Пандемията, която скова планетата в продължение на месеци, а краят

Пандемията, която скова планетата в продължение на месеци, а краят не се вижда, изважда на напред във времето доста нови проблеми на обществото, а обостря остарели болежки.

Стават ли българите по-нестабилни, травмирани от морето от мрачни вести, от събитията, от непрекъснатото наличие на хвърчащи коли за спешна помощ със пуснати сирени?

Увеличава ли се насилието в фамилията и драмата в Сандански плод на какво е - на напрежението или на по-дълбоки проблеми? Защо българите не престават да считат коронавирусната пандемия за небивалица? Това са много съществени тематики, за които си коства да се приказва.

На тези въпроси дава отговор пред националният специалист по психиатрия на Българския лекарски съюз доктор Цветеслава Гълъбова:

- Въпреки че България към този момент е на първите места по смъртност, а пандемията се популяризира с голяма скорост, продължава да има прекомерно доста хора, които не имат вяра освен, че COVID-19 е рисков вирус, само че въобще не имат вяра, че той съществува. Простете за наивния въпрос, само че смятате ли, че е рисков този вирус, лекар Гълъбова?
- Освен чисто професионално, аз към този момент съм и специалист от опит по отношение на ковид. Така че мога да споделя и персоналния си опит.

- Това значи, че вие сте преодолели болестта, нали по този начин? Как мина вашата среща с вируса?
- Моята среща с заболяването, популярност Богу, не беше толкоз трагична, спрямо това, което съм прочела и което знам за тази болест. Образно казано минах по тънката лайсна, само че не беше по никакъв начин леко - с доста изразен болков синдром. Дни наред имах възприятието, че ме боли всяка една молекула от тялото. Това е нещо, което като болежка не бях изпитвала в никакъв случай до момента.

Разбира се изчезналото подушване и усет като признаци бяха налице, само че претърпях и една доста тежка адинамия (силно намалена двигателната интензивност, б. р.). Една цялостна неспособност в границите на пет-шест дни въобще да стана от леглото.

Казвам, че минах по тънката лайсна, тъй като това, което слушам, виждам, чета, и което мои близки и познати претърпяват, в действителност е доста по-сериозно. Иначе аз имам пояснение за какво хората не имат вяра, само че желая да им кажа, че би трябвало да имат вяра. Има такава болест и тя може да протича, при избрани условия, в действителност доста тежко.

- Какво кара някого да си затваря очите пред нещо, което е действителност, което заплашва живота му и този на околните му?
- Това е един от психическите механизми на отбрана и нашето схващане го включва, когато се сблъсква с нещо доста тежко, доста съществено, с нещо, което е извънредно недопустимо и нежелано от нас. Това е един от по-примитивните психически механизми и на пръв взор е нелогично хората от двайсет и първи век, които са толкоз осведомени, да употребяват този първичен психически механизъм.

- Но българинът го прави.
- Да, тъй като при нас това е обяснимо. В българското схващане всичко, което се родее с магическото е за предпочитане. У нас магическото, мислене е към момента доста мощно развито.

Ние почукваме на дърво, стискаме палци, въртим се три пъти като черна котка ни мине път - въобще имаме такива едни дребни ритуали в всекидневието, които демонстрират, че още сме подвластни на магическото мислене. Отделно от това сме обичайно доста недоверчиви като хора и извънредно недоверчиви към нашите институции.

- Забелязал съм, че в последно време магическото ни мислене се надградило по един софтуерен метод. Не имаме вяра, че има ковид, тъй като имаме вяра, че желаят да ни управляват посредством чипове.
- Да, несъмнено - нали сме двайсет и първи век, по тази причина към магическото мислене се включиха 5G-технологиите, чипирането. Това са щипките сол и пипер в звук с времето на нашето магическо мислене и всичко това стимулира, за жалост, една не дребна част от хората да не имат вяра в съществуването на вируса. Има и нещо друго.

Доверието е едно, а дали се съблюдават ограниченията - друго. Свидетели сме по какъв начин нашата по-слаба дисциплинираност взема превес. Има хора, които не имат вяра въобще в пандемията, само че имат съвест и си съблюдават ограниченията. А тези, които и не имат вяра, и не съблюдават ограниченията, са хора, които за жалост могат и стават разпространители на инфекцията и по този начин заплашват и себе си, и близките.

- Имаше един случай в софийското метро, при който полицията арестува човек, който не носеше маска, отхвърля да я постави демонстративно, само че и отхвърля да си даде персоналната карта.

След като записът изтече в обществените мрежи, голяма част от потребителите застанаха на негова страна, тъй като това било „ полицейско принуждение “, „ нарушение на човешки права “. Кое кара хората да пазят човек, който в действителност може да бъде опасност?
- Да, гледах това видео. За мен това държание на този мъж е недопустимо. Дали имам вяра или нямам доверие в нещо, е моя персонална работа, само че считам, че като член на това общество имам отговорности.

И тъй като по природа съм порядъчен човек и избирам да съблюдавам писаните и неписаните правила, вместо да обмислям свободно по тематиката дали би трябвало или не би трябвало, тъй като когато се борим с една опасност, би трябвало да сме единни.

Да не приказваме, че когато служител на реда ти изиска документите, съгласно Закона за българските персонални документи, си задължен да го предоставиш и да се легитимираш.

Забелязала съм, че огромна част от българите не изпитват почитание към законите и обичат да ги разясняват. Заедно с това обаче, когато дойдат избори, най-недоволните от законите, и най-коментиращите ги, са тези, които не отиват пред урните да гласоподават, а отиват за гъби, за риба или Господ знае къде, като изясняват, че от тях нищо не зависи.

Това двойнствено държание за мен е безусловно недопустимо. Аз също не одобрявам доста неща, усещам неодобрение от доста неща, също показвам позиция, която постоянно пазя с причини, а не с персонални квалификации и нападки, и по тази причина не съм пропущала избори за тези трийсет и една години на народна власт.

Гражданската позиция не завършва единствено с това да изразяваш неодобрение, да коментираш и единствено да критикуваш, а като жител имаш обвързване да вършиш някои неща, дори да не ти харесва.

- Казват, че няма за кого да се гласоподава?
- Хайде холан, при такова благосъстояние от партии в България, чак пък да няма за кого да се гласоподава. Друг е въпросът дали един гласоподавател се е срещнал с всички платформи, с всички политически субекти.

- Е, вие доста добре знаете, че голяма част от претендентите за депутати не четат личните си платформи, камо ли гласоподавателите.
- Така е. Нещо повече, даже към този момент определените народни представители не четат законопроектите, даже предложенията за смяна в конституцията, под които се подписват и считат, че това е нещо обикновено, пък какво остава за някакви платформи.

- Да се върнем към пандемията. През март месец, когато таман се зароди първата вълна, с вас разговаряхме и вие казахте, че психическите последствия от рецесията ще бъдат доста по-тежки и по-продължителни. Забелязвате ли към този момент това като събитие?
- Да, виждат се и това, което с сътрудници виждаме и обсъждаме е, че в този момент признаците са доста по-тежки, в сравнение с през месец март. Тогава бяхме под карантина, стояхме затворени, само че тогава нямаше толкоз заболели и съвсем никой не познаваше човек, инфектиран с вируса.

Сега всеки човек има в своя персонален кръг най-малко един, който е преболедувал, боледува и освен това боледува тежко. Отделно доста от нас към този момент имат близки сътрудници, другари, които за починали от заболяването.

Много хора губят свои близки, без значение дали е от ковид или поради проблеми в опазването на здравето, тъй като всички в този момент лекуват коронавирус и няма опция, време или предпочитание да се обърне внимание на другите заболявания.

Виждам по какъв начин хората са извънредно уплашени, извънредно уплашени, и до момента в който по време на карантината през март бяха уплашени от това дали ще изгубят работата или не от нещо, което наподобява имагинерно, в този момент хората са уплашени от това да не се разболеят, да им се наложи да търсят доктор, даже поради друга болест, тъй като се вижда, че нашата здравна система има доста проблеми. И да, в този момент хората са в по-тежко психическо положение, в сравнение с през март месец.

- Как се демонстрира това положение? Вече сме очевидци на доста случаи на експанзия в фамилията, в блока, в квартала - отнемане от ограниченията за сигурност, от боязън, от това, че са нестабилни.
- Да, да! Определено има завишаване на експанзията, има доста невротични положения, има растеж на всички душевен болести, които са свързани с покачвания стрес - остри стресови реакции, посттравматичните стресове, под паника разстройства, депресивни епизоди. Слава Богу, няма растеж при психозите, само че не го и чакаме.

Определено при болесттите, свързани със стрес, има растеж. Много съществени нарушавания на съня, отвращение за другарство и както доста постоянно споделят пациентите, „ Докторе, помагай, тъй като чувствам, че нещо психясвам. Усещам се на прага на лудостта! “.

Хората не се усещат удобно. Ето, в този момент идва Коледа, само че го няма това раздвижване, както сме привикнали. Няма го това предколедно извършване на покупки, това шлайкане по улиците. Хората са свити, увити в шалове, маски, гледат се враждебно, пазят се. Ситуацията е доста, доста друга спрямо месец март.

- Смразяващата драма в Сандански, в която майка умъртви двете си деца, може ли да е плод на тази неуравновесеност или резултат на друго заболяване на българското общество?
- Запозната съм със случая от това, което излиза посредством медиите. От практиката ми като специалист по правосъдна психиатрия, знам и съм сигурна, че това, което виждаме, е единствено върхът на айсберга. Такова тежко действие не е резултат на хрумка сега.

За да се стигне до такава тежка развръзка, има доста, доста предистория. Разчитам, че следствието ще докара освен до това да се знае кой е причинителят, а и какъв е бил претекстът.

Такива тежки действия се правят от хора, които са били подложени систематично на експанзия, на принуждение. А с насилието в българското общество имаме голям, но в действителност голям проблем. Първо, тъй като то е доста необятно публикувано.

Второ, тъй като нашето общество няма чувствителни рецептори да схване и да интерпретира избран тип дейности като принуждение. За нас е много обикновено да не пускаш жена си да се вижда с приятелки. За нас е много обикновено, когато съдът ти присъди родителските права - тук към този момент дамите са в ролята на насилници, тъй като това да не даваш на бащата да вижда децата си години наред, също е форма на принуждение.

Има и още доста други неща, които нашето общество не ги интерпретира като принуждение, а те са си принуждение. В това отношение ние имаме доста огромен проблем. В българското семейство не се приказва. Това също е тип принуждение.

В българското семейство се крещи и се раздават плесници. Другият вид е да се купуват маркови играчки на децата, да им се задоволяват оптимално материалните потребности, само че да не се отделя време да се приказва с детето.

„ Как ти мина деня? Я, ми разкажи какво стана в учебно заведение? С кои другари ще излизаш? “ - това са обикновени въпроси, които могат да стоплят доста. Българските родители са изтощени, те оцеляват и упражняват редовно принуждение над децата, като не им обръщат внимание. Много са нещата, които довеждат до едно такова държание, като това, на което станахме очевидци.

- Мълчанието ли е в основата на драмата в Сандански?
- Не мога да си показва, че в дребен град като Сандански, в случай че всичко това, което се написа е правилно и се е случвало в това семейство, не мога да си показва, че това не се е знаело. Никой не демонстрира интерес и не се е намесвал.

Защо? Ами, те там да се оправят, това са фамилни работи. Не, когато има принуждение, това не са фамилни работи. Ние би трябвало да свикнем със напълно различен тип държание. Когато чуем, че в прилежащия апартамент се чуват викове, кавги, би трябвало да звъним в институциите. Но и тези институции би трябвало да откликват.

- То, там е казусът. Знам за доста случаи, когато съседът се намесва или очевидец декларира пред съда и по-късно той става неприятният, а тези с насилието не престават да се насилват в естетика. Накрая и институциите не си правят работата.
- Този проблем с институциите е част от общия проблем. Нали тази институция е формирана от хора, които реагират по един и същи метод и вкъщи, и на улицата, и в институцията.

Те са си такива и в случай че мълчат и в блока, и на улицата, ще мълчат и на работното място. Ние би трябвало като общество да свършим доста работа и тези институции да се изпълнят с хора, които са дейни във всяко едно отношение.

Как очаквате една жена, която вкъщи е обект на домашно принуждение и тя в случай че е привикнала да бъде насилвана и това да бъде нещо обикновено, по какъв начин очаквате тя в качеството си на чиновник в институцията да се държи по различен метод? Няма да стане.

- След този коктейл от пандемия, икономическа рецесия, психическа и нравствена рецесия, по кое време ще забележим светлината в тунела?
- Трябва доста работа и нещата се случват доста постепенно, по тази причина би трябвало да имаме самообладание. Специално проблемите с насилието са от цивилизационно естество, а решаването на проблемите от този вид изисква работа на няколко генерации.

Трябва да сме наясно, че всеки би трябвало да свърши личната си работа, по-късно и обществото ще си свърши неговата работа, тъй като всички сме частички от по-голямото. Всеки от нас би трябвало да води своята си борба и резултата ще го забележим доста по-късно. Няма да стане в този момент, нито след два месеца и две години. Наистина казусът е цивилизационен.