Изпълнени с гняв – тихата вина на руснаците в България -
„ Първите няколко дни плаках. Точно тогава (на 24 февруари – бел.а.) бях болна от COVID-19 и с доста висока температура. Сутринта си погледнах телефона, прочетох, че Русия е нападнала Украйна, и взех решение, че изпадам в делириум. След няколко часа погледнах новините още веднъж и едвам тогава започнах да разбирам какво става. Какво сме създали като страна! “.
Докато ми споделя, гласът на Марина (името е заменено – бел.а.) трепери.
Роднините ѝ, някои от които имат полски корени, още са в Москва. Там са ѝ част от приятелите ѝ – от тези, с които е споделяла една маса, и които през днешния ден са от другата страна – на подкрепящите войната.
В България Марина живее – с дребни спирания, повече от три години. Пристига тук да учи след няколко семестъра в университети в Белгия и Нидерландия. Част от живота ѝ минава в Испания.
У нас, с изключение на образованието, я задържа към този момент и брачният партньор ѝ българин. В обществените мрежи от няколко месеца обаче написа на британски език.
Предимно на британски след началото на войната написа и Олга, която се мести в България преди повече от девет години и от дълго време се възприема като „ рускиня от Варна, а не толкоз от Москва “.
С Олга се познаваме от години – инцидентно, само че от тези познанства, които усещаш със сърцето си и от време на време чувстваш по-близо от най-близките си кръвни родственици.
„ Душата ми пее като те видя “, споделя ми в една от срещите ни преди войната.
Днес, душата на Олга не пее.
„ Изпълнена е с яд “!
„ Яростен, гневен яд, който не знам дали можеш да си представиш... “
Като нея са десетки, евентуално хиляди. Колко тъкмо никой не знае.
Няма данни – публични, за броя на непрекъснато пребиваващите съветски жители в България. Още повече за политическите им пристрастия или аргументите за емиграцията им.
Доскоро най-многобройната непозната диаспора у нас, след 24 февруари те са втората най-голяма общественост на жители от 3-ти страни (и даже и от Европейския съюз) след украинските бежанци.
Капсулирани в осъзнаването, че са част от страна агресор, провокирала най-тежката война и бежанска рецесия след Втората международна война, макар русофилските настроения измежду българите, руснаците всеобщо заобикалят идентификацията си.
„ Срам ме е! “, споделя Антон (името е променено – бел.а.), който се занимава с логистика на артикули в България. Украинците измежду чиновниците му са повече от руснаците и българите още отпреди 24 февруари.
„ Първите дни не можех да ги погледна в очите. С някои от тях се познавам повече от 10 години, а децата ни седят на един чин в учебно заведение. “
„ Всички ние - руснаците в Европа, и България в частност, понастоящем сме отявлени предатели на Русия, тъй като оказваме помощ на украинците. В Русия излезе закон, че в случай че правиш това, то ти си изменник на родината “, споделя Александър, който другояче доста желае „ да съхраним съветският човек, а не съветският звяр “.
Писател и художник, приключил един от най-престижните съветски университети – за просвета и изкуство в Санкт Петербург, той емигрира преди към 10 години – първо в Чехия, от две години е в България.
„ Половината от мен е от Москва, а другата половина – от Бердянск, в Украйна... “, споделя Александър в един от диалозите, в които обсъждаме капките украинска кръв във вените ни.
В понеделник – на 8 август, на непрекъснато пребиваващият близо пет години в България Алексей Алчин. Обвинен в данъчни закононарушения в Русия, няколко години откакто я напуща, Алчин изгори паспорта си на простест против войната в Украйна още през февруари пред съветското консулство в града.
Политически неуместен даже единствено поради този акт, с компания правила доставки за украинската войска – съгласно доказателствата, показани пред съда от отбраната му, Алчин е също измежду образците на „ изпълнените с яд “ руснаци, несъгласни с формалната съветска политика.
Въпросът е не просто в ориста на Алчин и допускането на екстрадиция в страна, изтеглила се от европейската спогодба за отбрана правата на индивида, и в която всички подкрепящи украинци се третират като предатели.
„ Става дума за ориста на цялата политическа съветска имиграция в България ", показва някогашният съветски народен представител и понастоящем живеещ у нас Генадий Гудков от организацията “За свободна Русия ”.
И Александър, и Олга, и Антон, и арестуваният Алексей Алчин са от поколението 40+.
„ Ние “ - споделя Олга - „ сме възпитавани в безумен боязън от войната, само че и с концепцията за приятелство сред народите. Затова в този момент претърпяваме най-страшният си призрачен сън, който се задълбочава, тъй като множеството от нас имат родственици и другари в Украйна “.
Всеки един ден война лишава част от предишното им. Отнема приказките им, песните им, другарствата им, историята им, същността им, само че и фините оттенъци на възприятията, разголвайки ни до базово равнище с първосигналните боязън, яд, тъга.
„ Като всеки човек, аз нуждая се да усещам “, споделя ми Олга, която в България се занимава с така наречен slow travel/slow tourism - при който се натъртва на връзката с локалните хора, храна, просвета и други, и провежда и безвъзмездни турове за рускоезичните украински бежанци, само че и за руснаци, казахи и други във Варна.
„ Без значение от кое място са, от коя страна идват и от коя страна на границата са, те са в България, тъй като ги е застигнала войната “.
Има другарка от ученическите години, която работи с доброволци от целия свят за преместването на украинци от рискови до безвредни места за живеене.
„ Можеш да спасяваш мира, даже когато си на дивана в Москва и с помощта на телефона си “, показва Олга.
Марина, която счита, че едвам в този момент в България стартира всеобщо да се прави разлика сред етническата принадлежност на носителите на съветски език – до неотдавна всички минаваха под общ знаменател, в търсенето на реализацията си в работи като freelance преводач и преподавател по езици на българи.
Александър продължава да рисува и да написа книги, въпреки „ тъкмо в този момент, директно в самата Русия, съветският език да се употребява от не най-читавите хора “.
„ Аз постоянно ще съм руснак, само че...руснак в емиграция. Част от „ предателите “ за едни, част от „ насилниците “ за други “, споделя Антон с горчилка в гласа. Компенсира като оказва помощ на бежанците от Украйна.
В общия ни свят и след месеци война, той към този момент се е научил да гледа още веднъж украинските си сътрудници, само че „ срамът и виновността ме изяждат “.
Гневът също!
Докато ми споделя, гласът на Марина (името е заменено – бел.а.) трепери.
Роднините ѝ, някои от които имат полски корени, още са в Москва. Там са ѝ част от приятелите ѝ – от тези, с които е споделяла една маса, и които през днешния ден са от другата страна – на подкрепящите войната.
В България Марина живее – с дребни спирания, повече от три години. Пристига тук да учи след няколко семестъра в университети в Белгия и Нидерландия. Част от живота ѝ минава в Испания.
У нас, с изключение на образованието, я задържа към този момент и брачният партньор ѝ българин. В обществените мрежи от няколко месеца обаче написа на британски език.
Предимно на британски след началото на войната написа и Олга, която се мести в България преди повече от девет години и от дълго време се възприема като „ рускиня от Варна, а не толкоз от Москва “.
С Олга се познаваме от години – инцидентно, само че от тези познанства, които усещаш със сърцето си и от време на време чувстваш по-близо от най-близките си кръвни родственици.
„ Душата ми пее като те видя “, споделя ми в една от срещите ни преди войната.
Днес, душата на Олга не пее.
„ Изпълнена е с яд “!
„ Яростен, гневен яд, който не знам дали можеш да си представиш... “
Като нея са десетки, евентуално хиляди. Колко тъкмо никой не знае.
Няма данни – публични, за броя на непрекъснато пребиваващите съветски жители в България. Още повече за политическите им пристрастия или аргументите за емиграцията им.
Доскоро най-многобройната непозната диаспора у нас, след 24 февруари те са втората най-голяма общественост на жители от 3-ти страни (и даже и от Европейския съюз) след украинските бежанци.
Капсулирани в осъзнаването, че са част от страна агресор, провокирала най-тежката война и бежанска рецесия след Втората международна война, макар русофилските настроения измежду българите, руснаците всеобщо заобикалят идентификацията си.
„ Срам ме е! “, споделя Антон (името е променено – бел.а.), който се занимава с логистика на артикули в България. Украинците измежду чиновниците му са повече от руснаците и българите още отпреди 24 февруари.
„ Първите дни не можех да ги погледна в очите. С някои от тях се познавам повече от 10 години, а децата ни седят на един чин в учебно заведение. “
„ Всички ние - руснаците в Европа, и България в частност, понастоящем сме отявлени предатели на Русия, тъй като оказваме помощ на украинците. В Русия излезе закон, че в случай че правиш това, то ти си изменник на родината “, споделя Александър, който другояче доста желае „ да съхраним съветският човек, а не съветският звяр “.
Писател и художник, приключил един от най-престижните съветски университети – за просвета и изкуство в Санкт Петербург, той емигрира преди към 10 години – първо в Чехия, от две години е в България.
„ Половината от мен е от Москва, а другата половина – от Бердянск, в Украйна... “, споделя Александър в един от диалозите, в които обсъждаме капките украинска кръв във вените ни.
В понеделник – на 8 август, на непрекъснато пребиваващият близо пет години в България Алексей Алчин. Обвинен в данъчни закононарушения в Русия, няколко години откакто я напуща, Алчин изгори паспорта си на простест против войната в Украйна още през февруари пред съветското консулство в града.
Политически неуместен даже единствено поради този акт, с компания правила доставки за украинската войска – съгласно доказателствата, показани пред съда от отбраната му, Алчин е също измежду образците на „ изпълнените с яд “ руснаци, несъгласни с формалната съветска политика.
Въпросът е не просто в ориста на Алчин и допускането на екстрадиция в страна, изтеглила се от европейската спогодба за отбрана правата на индивида, и в която всички подкрепящи украинци се третират като предатели.
„ Става дума за ориста на цялата политическа съветска имиграция в България ", показва някогашният съветски народен представител и понастоящем живеещ у нас Генадий Гудков от организацията “За свободна Русия ”.
И Александър, и Олга, и Антон, и арестуваният Алексей Алчин са от поколението 40+.
„ Ние “ - споделя Олга - „ сме възпитавани в безумен боязън от войната, само че и с концепцията за приятелство сред народите. Затова в този момент претърпяваме най-страшният си призрачен сън, който се задълбочава, тъй като множеството от нас имат родственици и другари в Украйна “.
Всеки един ден война лишава част от предишното им. Отнема приказките им, песните им, другарствата им, историята им, същността им, само че и фините оттенъци на възприятията, разголвайки ни до базово равнище с първосигналните боязън, яд, тъга.
„ Като всеки човек, аз нуждая се да усещам “, споделя ми Олга, която в България се занимава с така наречен slow travel/slow tourism - при който се натъртва на връзката с локалните хора, храна, просвета и други, и провежда и безвъзмездни турове за рускоезичните украински бежанци, само че и за руснаци, казахи и други във Варна.
„ Без значение от кое място са, от коя страна идват и от коя страна на границата са, те са в България, тъй като ги е застигнала войната “.
Има другарка от ученическите години, която работи с доброволци от целия свят за преместването на украинци от рискови до безвредни места за живеене.
„ Можеш да спасяваш мира, даже когато си на дивана в Москва и с помощта на телефона си “, показва Олга.
Марина, която счита, че едвам в този момент в България стартира всеобщо да се прави разлика сред етническата принадлежност на носителите на съветски език – до неотдавна всички минаваха под общ знаменател, в търсенето на реализацията си в работи като freelance преводач и преподавател по езици на българи.
Александър продължава да рисува и да написа книги, въпреки „ тъкмо в този момент, директно в самата Русия, съветският език да се употребява от не най-читавите хора “.
„ Аз постоянно ще съм руснак, само че...руснак в емиграция. Част от „ предателите “ за едни, част от „ насилниците “ за други “, споделя Антон с горчилка в гласа. Компенсира като оказва помощ на бежанците от Украйна.
В общия ни свят и след месеци война, той към този момент се е научил да гледа още веднъж украинските си сътрудници, само че „ срамът и виновността ме изяждат “.
Гневът също!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ