Ивайло Дичев: Покрай Паметника на Съветската армия си спомням пиесата на Йонеско „Амедей или как да се отъ...
Паметникът на Съветската войска освободителка ме кара да си спомня пиесата на Йонеско „ Амедей или по какъв начин да се отървем от него “.
Там сцената последователно се изпълва от мъртвец, „ измъчен от неизлечимата болест на мъртвите, геометричното разгръщане “, а двойката се чуди от кое място е пристигнал и по какъв начин да си отвоюват виталното пространство.
Защото казусът с този монумент от 1989-та насам пораства и загнива. Политическият смисъл на плана, предоставен при ръководството на сатрапа Васил Коларов, е повече от явен. Съветската войска освобождава България, народът я посреща с признателност и - олицетворен от служащия, майката и детето под вдигнатия шмайзер на върха - потегля към комунизма. За да няма съмнения какво тъкмо ни се донася и защо благодарим, източният барелеф е отдаден на Октомврийската гражданска война, произвела тоталитарния режим.
Как огромният брат поучава дребния
Вечната благодарност е един остарял и печален миг в българската еднаквост. Вгледайте се в „ Моста на дружбата “ над Перловската река. Четири скулптурни групи демонстрират по какъв начин огромният брат поучава дребния: богатир и опълченец, руски боец и български партизанин, руски експерт и български механик, колхозничка и селянка.
В звук с тази наивна хармония съветският персонаж е постоянно физически по-висок от нашия.
Много пъти беше маркиран и фалшът на Паметника на Съветската войска (ПСА), който изобразява борба, макар че Съветската войска тук с никого не е воювала. Съвсем друго е отношението към Братската могила в Борисовата градина.
Пак я рисуват, поругават, пакетират като Пижо и Пенда, само че рядко чуваме апели за премахването ѝ. Просто там в действителност са заровени кости, освен това на български партизани. Каква е тяхната роля, дали споделяме идеологията им - това е различен въпрос, само че този мемориал за разлика от доста други, е същински.
Войната разкри същинския образ на Русия
След десетилетия кавги по тематиката най-сетне взе да се оформя единодушие от 2/3 към това, че разделящият ни монумент би трябвало да иде в музея. Основен фактор за това беше войната в Украйна, която разкри същинския образ на Русия, насочила против нас нуклеарните си ракети.
Важна роля изигра освобождението ни от енергийната взаимозависимост, посредством която Москва бранеше и паметниците си. Да не забравяме и маргинализирането на Българска социалистическа партия под вещото управление на госпожа Нинова. Заедно с „ Възраждане “ социалистите биха имали по-сериозно въздействие, само че към този момент май не смеят да застават прекомерно намерено един до друг в отбраната си на Кремъл. Нужна е, несъмнено, и идеологическа заварка на новата ротационна коалиция.
Възникна въпросът какво да вършим с паметника. Нека напомним и несполучливите опити на актьори и архитекти да измислят план за музеифицирането на комплекса, тъй че политическият му смисъл да се трансформира в културно-исторически. Най-екзотична беше концепцията на арх. Игнатов, злощастен кандидат-кмет на десните, паметникът да се засипе с пръст и да продължи да съществува в хралупа под по този начин полученото хълмче.
Между крайните последователи и съперници на монумента последователно се наложи мнението, че той въпреки всичко е културно завещание, което следва да се пази като удостоверение на една ера. А и тъй като скулптурите са дело на известни създатели като Любомир Далчев, Васка Емануилова и Иван Фунев, платили естетическа дан на онази ера.
Първоначално се мислеше те да бъдат преместени в Музея на изкуството от интервала на социализма - само че ето ти проблем: Яра Бубнова, шеф на Националната художествена изложба, част от която е той, уточни разнородни компликации, свързани с преместването на това голямо количество метал в оня заден двор, който така и така сега е цялостен със скулптури. Изглежда има проблем и с терена, който може да поддаде. Според нея по-добре би било скулптурите да се пренесат в Национално-историческия музей, където има място колкото искаш.
Проблемът не е механически
Много ще е тъжно, в случай че още веднъж избягаме от съдържателните въпроси, подменяйки ги с механически компликации. Така унищожиха монумента „ 1300 години България “ в НДК - плочките се отлепвали и било рисково да не ти падне някоя на главата. Отвъд техническите компликации, музеят в Дървеница е самичък по себе си тежък неуспех. Наместо да показва онази ера, той е един тип склад на бракувани скулптури без всевъзможен коментар.
А що се отнася до изложбената зала, там ще видите всевъзможни изложения от вида „ Портрет на луната в черно “, само че не и роман за комунизма. Да не приказваме за извънредно несъответствуващата локация или безизразната постройка. Ставащото може би е мотив да се премисли този неудачен план. Но дали има сили, воля и пари за същински музей на соца в тази нестабилна политическа конюнктура?
Що се отнася до концепцията на Бубнова статуите да бъдат отнесени в Национално-историческия музей, тя е механически най-лесно осъществима, само че съгласно мен показва различен изчерпателен проблем. Българската история там е показана едномерно и патетично, съгласно идеологията на учебника по история. Как ще се впише в този роман руската бронзова камара?
Представете си паметниците на благодарността в България до вертолетите и оръдията, изложени там за възхвала на българската войска – дали комунизмът няма да замязя на апотеоз в славното развиване на признателната нация? Разбира се, допустимо е самият музей да се премисли и стартира да показва с схващане освен светлите, само че и тъмни моменти от историята ни, което е прочее смисълът на историческото занятие. И времето на османска власт, и золумите от Балканските войни, и гоненията на евреите през времето на другарството с Хитлер, и несъмнено – комунизмът. Отсега ви споделям – няма да се случи скоро.
Има и други хрумвания
Идва ми на разум и трети вид: да се пренесат скулптурите при упоменатата Братска могила, която е със същата стилистика и внушения, а както споделих, явно ще си остане там. Ще се получи един парк на статуите, с какъвто започнаха музеифицирането на комунизма край Будапеща през 1993 година. Място за разходка на любопитни туристи и кучкари - занимателно, може би поучително, ще е, в случай че създадем изпитание да представяме посредством тези обекти историята на оня интервал.
Вероятно ще се появят и други хрумвания. По едно време Димитровград имаше упоритостта да се трансформира в един град-музей на комунизма; бяха отправили молба към българските градове да им пратят комунистическите си паметници, за жал никой не откликна и какво стана с концепцията, не знам. Имаше самун в нея, само че може би силите на общината не са стигнали. Дето се споделя може да се пренесат статуите на Бузлуджа към „ Летящата паница “. Може да се появи частен бизнесмен, който да измисли по какъв начин да излага тези обекти, евентуално би намерил европейски фондове. Боя се, че ще съборят паметника, ще приберат статуите на склад и тогава ще стартират да мислят.
Паметник на Аспарух?
Другият въпрос е какво да се прави с освободеното от освободителите място. Ако се следва неуместната логичност при събарянето на „ 1300 години България “, би трябвало да върнем там зоологическата градина, където някои от нас сме ходили в детството си. Ако нещо може да ме разубеди в потребността от махането на монумента, това са патриотичните хрумвания там да се издигне монумент на Аспарух или някой различен воин.
Страната ни е пренаселена от монументи и те стават все по-грозни и безизразни, без всякаква връзка с мястото, където се издигат, най-често резултат от частни пари, съчетани с общинарски популизъм. Да се постави на мястото на шмайзера хан Аспарух, който в никакъв случай не е стъпвал в София и няма нищо общо със сталинската хармония, би било, меко казано, идиотизъм.
Градинката се оформи като пространство за юношески игри, панаири, художествени планове. Защо да не си остане такова? Като в това време се изкопае един огромен под земята паркинг за тези, които ще го посещават. Вярно, ще кажете с нещо би трябвало да се резервира паметта на мястото (и на зоологическата градина апелирам!), само че дано това измислят художниците.
Дето се споделя практиката на изобразяване по скулптури може да се трансформира характерна софийска веселба: да вземем за пример графитерски надпревари върху пластмасови фигури на политици и звезди. Само дано това пространство не се натоварва идеологически, дано в този град има малко свободен въздух.
Другите паметници на комунизма
Успоредно с тази за паметника тече кавга за това какво да се прави с монумента на Бузлуджа. Аз не виждам проблем той да стане хижа, концертна зала или каквото измислят. Това въпреки всичко не е центърът на страната ни. Не единствено погрешно, само че и невероятно е да се изличат всички следи на комунизма - от НДК до комплексите в „ Младост “. Обществото ни би трябвало да се научи да йерархизира. Трябва най-първо да преосмислим тези знаци на комунизма, които са свързани с властта в онази мрачна ера и към момента заемат центъра на общественото ни пространство.
Затова възмутително ми се вижда връщането на депутатите в Партийния дом - отново поради едни механически съображения, столовете били по-удобни. Какъв прекрасен културен комплекс можеше да се направи в онази постройка – с музеи, концертна зала, каквото се сетите.
Кастрираха му звездата от горната страна и мислят, че са преборили предишното. Дано не ни извъртят сходен номер с Паметника на Съветската войска.
Там сцената последователно се изпълва от мъртвец, „ измъчен от неизлечимата болест на мъртвите, геометричното разгръщане “, а двойката се чуди от кое място е пристигнал и по какъв начин да си отвоюват виталното пространство.
Защото казусът с този монумент от 1989-та насам пораства и загнива. Политическият смисъл на плана, предоставен при ръководството на сатрапа Васил Коларов, е повече от явен. Съветската войска освобождава България, народът я посреща с признателност и - олицетворен от служащия, майката и детето под вдигнатия шмайзер на върха - потегля към комунизма. За да няма съмнения какво тъкмо ни се донася и защо благодарим, източният барелеф е отдаден на Октомврийската гражданска война, произвела тоталитарния режим.
Как огромният брат поучава дребния
Вечната благодарност е един остарял и печален миг в българската еднаквост. Вгледайте се в „ Моста на дружбата “ над Перловската река. Четири скулптурни групи демонстрират по какъв начин огромният брат поучава дребния: богатир и опълченец, руски боец и български партизанин, руски експерт и български механик, колхозничка и селянка.
В звук с тази наивна хармония съветският персонаж е постоянно физически по-висок от нашия.
Много пъти беше маркиран и фалшът на Паметника на Съветската войска (ПСА), който изобразява борба, макар че Съветската войска тук с никого не е воювала. Съвсем друго е отношението към Братската могила в Борисовата градина.
Пак я рисуват, поругават, пакетират като Пижо и Пенда, само че рядко чуваме апели за премахването ѝ. Просто там в действителност са заровени кости, освен това на български партизани. Каква е тяхната роля, дали споделяме идеологията им - това е различен въпрос, само че този мемориал за разлика от доста други, е същински.
Войната разкри същинския образ на Русия
След десетилетия кавги по тематиката най-сетне взе да се оформя единодушие от 2/3 към това, че разделящият ни монумент би трябвало да иде в музея. Основен фактор за това беше войната в Украйна, която разкри същинския образ на Русия, насочила против нас нуклеарните си ракети.
Важна роля изигра освобождението ни от енергийната взаимозависимост, посредством която Москва бранеше и паметниците си. Да не забравяме и маргинализирането на Българска социалистическа партия под вещото управление на госпожа Нинова. Заедно с „ Възраждане “ социалистите биха имали по-сериозно въздействие, само че към този момент май не смеят да застават прекомерно намерено един до друг в отбраната си на Кремъл. Нужна е, несъмнено, и идеологическа заварка на новата ротационна коалиция.
Възникна въпросът какво да вършим с паметника. Нека напомним и несполучливите опити на актьори и архитекти да измислят план за музеифицирането на комплекса, тъй че политическият му смисъл да се трансформира в културно-исторически. Най-екзотична беше концепцията на арх. Игнатов, злощастен кандидат-кмет на десните, паметникът да се засипе с пръст и да продължи да съществува в хралупа под по този начин полученото хълмче.
Между крайните последователи и съперници на монумента последователно се наложи мнението, че той въпреки всичко е културно завещание, което следва да се пази като удостоверение на една ера. А и тъй като скулптурите са дело на известни създатели като Любомир Далчев, Васка Емануилова и Иван Фунев, платили естетическа дан на онази ера.
Първоначално се мислеше те да бъдат преместени в Музея на изкуството от интервала на социализма - само че ето ти проблем: Яра Бубнова, шеф на Националната художествена изложба, част от която е той, уточни разнородни компликации, свързани с преместването на това голямо количество метал в оня заден двор, който така и така сега е цялостен със скулптури. Изглежда има проблем и с терена, който може да поддаде. Според нея по-добре би било скулптурите да се пренесат в Национално-историческия музей, където има място колкото искаш.
Проблемът не е механически
Много ще е тъжно, в случай че още веднъж избягаме от съдържателните въпроси, подменяйки ги с механически компликации. Така унищожиха монумента „ 1300 години България “ в НДК - плочките се отлепвали и било рисково да не ти падне някоя на главата. Отвъд техническите компликации, музеят в Дървеница е самичък по себе си тежък неуспех. Наместо да показва онази ера, той е един тип склад на бракувани скулптури без всевъзможен коментар.
А що се отнася до изложбената зала, там ще видите всевъзможни изложения от вида „ Портрет на луната в черно “, само че не и роман за комунизма. Да не приказваме за извънредно несъответствуващата локация или безизразната постройка. Ставащото може би е мотив да се премисли този неудачен план. Но дали има сили, воля и пари за същински музей на соца в тази нестабилна политическа конюнктура?
Що се отнася до концепцията на Бубнова статуите да бъдат отнесени в Национално-историческия музей, тя е механически най-лесно осъществима, само че съгласно мен показва различен изчерпателен проблем. Българската история там е показана едномерно и патетично, съгласно идеологията на учебника по история. Как ще се впише в този роман руската бронзова камара?
Представете си паметниците на благодарността в България до вертолетите и оръдията, изложени там за възхвала на българската войска – дали комунизмът няма да замязя на апотеоз в славното развиване на признателната нация? Разбира се, допустимо е самият музей да се премисли и стартира да показва с схващане освен светлите, само че и тъмни моменти от историята ни, което е прочее смисълът на историческото занятие. И времето на османска власт, и золумите от Балканските войни, и гоненията на евреите през времето на другарството с Хитлер, и несъмнено – комунизмът. Отсега ви споделям – няма да се случи скоро.
Има и други хрумвания
Идва ми на разум и трети вид: да се пренесат скулптурите при упоменатата Братска могила, която е със същата стилистика и внушения, а както споделих, явно ще си остане там. Ще се получи един парк на статуите, с какъвто започнаха музеифицирането на комунизма край Будапеща през 1993 година. Място за разходка на любопитни туристи и кучкари - занимателно, може би поучително, ще е, в случай че създадем изпитание да представяме посредством тези обекти историята на оня интервал.
Вероятно ще се появят и други хрумвания. По едно време Димитровград имаше упоритостта да се трансформира в един град-музей на комунизма; бяха отправили молба към българските градове да им пратят комунистическите си паметници, за жал никой не откликна и какво стана с концепцията, не знам. Имаше самун в нея, само че може би силите на общината не са стигнали. Дето се споделя може да се пренесат статуите на Бузлуджа към „ Летящата паница “. Може да се появи частен бизнесмен, който да измисли по какъв начин да излага тези обекти, евентуално би намерил европейски фондове. Боя се, че ще съборят паметника, ще приберат статуите на склад и тогава ще стартират да мислят.
Паметник на Аспарух?
Другият въпрос е какво да се прави с освободеното от освободителите място. Ако се следва неуместната логичност при събарянето на „ 1300 години България “, би трябвало да върнем там зоологическата градина, където някои от нас сме ходили в детството си. Ако нещо може да ме разубеди в потребността от махането на монумента, това са патриотичните хрумвания там да се издигне монумент на Аспарух или някой различен воин.
Страната ни е пренаселена от монументи и те стават все по-грозни и безизразни, без всякаква връзка с мястото, където се издигат, най-често резултат от частни пари, съчетани с общинарски популизъм. Да се постави на мястото на шмайзера хан Аспарух, който в никакъв случай не е стъпвал в София и няма нищо общо със сталинската хармония, би било, меко казано, идиотизъм.
Градинката се оформи като пространство за юношески игри, панаири, художествени планове. Защо да не си остане такова? Като в това време се изкопае един огромен под земята паркинг за тези, които ще го посещават. Вярно, ще кажете с нещо би трябвало да се резервира паметта на мястото (и на зоологическата градина апелирам!), само че дано това измислят художниците.
Дето се споделя практиката на изобразяване по скулптури може да се трансформира характерна софийска веселба: да вземем за пример графитерски надпревари върху пластмасови фигури на политици и звезди. Само дано това пространство не се натоварва идеологически, дано в този град има малко свободен въздух.
Другите паметници на комунизма
Успоредно с тази за паметника тече кавга за това какво да се прави с монумента на Бузлуджа. Аз не виждам проблем той да стане хижа, концертна зала или каквото измислят. Това въпреки всичко не е центърът на страната ни. Не единствено погрешно, само че и невероятно е да се изличат всички следи на комунизма - от НДК до комплексите в „ Младост “. Обществото ни би трябвало да се научи да йерархизира. Трябва най-първо да преосмислим тези знаци на комунизма, които са свързани с властта в онази мрачна ера и към момента заемат центъра на общественото ни пространство.
Затова възмутително ми се вижда връщането на депутатите в Партийния дом - отново поради едни механически съображения, столовете били по-удобни. Какъв прекрасен културен комплекс можеше да се направи в онази постройка – с музеи, концертна зала, каквото се сетите.
Кастрираха му звездата от горната страна и мислят, че са преборили предишното. Дано не ни извъртят сходен номер с Паметника на Съветската войска.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ