Паметта като лек срещу злото Най-разпространената в света християнска молитва, която

Паметта като лек против злото

Най-разпространената в света християнска молитва, която стартира с обръщението към Бога „ Отче наш, който си на небесата… “ приключва с едно показателно благопожелание: „ …избави ни от лукавия. “

Следователно в човешката природа откриваме неприятен детайл, от който Бог може да ни избави и ние Го молим за това.

Известно е, че от време на време хората са се изкушавали те самите да пречистват другите и доста добре знаем до какви пагубни резултати са довели сходни упоритости при тоталитарните режими.

Демократичните режими не поддържат сходни планове за дефинитивно унищожаване на злото. Но такива желания съществуват в някои случаи; в един от тях той се демонстрира като позив за памет.

Предполага се, че в случай че в действителност си спомним за злото, осъществено в предишното, можем да го избегнем в сегашното.

По градските стени от време на време може да се прочете: „ Нито амнистия, нито давност! “ На събрания се крещи: „ Никога повече това! “ По малкия екран ни приказват назидателно за дълга за памет, за смирение, за компенсации, все жестове, с които се надяваме да изправим едно ненавистно минало.

Разбирана по този метод, паметта даже е съумяла да навлезе в областта на правото. В редица европейски страни са признати така наречен мемориални закони, с които в Наказателния кодекс се урежда тълкуването на един или различен противен миг от предишното, с цел да се отбрани паметта от всякакво посягане и да се резервира нейната резултатност против злото.

Във Франция да вземем за пример има доста такива закони. От 1990 година насам законът „ Гесо “ санкционира тези, които оспорват съществуването на закононарушения против човечеството, като да вземем за пример избиването на евреите от нацистите.

От 2001 година един закон постановява, че изтребването на арменци в Турция през 1915 година би трябвало да бъде несъмнено като геноцид.

Друг закон декларира, че робството и търговията с чернокожи също са закононарушения против човечеството и затова паметта за тях би трябвало да се запази.

Окуражени от тази поредност решения, френските депутати гласоподаваха през 2005 година мемориален закон, възпоменаващ едно не мъчително, а едно почтено за хвалба събитие – френската колонизация в Северна Африка…

И по този начин повиците за памет като ефикасно лекарство, което може да ни излекува от злото, не липсват. Миналото е добре съхранявано и почитано.

Но в случай че погледнем към сегашното, мъчно можем да заключим, че като цяло злото по земята е намаляло.

Бързам да прибавя, че думата „ зло “ не би трябвало да се схваща като някква метафизическа или теологическа категория, а като комфортно разбиране, което включва серия от нй-разнообразни насилия – войни, геноциди, кланета, мъчения, изнaсилвaния, закононарушения, породени и понесени премеждия.

Онова, което мъжете и дамите от разнообразни столетия нормално са означавали с тези думи, наподобява остава непокътнато от тези битки и продължава, даже се ускорява в днешно време.

Едва завършили на едно място, ужасите стартират на друго и е извънредно мъчно да се откри групов честен прогрес в развиването на човечеството.

Мемориалният лек наподобява не е сполучлив.

Преди да го отхвърлим обаче, бихме могли да го подложим на по-внимателен разбор: ами в случай че го разбираме зле и казусът се състои не в прибягването до паметта и до предишното, а в характерната роля, която желаеме да й отредим в заключенията, които извличаме от нея?

За повече изясненост подсещам авансово кои са основополагащите детайли на разказите за положителното и злото. Може да се следят два процеса – на злодеяние и на добродеятелност, – както и две настоящи лица: причинител и пострадал.

Това ни опзволява да определим четири съществени функции – от една страна, злосторника и неговата жертва, а от друга, благодетеля и облагодетелстваните.

Две от тези функции – на благодетеля и на жертвата – са уважавани и заслужават респект.

Благодетелят е притежател на положителното, а жертвата е била ощетена и би трябвало да бъде обезщетена.

Другите две функции не се радват на особена респект – пасивният бенефициент на подвизи, осъществени от някой различен и най-много нарушителят, станал същинско чудовище.

Ако в този момент към тази обикновена скица прибавим разграничението сред ние /нашата общественост или просто тези, с които си наподобявам или които са ми близки/ и другите, непознати и разнообразни /врагове/, можем да си представим другите използва на паметта: едните приписват на ние стойностите и уважавани функции на героя-благодетел и на жертвата, а другите свеждат останалите в безславната роля на изверг, нарушител, главорез или въздържан обект на героичните ни дейности.

Това прелестно единодушие буди едно съмнение: дали безплодността на повиците за памет не се корени в непрекъснатата идентификация на „ ние “ с героите или с жертвите, в оттласкването на нарушителите допустимо най-далеч от „ ние “?

Паметта за злото

Паметта за предишното ще бъде безплодна, в случай че я използваме, с цел да издигнем непреодолима стена сред злото и нас, в случай че се идентифицираме единствено с безупречните герои и с почтените жертви, като изтласкваме причинителите на злото отвън рамките на човечеството.

А тъкмо това вършим нормално.

И във всекидневния живот ние елементарно забравяме злото, което предизвикваме, само че дълго си спомняме за злото, което са ни предизвикали. 

И това е обяснимо: ние не усещаме страданието на другите!

Следователно лекът, който търсим, не се състои в някакъв елементарен спомен за злото, на което нашата група или нашите предшественици са станали жертви.

Трябва да създадем още една крачка и да се запитаме за аргументите, които са създали злото допустимо.

След като закононарушението към този момент е осъществено, ние не можем същински да оправим стореното зло, а единствено да утешим жертвите.

За сметка на това можем да влияем върху нарушителите от предишното, с цел да не повторят закононарушенията си, само че и върху бъдещите нарушители.

А „ отвратителният звяр “ не е на някакво далечно място отвън нас; той е в нас.

След Втората международна война Ромен Гари , който се е бил против Германия като авиатор, към този момент е стигнл до заключението:

Престъпникът в германеца е Човекът.

По-късно прибавя:

Казват, че нацизмът е отблъскващ, тъй като е безчовечен. Да. Но би трябвало да признаем и очевидната истина: нечовешкото е част от човешкото. Докато не признаем, че нечовечността е нещо човешко, ще си останем жалки лъжци.

Думата „ човешки “ не е подобаващ синоним на „ милосърден “ или на „ доброжелателен “.

Ето за какво в никакъв случай няма да успеем да освободим човешките същества от злото.

Единствената ни вяра е не да го изкореним дефинитивно, а да се опитаме да го разберем, да го овладеем, да го опитомим, като признаем, че то съществува и в нас.

Впрочем и Евангелията подсказват една рационална интерпретация на молитвата: Христос моли Господ не да избави хората от злото един път вечно, а да ги запази или да ги отбрани от него.

Това не значи, че би трябвало да насочим цялата си завист към самите себе си като персони или като народ, като си спомняме единствено черните страници от историята, като си насочваме упреци и се осъждаме да живеем в смирение, като се борим непрекъснато със своята виновност.

Злото не се отъждествява с нас повече, в сравнение с с другите, а положителното пък е вездесъщо, даже тривиално.

Още по-малко би трябвало да се отхвърляме от всякаква морална оценка. Нашият съперник в този случй не е моралът, а егоцентризмът и манихейството.

Не бива въпреки всичко да забравяме, че неприятни са не хората или народите, а техните действия.

Не всяко увещание на предишното е потребно, само че споменът може да ни помогне в усилието да го смекчим – при изискване, че не забравяме, че положителното и злото текат от един и същи извор и че и в най-хубавите разкази за света те са неделими.

След като се откажем да се освобождаваме от злото, работата на паметта ще ни помогне да стигнем – не непосредствено от един частен случай към различен, вярвайки в някаква неразбираема аналогия или подобие, а от частното към всеобщото – до правилото на справедливостта, до моралната норма, до политическия блян, които могат да бъдат изследвани и подложени на критика с рационални причини.

Тогава предишното няма да се повтаря до погнуса, нито да се размива в универсални аналогии, а ще се чете поради поуката от него.

Тази поука би трябвало да бъде законна сама по себе си, а не да е резултат от някакъв безценен за нас спомен.

Добрата приложимост на паметта е тази, която служи на обективна идея,  не тази, която обслужва единствено нашите ползи.

Големият художник Зоран Мушич прекарва последната година от Втората международна война в лагера в Дахау. След като излиза от тази фабрика за гибел, той се усеща некадърен да изобрази видяното: претърпяното от него е неповторимо, той не може да го съобщи.

През петдесетте години обаче войните стартират още веднъж – в Корея, в Алжир, – а зеедно с тях и жестокостите, които човешките същества предизвикват на други човешки същества.

Настоящето, което несъмнено е друго и все пак сходно, подтиква Мушич да сътвори нова поредност от картини, които показват труповете от лагера и която той ще назова „ Ние не сме последните “.

Мислехме, че сходно нещо не може да се повтори в никакъв случай. Но 10 или петнадесет години по-късно още веднъж виждаме на всички места да се случва същото.

Обвързването на предишното с сегашното, което напълно не е банализиране, разрешава на художника да сътвори разтърсваща творба – и правдива, и обективна.

из „ Тоталитарният опит “, Цветан Тодоров