Не бой се. Европа е с нас. Как изглежда една подранила българска борба за независимост преди 136 години
Пак е 21 септември, единствено че годината е 1886 година Малко преди 10 сутринта столичната черква „ Св. Спас ” стартира да се цялостни с хора. Те прииждат от всички улици, дворът се оказва стеснен за множеството и то се разстила по площада пред храма.
Денят е показателен. Не тъй като протича предизборна акция за III Велико национално заседание (ВНС), а тъй като в нея за първи път следва да се издигне обществено мощен и открит глас против съветската политика.
Въпреки опълчването на Русия на Съединението от 6 септември 1885 година, както и поддръжката й за преврата от 9 август 1886 година (завършил макар сполучливия управляван от ръководителя на Народното събрание Стефан Стамболов, с абдикирането на княз Александър I от българския престол), политиката на формален Петербург по отношение на България към момента не е получила обществено заклеймяване.
София чака да се уточни новият княз
След отдръпването на княз Александър I от трона в края на август 1886 година, ръководещите кръгове в лицето на регентството отпред със Стефан Стамболов, държавното управление на доктор Васил Радославов и политическата класа в Княжеството подхващат редица стъпки, с които целят помиряване с Петербург.
Политическата класа търси помиряване с Русия
Още от началото на септември 1886 година първият регент Стефан Стамболов преглежда преди малко осъществената абдикация на княза като стъпка към едно бъдещо възобновяване на положителните връзки сред България и Русия.
В депеша пък до съветския император Александър III българските народни представители показват своята убеденост за прекъсване на обтегнатите връзки. Те чакат на основата на член 3 от Берлинския контракт Русия бързо да предложи на идното да се избере на 28 септември българско Велико народно събрание нов княз за овакантения трон.
Петербург желае цялостен надзор
Ала формиращите политиката в съветската столица мислят друго.
Те преглеждат възобновяване на изгубеното след Съединението съветско въздействие в България като допустимо само по пътя на натиска върху ръководещите в София. Ето за какво се осланят само на крайната съпротива към Драган Цанков, която следва прецизно най-реакционните възгледи на формален Петербург. Затова и не стопират да целят смяна на Търновската конституция в консервативен дух, непосредствен надзор на съветската столица върху българската вътрешна и външна политика, развиване на българската войска посредством съветски боен министър и офицери.
Като единствена опция на тази политика се преглежда целенасоченото предизвикателство на безредици и протести в България, които да провокират съветска военна интервенция. И в двата случая обаче не се планува посочването на кандидатура за българския трон. Подобно деяние може да има едвам след възобновяване на съветския надзор върху ръководството на Княжеството, от 6 септември 1885 година
В този смисъл се провежда и задачата на ген. Николай В. Каулбарс като краткотраен съветски дипломатически сътрудник. Продължаващите закани за съветска окупация на Княжеството доста по-често и най-много целят заплашване на ръководещите в България и не са действителна възможност. Но в тогавашната обстановка не е лишено от учредения и сериозното им разбиране от българската общност и интернационалната дипломация. През септември от Петербург даже загатват на Виена, че идните избори за III Велико народно събрание, планувани за 28 септември, ще се проведат най-добре под контрола на Съюза на тримата императори (германски, хабсбургски, руски), който да се реализира от съветски военни елементи.
Страхът от съветска окупация се ускорява и от съответните дейности на императорския делегат ген. Каулбарс, който слага пред българските управляващи съветските претенции за отсрочване на изборите за Велико народно събрание и освобождение на всички арестувани към преврата на 9 август.
На 17 септември той се обръща непосредствено към българската общност с циркулярно писмо, квалифицирано за съветските консули в страната, като даже слага въпроса за целесъобразността от избор на обособен княз на България или княжеството да се ръководи под висшата власт на съветския император посредством назначен от него наместник.
Тези прибързани действия даже слагат в неловко състояние съветския външен министър Николай Гирс, който е заставен да съобщи, че Петербург няма да напуща позицията на благоразположен консултант на София.
На 20 септември външният министър Григор Начович връчва на Калубарс публична нота, с която София демонстрира подготвеност да следва препоръките на съветското държавно управление доколкото са съгласно конституцията и законите на княжеството, но държавното управление не анулира изборите за Велико народно събрание. „ Обраният “ дипломатически език на Начович обаче следва идващия ден да бъде задминат от улицата.
Митингът в София
Първият представител на митинга в столицата е известният политик от Либералната партия Илия Вълчев. И въпреки да е човек без каквото и да било сладкодумство, неговото насечено с значително и непотребни паузи слово показва настроенията на публиката – благодарност към Русия, само че и отбрана на българското достолепие, Конституцията и законите на страната.
Ето за какво по време на речта, макар усърдно аранжираните викания от тълпата („ Да живее Русия! ” или „ Да живее съветският цар! ”), натрупалото се политизирано голям брой постоянно се провиква и с „ Да живее България! ”. То е готово с увереност да отстоява нейната „ самостоятелност ” против една „ оскъдна шепа ” хора, които търсят „ непозната поддръжка ”.
Множеството вика „ Отмъщение на предателите! “, когато чуват за хората, стремящи се към властта „ посредством задните врата на съветското агентство “
Викове „ Отмъщение на предателите! “ се разнасят, когато Вълчев споделя за последните събития от 9 август 1886 година насам и за детронирането на княза, дамгосвайки тези, които назовава стремящи се към властта „ посредством задните врата на съветското агентство “.
При тези настроения не е изненада че когато се чува нетрезв глас с провокаторския зов „ Да живее Русия! Долу България! ” събралата се навалица трансформира възторженото си въодушевление и се нахвърля върху дръзналия да смути митинга. Благодарение на намесата на полицията смутителят Прокопий Иванов, съветски гражданин, е избавен от скъсване. Митингът продължава с „ Да живее българския народ! “ и „ Смърт на предателите! “
Малко по-късно при натрупалите се идва и самия Каулбарс, в невиждана интервенция на непознат посланик в политическия живот на една страна, и то по време на предизборна акция. Той стартира да се кара на събралото се голям брой, задето е набило един съветски гражданин, викащ „ Да живее Русия! “.
Каулбарс даже не оставя раздразнената навалица да му изясни, че е скандирал и „ Долу България! “. Той твърди, че България се ръководи сега от „ сопаджии “ и упорства намерено за отсрочване на идните избори за III Велико народно събрание. В този миг квалифицираният натрупал се народ му се опълчва. Все по-несъгласни с речта му, изключително когато стартира да приказва за освобождение на офицерите, взели участие в преврата на 9 август 1886 година и детронирали героя на Съединението и Сръбско-българската война, жителите на столицата най-после осуетяват и нейното изговаряне.
Смутен от небивалата дотогава екзалтираност на множеството Каулбарс се отдръпва компрометиран от митинга. В последвала тирада либералът Петър Пешев в допълнение наелектризира събрания народ с изразителност в отбрана на „ свободата ” и „ конституцията ”, които не могат да бъдат под „ волята на царя “. Тълпата се насочва към къщата на премиера Радославов, а той излиза да й благодари за поддръжката.
Калубарсовата обиколка
В идващите дни, по време на самата предизборна акция, Каулбарс реализира фрапантна интервенция във вътрешните работи на страната като подхваща невиждана обиколка из Северна България (това не е инцидентно, защото Русия към момента не е признала Съединението от 6 септември 1885 г.), като директно се обръща към българската общност за опозиция против регентството, което Русия не признава, и държавното управление, което не се преценява с волята на императора.
По този метод Русия остава на позицията за ефикасна интервенция във вътрешните и външните работи на страната посредством избиране на лоялен на Александър III български княз и ограничение на Търновската конституция в консервативен дух. До изборите за III Велико народно събрание от 28 септември остават броени дни. България и нейната политическа класа е изправена пред неимоверни тествания. Ала и на съветския цар, и на Каулбарс им предстоят още разочарования.
А когато митингът от 21 септември 1886 година завършва, един дъртак се обръща към Радославов угрижен: „ Няма да излезе на положително … Русия е страшна “. Премиерът единствено промълвява: „ Не пердах се. Европа е с нас … “
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Денят е показателен. Не тъй като протича предизборна акция за III Велико национално заседание (ВНС), а тъй като в нея за първи път следва да се издигне обществено мощен и открит глас против съветската политика.
Въпреки опълчването на Русия на Съединението от 6 септември 1885 година, както и поддръжката й за преврата от 9 август 1886 година (завършил макар сполучливия управляван от ръководителя на Народното събрание Стефан Стамболов, с абдикирането на княз Александър I от българския престол), политиката на формален Петербург по отношение на България към момента не е получила обществено заклеймяване.
София чака да се уточни новият княз
След отдръпването на княз Александър I от трона в края на август 1886 година, ръководещите кръгове в лицето на регентството отпред със Стефан Стамболов, държавното управление на доктор Васил Радославов и политическата класа в Княжеството подхващат редица стъпки, с които целят помиряване с Петербург.
Политическата класа търси помиряване с Русия
Още от началото на септември 1886 година първият регент Стефан Стамболов преглежда преди малко осъществената абдикация на княза като стъпка към едно бъдещо възобновяване на положителните връзки сред България и Русия.
В депеша пък до съветския император Александър III българските народни представители показват своята убеденост за прекъсване на обтегнатите връзки. Те чакат на основата на член 3 от Берлинския контракт Русия бързо да предложи на идното да се избере на 28 септември българско Велико народно събрание нов княз за овакантения трон.
Петербург желае цялостен надзор
Ала формиращите политиката в съветската столица мислят друго.
Те преглеждат възобновяване на изгубеното след Съединението съветско въздействие в България като допустимо само по пътя на натиска върху ръководещите в София. Ето за какво се осланят само на крайната съпротива към Драган Цанков, която следва прецизно най-реакционните възгледи на формален Петербург. Затова и не стопират да целят смяна на Търновската конституция в консервативен дух, непосредствен надзор на съветската столица върху българската вътрешна и външна политика, развиване на българската войска посредством съветски боен министър и офицери.
Като единствена опция на тази политика се преглежда целенасоченото предизвикателство на безредици и протести в България, които да провокират съветска военна интервенция. И в двата случая обаче не се планува посочването на кандидатура за българския трон. Подобно деяние може да има едвам след възобновяване на съветския надзор върху ръководството на Княжеството, от 6 септември 1885 година
В този смисъл се провежда и задачата на ген. Николай В. Каулбарс като краткотраен съветски дипломатически сътрудник. Продължаващите закани за съветска окупация на Княжеството доста по-често и най-много целят заплашване на ръководещите в България и не са действителна възможност. Но в тогавашната обстановка не е лишено от учредения и сериозното им разбиране от българската общност и интернационалната дипломация. През септември от Петербург даже загатват на Виена, че идните избори за III Велико народно събрание, планувани за 28 септември, ще се проведат най-добре под контрола на Съюза на тримата императори (германски, хабсбургски, руски), който да се реализира от съветски военни елементи.
Страхът от съветска окупация се ускорява и от съответните дейности на императорския делегат ген. Каулбарс, който слага пред българските управляващи съветските претенции за отсрочване на изборите за Велико народно събрание и освобождение на всички арестувани към преврата на 9 август.
На 17 септември той се обръща непосредствено към българската общност с циркулярно писмо, квалифицирано за съветските консули в страната, като даже слага въпроса за целесъобразността от избор на обособен княз на България или княжеството да се ръководи под висшата власт на съветския император посредством назначен от него наместник.
Тези прибързани действия даже слагат в неловко състояние съветския външен министър Николай Гирс, който е заставен да съобщи, че Петербург няма да напуща позицията на благоразположен консултант на София.
На 20 септември външният министър Григор Начович връчва на Калубарс публична нота, с която София демонстрира подготвеност да следва препоръките на съветското държавно управление доколкото са съгласно конституцията и законите на княжеството, но държавното управление не анулира изборите за Велико народно събрание. „ Обраният “ дипломатически език на Начович обаче следва идващия ден да бъде задминат от улицата.
Митингът в София
Първият представител на митинга в столицата е известният политик от Либералната партия Илия Вълчев. И въпреки да е човек без каквото и да било сладкодумство, неговото насечено с значително и непотребни паузи слово показва настроенията на публиката – благодарност към Русия, само че и отбрана на българското достолепие, Конституцията и законите на страната.
Ето за какво по време на речта, макар усърдно аранжираните викания от тълпата („ Да живее Русия! ” или „ Да живее съветският цар! ”), натрупалото се политизирано голям брой постоянно се провиква и с „ Да живее България! ”. То е готово с увереност да отстоява нейната „ самостоятелност ” против една „ оскъдна шепа ” хора, които търсят „ непозната поддръжка ”.
Множеството вика „ Отмъщение на предателите! “, когато чуват за хората, стремящи се към властта „ посредством задните врата на съветското агентство “
Викове „ Отмъщение на предателите! “ се разнасят, когато Вълчев споделя за последните събития от 9 август 1886 година насам и за детронирането на княза, дамгосвайки тези, които назовава стремящи се към властта „ посредством задните врата на съветското агентство “.
При тези настроения не е изненада че когато се чува нетрезв глас с провокаторския зов „ Да живее Русия! Долу България! ” събралата се навалица трансформира възторженото си въодушевление и се нахвърля върху дръзналия да смути митинга. Благодарение на намесата на полицията смутителят Прокопий Иванов, съветски гражданин, е избавен от скъсване. Митингът продължава с „ Да живее българския народ! “ и „ Смърт на предателите! “
Малко по-късно при натрупалите се идва и самия Каулбарс, в невиждана интервенция на непознат посланик в политическия живот на една страна, и то по време на предизборна акция. Той стартира да се кара на събралото се голям брой, задето е набило един съветски гражданин, викащ „ Да живее Русия! “.
Каулбарс даже не оставя раздразнената навалица да му изясни, че е скандирал и „ Долу България! “. Той твърди, че България се ръководи сега от „ сопаджии “ и упорства намерено за отсрочване на идните избори за III Велико народно събрание. В този миг квалифицираният натрупал се народ му се опълчва. Все по-несъгласни с речта му, изключително когато стартира да приказва за освобождение на офицерите, взели участие в преврата на 9 август 1886 година и детронирали героя на Съединението и Сръбско-българската война, жителите на столицата най-после осуетяват и нейното изговаряне.
Смутен от небивалата дотогава екзалтираност на множеството Каулбарс се отдръпва компрометиран от митинга. В последвала тирада либералът Петър Пешев в допълнение наелектризира събрания народ с изразителност в отбрана на „ свободата ” и „ конституцията ”, които не могат да бъдат под „ волята на царя “. Тълпата се насочва към къщата на премиера Радославов, а той излиза да й благодари за поддръжката.
Калубарсовата обиколка
В идващите дни, по време на самата предизборна акция, Каулбарс реализира фрапантна интервенция във вътрешните работи на страната като подхваща невиждана обиколка из Северна България (това не е инцидентно, защото Русия към момента не е признала Съединението от 6 септември 1885 г.), като директно се обръща към българската общност за опозиция против регентството, което Русия не признава, и държавното управление, което не се преценява с волята на императора.
По този метод Русия остава на позицията за ефикасна интервенция във вътрешните и външните работи на страната посредством избиране на лоялен на Александър III български княз и ограничение на Търновската конституция в консервативен дух. До изборите за III Велико народно събрание от 28 септември остават броени дни. България и нейната политическа класа е изправена пред неимоверни тествания. Ала и на съветския цар, и на Каулбарс им предстоят още разочарования.
А когато митингът от 21 септември 1886 година завършва, един дъртак се обръща към Радославов угрижен: „ Няма да излезе на положително … Русия е страшна “. Премиерът единствено промълвява: „ Не пердах се. Европа е с нас … “
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ