Пърхат мисли уморени Седя в двора на селската ми къща

Пърхат мисли изтощени

Седя в двора на селската ми къща и се пека на омекналото септемврийско слънце, а Могилата насреща се е пропъстрила, забледняла е габровата шума. Шипката – узряла – единствена се червенее измежду ливадата. Откъм полето долита грохотът на автомобилния поток.

И днеска се разходих до върха, само че тъжното ми въодушевление не се размина. Станала е кръвта ми мързелива, мъчително плакне градската отмалялост. Давят ме невидими токсини, а терзанията ме стискат за гушата. И все по-тъжни стават есените. Идва ми на мозъка за берданата вътре в къщата; един, патрон и завършек на всичко. И се пипвам внезапно в непризнателност – жив и здрав, а да мисля за берданата.

Не ти се работи – е, добре! Гледай си шарената Могила, яж медено грозде и чети умни хора каквото са написали.

Утре ще ти сварят кокошка, естествена, и ще си припомниш „ Здраве “, селския есенен празник, когато един път в годината си се наяждал до насита… Ще препечеш наденица на жарта и ще я полееш с едно тасче домашно вино. Имаш зъби! Имаш корем! Гледаш с двете си очи. Чуваш, което би трябвало и не би трябвало. От какво се тогава оплакваш?

Не били хората светци! Та кой е споделил, че би трябвало да бъдат?

Нагонът тържествувал! Та кой е оповестил, че нагонът е победен?

Или хлябът не ти слади?

Дядо ти, с цел да яде самун, е трябвало самичък да си направи равнища. Да отсече триста дебели буки и да извади от земята вековните им корени. Опитай се да отскубнеш пръчка от земята, не даже пръчка, а една коприва, с цел да видиш какво е, а той стогодишни буки, корен по корен е вадил от земята, с цел да си направи равнища. Докато я правил, новоселци, с цел да му лишават мястото, ту с пушки го заплашвали, ту с тояги го нападали, само че дядо продължавал да си прави равнищата. И ял от нея самун. А ти, когато ядеш хляба, минава ли ти през мозъка за равнища, за воденица? Не! Сякаш хлябът пада от небето.

Баща ти, с цел да яде грозде, самичък си засади лозе, сетне го пръска по пет пъти в годината, три пъти с мотика го прекопава, два пъти – с дикел, един път го възравя, два пъти го пои… Затова пък, като вземеше чепка грозде, ръката му трепереше от радост…

...Пърхат мисли изтощени. Не отиват надалеч. Кръжат все към мене.

Не. Бе би трябвало да се написа за отмалялост. Хората не обичат да им се приказва за отмалялост. Стига им умората, която носят в себе си. Хората обичат радостните, бодрите неща. Умората би трябвало да се крие! Да се изкопава дупка и да се заравя в нея. Умората би трябвало да се дъвчи, да се гълта. Гълтай, гълтай, на едри части гълтай, не се оплаквай. Гълтай и подминавай. Излишно е да се оплакваш. Или ти се ще да те съжаляват? Но стигне ли до страдание, никой нищо не може да ти даде. Затова – стискай, в случай че щеш, скърцай със зъбите, само че мълчи! И въздишай безшумно. Не прави, както в миналото правеше татко ти, той въздишаше така намерено, че ни късаше сърцата. Тежко е да си дете, безпомощно, да чуваш татко си да въздиша и да не можеш с нищо да го подпреш.

Изкопавай дупка и в нея въздишай. Или ти се ще да извикаш, та някой да те пожали? Да пошепне: „ Ей, сиромахът, какъв брой му е било зле! “

А в същина бедняк ли си? Ти живееш, а животът е нещо така рядко във Вселената. Имал си шанс да се родиш. Имал си още по-рядък шанс – не си се случил нито дърво, нито трева, а Човек, който може да мисли, да се радва на изгревите и на залезите, на шарената Могила. Може да съзерцаваш и Всемира, и да докосваш с ръка тайните земни и небесни! Можеш да чувствуваш, да се възхищаваш, че и да страдаш! Да усещаш и гъдел, и болежка, да примираш от наслаждение и да хълцаш от наслада. А ти мислиш да го стреляш с пушка, да съкращаваш тоя необичаен, тоя несравним живот!

Я в този момент, мислителю, слез в кухнята, хапни си меден памид с козе сирене и направи един бездънен реверанс на Слънцето, чиито чеда сте и ти, и сладкият памид, и бъди, неблагодарнико, удовлетворен, че си се родил човек.