Мислим, че времето ще дойде, но времето само си отива
Отлагаме да живеем.
Утре ще ти се обадя.
Утре ще забележим.
Утре ще отидем.
Утре ще играем.
Утре ще го създадем.
Ами в случай че няма на следващия ден?
Утре-то е през днешния ден.
Този един-единствен живот, който имаме, не може да бъде положен в проектите на утрешния ден, който не е заречен да ни се случи.
Подходящото време за реализиране на проектите ни е в този момент. Подходящият миг да преследваме фантазиите си е в този момент.
Припомняме превъзходното стихотворение на Стефан Цанев , което обгръща целия ни живот като незабележим момент. Понякога живеем по този начин, като че ли сме безсмъртни, а забравяме, че не сме.
НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ ДРЕХИ, МОМЧЕТА –
падаме, както вървим,
умираме, както спим.
Въпросите на тая планета
я решим,
я не решим…
Но не казвайте: на следващия ден ще бъдем красиви.
Не казвайте: на следващия ден ще бъдем щастливи.
Не казвайте: на следващия ден ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме на следващия ден,
на следващия ден ще бъда обичан.
Носете си новите облекла, момчета,
падаме, както вървим,
умираме, както спим.
Не казвайте: на следващия ден ще почнем огромното,
през днешния ден да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: на следващия ден да бъдем почтени,
през днешния ден тихичко
ще се проврем…
Носете си новите облекла, момчета,
вървешком падаме,
сънувайки мрем.
Не казвайте: на следващия ден с зов на площада
ще кажа истината, след това – на клада!
На клада, само че на следващия ден. А през днешния ден потърпете,
през днешния ден се постанова
да премълчим…
Носете си новите облекла, момчета –
падаме, както вървим,
умираме, както спим!
