Чекмеджета
Падна първият същински сняг с естествен мраз, планината с хълмовете си така и така унили, ненадейно посивя, сви се изненадващо за планина, и съвсем изчезна в черното езеро. Зимата ледено атакува хората, тъй като е зима и това и е работата.
Гледам към едвам доловимата планина и в главата ми настъпват мемоари. Аз съм в автобуса, на втората спирка до учебното заведение, то е на третата спирка, и русото момиче, на което не си припомням името, само че е от нашия клас, сяда тъкмо пред мен. Виждал съм, че това се прави от други момчета – върша го и аз. Дърпам русата и плитка, мощно, привеждам и гърба към мен. Тя се извръща и някак глезено, с усмивка ме удря по ръката, след това ме удря отново там, по-силно. Отлично си припомням очите и, отправени към мен, като че ли не толкоз ядни, само че предупреждаващи. Т.е. – внимавай какво правиш, може и да ми харесва, само че не прекалявай. И това е споменът от преди повече от половин век, в който аз си припомням изразa в очите, неразбираемото желание на индивида! Спомням си даже неразбираемото желание от преди повече от половин век!
Отвори се чекмедже.
Друго: на власт е изключително тежката зима на 1961 година - 1962 година Тогава трамваите в София вървяха мъчно в тунели от сняг до покривите им, изкопани от багери, с цел да могат те да се движат. Редките минувачи постепенно крачеха из тесните снежни, високи тунели, изкопани от управляващите в центъра на София, основно по незабавни случаи. Животът, стопанската система, културата, политиката съвсем изцяло замряха през онази антична зима. Тогава аз, непълнолетен човек, живеех в малко село в покрайнините на града, където зимата беше даже по- свирепа. Наваля толкоз доста сняг, че дядо ми към половин час се опитваше да отвори вратата с лопатката за въглища, с която пълнеше солидната желязна печка „ Перник”, най-после съумя и през процепа видях току до нашата ограда неголямо сребристо куче, което ме гледаше втренчено. Дядо ми бързо се дръпна обратно, затвори вратата и сподели: „ Я, това е вълк!”.
Отвори се още едно чекмежде.
Същата смразяваща зима на 1961 година - 1962 година. Прабаба ми, витална бабичка, на повече от 80 години, с която живеехме в дребното село покрай града, настина неприятно през нощта и легна болна на миндера в кухнята. Започна да кашля, да се дави, гледаше ме необичайно, с напрежение /иначе ме гледаше с любов/, утихваше навремени и аз се радвах, че е по-добре. Но в действителност не беше, умря ден по-късно и аз за пръв се сблъсках със гибелта. Заради ужасените ми, комплицирани близки, които не ме пазеха, видях непозволени за дете неща. За тях няма да пиша, само че вечно ги запомних. Завинаги запомних по какъв начин наподобява гибелта.
Отвори се трето чекмедже.
И отново зима, антична, само че не толкоз тежка. През мрачния ден, ходя на терасата и поглеждам големия дъб, безконечен знак на хоризонта. Вече съм бил при него и остарелия каменен кръст до могъщия му дънер, само че във великолепието на лятото, когато той и всичко друго е друго. И в този момент желая да го видя през зимата, запитвам се – какво ли ще е, в случай че през днешния ден по някакъв метод се озова там, да го докосна и прегърна, както през отминалото лято? Знам, че не е допустимо, само че трудно желая да съм при него, точно в този момент, с цел да видя по какъв начин е в този момент там, през зимата. Никога не отидох през зимата при Стареца, в никакъв случай няма да мога, тъй като хълмовете до него към този момент са от дълго време компактно застроени и заградени с къщи и огради.
Отвори се четвърто чекмедже.
Някога бях чел, че човешката памет е формирана от чекмеджета, покрити с прахуляк, скърцащи, мъчно отварящи се, поради Времето. Но, в случай че се случи нещо, каквото и да е – зима, взор, отдалечен зов, падащо листо,песен, човешката памет се задейства безотказно, без значение какъв брой е остаряла, и чекмеждета на спомените стартират да се отварят с тропот.
Отварят се с всичките знайни и незнайни мемоари, за които даже не подозираме, че са в нас.
Гледам към едвам доловимата планина и в главата ми настъпват мемоари. Аз съм в автобуса, на втората спирка до учебното заведение, то е на третата спирка, и русото момиче, на което не си припомням името, само че е от нашия клас, сяда тъкмо пред мен. Виждал съм, че това се прави от други момчета – върша го и аз. Дърпам русата и плитка, мощно, привеждам и гърба към мен. Тя се извръща и някак глезено, с усмивка ме удря по ръката, след това ме удря отново там, по-силно. Отлично си припомням очите и, отправени към мен, като че ли не толкоз ядни, само че предупреждаващи. Т.е. – внимавай какво правиш, може и да ми харесва, само че не прекалявай. И това е споменът от преди повече от половин век, в който аз си припомням изразa в очите, неразбираемото желание на индивида! Спомням си даже неразбираемото желание от преди повече от половин век!
Отвори се чекмедже.
Друго: на власт е изключително тежката зима на 1961 година - 1962 година Тогава трамваите в София вървяха мъчно в тунели от сняг до покривите им, изкопани от багери, с цел да могат те да се движат. Редките минувачи постепенно крачеха из тесните снежни, високи тунели, изкопани от управляващите в центъра на София, основно по незабавни случаи. Животът, стопанската система, културата, политиката съвсем изцяло замряха през онази антична зима. Тогава аз, непълнолетен човек, живеех в малко село в покрайнините на града, където зимата беше даже по- свирепа. Наваля толкоз доста сняг, че дядо ми към половин час се опитваше да отвори вратата с лопатката за въглища, с която пълнеше солидната желязна печка „ Перник”, най-после съумя и през процепа видях току до нашата ограда неголямо сребристо куче, което ме гледаше втренчено. Дядо ми бързо се дръпна обратно, затвори вратата и сподели: „ Я, това е вълк!”.
Отвори се още едно чекмежде.
Същата смразяваща зима на 1961 година - 1962 година. Прабаба ми, витална бабичка, на повече от 80 години, с която живеехме в дребното село покрай града, настина неприятно през нощта и легна болна на миндера в кухнята. Започна да кашля, да се дави, гледаше ме необичайно, с напрежение /иначе ме гледаше с любов/, утихваше навремени и аз се радвах, че е по-добре. Но в действителност не беше, умря ден по-късно и аз за пръв се сблъсках със гибелта. Заради ужасените ми, комплицирани близки, които не ме пазеха, видях непозволени за дете неща. За тях няма да пиша, само че вечно ги запомних. Завинаги запомних по какъв начин наподобява гибелта.
Отвори се трето чекмедже.
И отново зима, антична, само че не толкоз тежка. През мрачния ден, ходя на терасата и поглеждам големия дъб, безконечен знак на хоризонта. Вече съм бил при него и остарелия каменен кръст до могъщия му дънер, само че във великолепието на лятото, когато той и всичко друго е друго. И в този момент желая да го видя през зимата, запитвам се – какво ли ще е, в случай че през днешния ден по някакъв метод се озова там, да го докосна и прегърна, както през отминалото лято? Знам, че не е допустимо, само че трудно желая да съм при него, точно в този момент, с цел да видя по какъв начин е в този момент там, през зимата. Никога не отидох през зимата при Стареца, в никакъв случай няма да мога, тъй като хълмовете до него към този момент са от дълго време компактно застроени и заградени с къщи и огради.
Отвори се четвърто чекмедже.
Някога бях чел, че човешката памет е формирана от чекмеджета, покрити с прахуляк, скърцащи, мъчно отварящи се, поради Времето. Но, в случай че се случи нещо, каквото и да е – зима, взор, отдалечен зов, падащо листо,песен, човешката памет се задейства безотказно, без значение какъв брой е остаряла, и чекмеждета на спомените стартират да се отварят с тропот.
Отварят се с всичките знайни и незнайни мемоари, за които даже не подозираме, че са в нас.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ