Отношението между Бог и човек Моят Бог не е всесилен.

Отношението сред Бог и човек

Моят Бог не е всевластен. Бори се, всеки момент е в заплаха, трепери, спъва се във всичко живо, вика. Непрестанно бива побеждаван, само че отново се изправя – целият в кръв и пръст – и още веднъж стартира борбата. 

Целият е в рани, очите му са цялостни със боязън и твърдоглавие, челюстите и слепоочията му са строшени. Но не се предава, изкачва се; с нокти и зъби, прехапал устни, изкачва се несклоняем.

Моят Бог не е мил. Той е изтъкан от свирепост и дива справедливост; безсърдечен, избира най-достойния. Не съжалява, не го е грижа за хора и животни, нито за добродетели и хрумвания. Обича ги единствено за един момент, а ги смазва вечно; и се изкачва.

Той е онази мощ, която съдържа всичко и ражда всичко, ражда го, обича го и го унищожава. Ако кажем, че Бог е любовен вятър, който опустошава телата, с цел да премине, в случай че си напомним, че постоянно измежду кръв и сълзи работи любовта, унищожавайки индивидите, тогава малко повече ще се доближим до страшното му лице.

Моят Бог не е всемъдър. Умът му е кълбо от светлина и мрак, което той се мъчи да разплете в лабиринтите на плътта. Препъва се, търси. Опипва надясно, връща се назад; обръща се наляво, души. Агонизира в хаоса. Лека-полека – влачейки се, мъчейки се, търсейки измежду безбройните епохи – усеща по какъв начин се осветяват калните кръгове на мозъка му.

Моят господ се бори без никаква гаранция. Ще победи ли? Или ще бъде надвит? Нищо във Вселената не е сигурно; той се хвърля в несигурността, всеки момент залага цялата си орис.

Хваща се за топлите тела – друго леговище няма. Зове за помощ; афишира готовност в цялата Вселена.

Наш дълг е, чувайки Зова, да се затичаме под неговите флагове, да водиме война един до друг с него. Или да се спасим, или да се погубим дружно с него.

Бог е в заплаха. Той не е всевластен, че да скръстим ръце в очакване на сигурната победа; не е мил, че доверчиво да чакаме да ни съжали и да ни избави.

Бог, вътре в територията на ефимерната ни плът, е в заплаха. Не може да се избави, в случай че ние, с нашата битка, не го спасим; не можем да се спасим ние, в случай че той не бъде избавен.

Едно цяло сме. От слепия червей на дъното на океана до безкрайната сцена на Галактиката единствено един се бори и е в заплаха – нашето аз. И в дребната ни глинена гръд единствено един се бори и е в заплаха – Космосът. 

Трябва добре да усетим, че не вървим от Божие единение към същото това Божие единение. Не вървим от един безпорядък към различен безпорядък. Нито от една светлина към друга светлина; или от един мрак към различен мрак. Каква стойност би имал тогава този наш живот? Каква стойност би имал животът въобще?

Но ние сме тръгнали от един всевластен безпорядък, от една непобедима, претъпкана със светлина и мрак пропаст. И всички – растения, животни, хора, хрумвания – в този временен витален път на всеки от нас дано подредим в себе си Хаоса, дано избистрим бездната, дано преработим в телата си колкото може повече мрак, дано го превърнем в светлина.

Не се борим за нашето аз, нито за племето си, нито за човечеството. Не се борим за Земята, нито за концепциите. Всички те са преходни и скъпи стъпала, по които Бог се изкачва – и се сгромолясват, щом, изкачвайки се, премине по тях. 

В краткотрайната гръмотевица на нашия живот усещаме по какъв начин Богът цялостен стъпва върху нас и внезапно разбираме: в случай че всички го пожелаем надълбоко, в случай че активизираме всичките забележими и невидими сили на Земята, в случай че всички дружно постоянно будни се борим на поста си, Вселената може да се избави. 

Не Богът ще ни спаси; ние ще спасим Бога, воювайки, творейки, трансформирайки материята в дух.

Възможно е цялата ни битка да отиде на вятъра. Ако се уморим, в случай че се уплашим, в случай че ни обземе суматоха, ще изложим на заплаха цялата Вселена.

Животът е един пост от военната работа при Бога. Като кръстоносци сме тръгнали, волю неволю, да освободим не Божи Гроб, а самия Бог – погребан в материята и в душата ни.

Всяко тяло, всяка душа е Божи Гроб. Божи Гроб е семето на житото; дано го освободим! Божи Гроб е умът; Бог лежи в него и се бори със смъртта; дано му се притечем на помощ!

Бог дава знак за начало на борбата и аз, треперейки, се втурвам в офанзива.

Дали ще дезертирам или самоуверено ще се боря – все едно – ще падна в битката. Ако сторя първото обаче, гибелта ми ще е безплодна; наред с тялото ми, ще се погуби, ще се разпилее от вятъра и душата ми.

Ако сторя второто – ще сляза в земята като плод, цялостен със семе. И дъхът ми, оставяйки тялото да гние, ще активизира нови тела и ще продължи борбата.

Моята молитва не е плач на бедняк, нито любовно пояснение. Не е дребна сметчица на някой спекулант: дай ми, с цел да ти дам.

Моята молитва е доклад на боец към военачалник. Ето, това съм приключил през днешния ден, ето, по този начин се борих, с цел да спася, доколкото зависи от мен, цялата борба, ето такива компликации срещнах, ето по този начин имам намерение да се удрям на следващия ден.

Като конници напредваме аз и моят Бог – в горещина или под ръмящ дъждец – и беседваме – бледи, гладни, неподчинени.

„ Генерале! ", а той обръща лицето си към мен и, виждайки напрежението по него, цялостен настръхвам.

Сурова е нашата обич, седим към една и съща маса и пием едно и също вино в тази схлупена таверна – Земята.

А когато чукнем чаши – саби звънят, изхвърчат омрази и любови; напиваме се, призраци на кланета се явяват пред очите ни, цели градове се сгромолясват в мозъка ни, и двамата сме ранени и, крещейки от болежка, плячкосваме един огромен Дворец.

Из: „ Аскетика “, Никос Казандзакис, превод Панос Статоянис, изд. Архетип, София, 1993
Снимка: Ekathimerini