и за пръв път от доста години изпита това изумително и безименно чувство; да се излееш половината в радостни сълзи.
Тя живя няколко години с него (влюбена до полуда) и едвам тогава откри (един прелестен ден архитектът отпътува за Африка и повече не се върна), че идващите думи на смешно старомодната ария " Аз съм мома англичанка " съдържат великата и елементарна истина за дамата.
Думите: " родена за обич ".
Каква обич? Всички си отиваха. Всичко, до което се докоснеше, с течение на малко време се превръщаше в прахуляк.
Другите имаха деца след любовта и тези деца (о, несъмнено доста по-важно нещо от бащите) се превръщаха последователно в прелестни девойки, в красиви юноши, в мъже, дами – народ, който съставлява света. По същия метод постъпваха идващите (самите тези деца), по този начин се раждаше и идващият свят след тях, и все по този начин – прахът (от другите!) бе побеждаван.
Много пъти се бе канила да си вземе дете. Да си избере едно от тези домове, да го отгледа, да го възпита... Все нещо се случваше да отсрочи. Все нещо се случваше да си обещае, само че – временно – да се откаже. Веднъж даже отиде решена – сто и двайсет километра пътува с трен, само че когато видя постройката и децата, които си играеха в двора, седна на една скамейка, мисли два часа унила и си купи единствено един билет за връщането. Може би по-добре ще е, в случай че се омъжи за някой, който има дете. Може би... Три дни след пътуването е влака се разболя – този път толкоз неприятно, че единствената й мисъл беше: " Само да оживея! "
Тя оживя. Доктор Савов (без който до този миг светът и животът бяха изцяло невъзможни) направи някакви чудеса и ето – месец по-късно Марта седи вкъщи си и зяпа снежинките през прозореца. Пред нея " Малкият принц ". През страниците му – които знаеше наизуст и в този момент единствено гледаше, а не четеше – целият й живот на една общителна и приятна самотница.
Толкова ли е един живот? Господи, за какво човек се ражда?
Противно на от дълго време откритата си природа, Марта бутна обичаната брошура повърхностно, стана и се облече бързо.
Излезе и потегли измежду приказните снежинки, задъха се, усети увереност, а незабавно по-късно и жизненост, заслуша се в това единствено ней познато " хруп-хруп-хруп... " под краката й.
Марта спря пред първия павилион, който зърна, и купи пет мартеници.
Едни бяло-червени черешки за себе си.
Едно смешно шарено коте с пискюлчета, което постави в плик, написа от горната страна: " Конго, Киншаса, посткутия 555, арх. Староселски, адресант Марта " – и отиде до пощата да го изпрати.
Един окосмен мечок за лекар Савов.
Два чифта " Пижо и Пенда " – за децата на единствената й другарка, останала като канара (Ваня, и " канара ", апелирам ти се – тъй дребничка и постоянно разтреперана от една нежна усмивка), останала само Ваня – през годините и толкоз усложнените елементарни неща на живота.
След пощата (разписката шумна в ръката й като лист, несъзнателно откъснат от гробище) Марта се запъти пламенно към Ваня. Те бяха в къщи – и Ваня, и мъжът й, и децата. Зарадваха й се, пиха кафе – всичко протече, както нормално. Но децата не подскочиха до тавана от скъпите мартеници на вуйна Марта. Те имаха свои. Обикновени, ситни " жълъдчета ", които подскачаха на якичките им като живи. И – това е всичко, несъмнено, бяха им купени от мама.
Останаха лекар Савов и тя. Десет минути откакто излезе от Ваня (стиснати зъби, " хруп-хруп-хруп " – като тик вътре в душата й), беше пред болничното заведение.
Портиерът я поздрави и се усмихна. (Имаше един милион такива познати.) Една сестра й сподели, че наподобява чудесно (все едно нищо, че в този момент Марта изглеждаше като изрязана от картон), друга й стисна ръката. Пререди чакащите, чукна официално на вратата и влезе при лекар Савов.
– О! – каза той откровено щастлив.
– Добър ден – каза тя.
На ревера на престилката му се люлееха два дълги копринени пискюла – може би по-дълги от педя. Бял и червен. Бял, като памуците, които Марта неясно помнеше в ръцете на този човек, провесен над нея, и червен – като кръвта й, която те отнасяха в кофата.
– Как сме? – попита докторът колкото весел от непредвидената аудиенция, толкоз и обезпокоен от спирането на работата му с пациента.
Никакъв рошав мечок не беше той, тя единствено си измисляше. Една трепетлика бе той – стокилограмовият спортсмен в бяла престилка. Огромен дънер с един милион листа по него, които щяха да спрат да потреперват от насладите, страданията, очакванията, отчаянията, злото, положителното и всичкото из въздуха, който избистря и мъти живота единствено когато едно неизбежно " трас! " оповести добродушно и ясно, че туй е то сбогомът, туй е то откъсването от яките корени и ето – стволът с тътнеж ще се отмести от безконечната пътека на живите, та да направи място на други, бъкащи с любовта, още по-живи и от него.
– Отлично – каза Марта. – Всичко е о'кей. Минавах наоколо и се отбих да ти донеса мартеница.
Той взе мечока от ръката й, погледна я с най-милите си очи (които при него бяха и професия), та сподели:
– Марта... Мартеница... Само ти можеш да го измислиш толкова на място.
Мечокът имаше игла, лекар Савов се огледа и го забоде на календара зад гьрба си. Като се обръщаше още веднъж към нея, големите пискюли на ревера му (как луксозно разцъфтяват дебелите стволове с нежни листа), да, пискюлите на ревера му се люлееха...
– Не желая да ти преча – каза Марта. – Довиждане.
– Обади се! – каза откровено лекар Савов.
– Непременно – каза тя, като ръката й избърза с вратата и едно " само че " от опашката на думата си остана единствено за нея.
След болничното заведение Марта влезе в първата сладкарница и изпи едно кафе. Права – като в чакалня. Две цигари изпуши с него. Третата смачка съвсем цяла, заплати с огромен бакшиш и бързо излезе.
Тя купи четиридесет и три мартеници от най-близкия павилион. Взе такси и сподели адреса на най-близкия от о н е з и домове. Когато стигнаха, даде огромен бакшиш и на водача.
– Какво обичате, другарко? – любезно я попита възрастният, мирен човек с престилка, на който тя се показа.
– Ами... нищо изключително – каза Марта. – Нося за децата мартеници. Имам... някакъв мотив. За здраве. Може ли да им ги раздам?
Човекът с престилката въздъхна незабележимо – като че ли нещо очевидно излезе от него и го обви в светлина.
– Другарко... – тихо сподели той. – Не знам... какво да кажа. Толкова години съм тука... Елате, елате! Заповядайте!
Той я заведе при децата. Те бяха по-малко от четиридесет и три и за някои имаше по две мартеници. Настана блъскане, смешка – гласът на Марта се извиси.
– Всички ли имат в този момент? – попита тя най-после.
– Да-а-а! – извикаха децата.
Тя ги огледа и видя едно момче, което мълчеше. То беше русо и извънредно едва – изглежда, костите му толкоз бързаха да го създадат мъж, та щяха да му пробият кожата.
– А ти? – попита го Марта.
– Какво аз? – направо жестоко я попита и момчето.
– Как какво? – зададе третия въпрос от разговора дарителката на мартеници и с решителна крачка отиде при него. – Каквото на всеки, несъмнено, и на теб.
Момчето се изчерви мощно.
Марта разрови чантата си и откри, че са останали пет мартеници.
– Пет – каза тя. – Последен си, само че пък за тебе са пет. А, не. Чакай. За тебе са четири, тъй като едната си е за мен.
Докато окачваше четирите мартеници на момчето – дългокрако и безмълвно като щъркел, – Марта изтърва шала си и побелялата й коса потече по рамото му.
– Каква мартеница! – тихо сподели индивидът с престилката.
– Коя? – попита Марта. – Всичките почти са идентични.
– Не, нищо – каза индивидът. – Аз не за това. Аз си изобретявам. Нищо, нищо.
Все така заливан в нежна светлина, която извираше от самия него, индивидът – прекарал половината от живота си сред самотни момиченца и момченца – наистина беше видял една превъзходна, жива мартеница, – която скрито си подари и която дълго щеше да помни.
Червеното – бузите на момчето.
Бялото – косата на тази жена.
От книгата " Аз съм тук ", 1983 година, Дончо Цончев, изд. Български публицист
Снимка: БГНЕС
