Отклонение“ на Блага Димитрова е роман за невъзможността влюбените да

„ Отклонение “ на Блага Димитрова е разказ за невъзможността влюбените да се завърнат в предишното и да изживеят любовта си. Единственото, което остава на Неда и Боян, е истината, че „ в живота са повторими единствено напразните старания да се върне пропуснатото “.

(1922 ~ 2003)

♥ Отклонение (1967 г.)

Ние се познаваме в еднакъв момент.

- Неда!

- Бояне!

Но в гласовете ни няма наслада. По-скоро слисване и неспокойствие. Ти си всецяло в инерцията на скоростта, набирана през годините. А аз - всецяло погълната от находката, предстояща от дълго време. Случаят е избрал най-неподходящия ден, с цел да ни срещне след 17 години. Впрочем, има ли комфортен ден за една закъсняла среща? Но без значение от нас, даже макар нас самите, в тоя съкратен и безконечен момент и двамата претърпяваме същото. Прекосяват ни облиците на младежките ни дни, багрите, ароматите, самият дестилат на предишното. Може би в някаква биопамет на клетките.

Усещам, че ти си се бронирал със давност. За да не ти пречи нищо по начертания път. А аз задълго останах в загатна. Пиех го на дребни, спестовни глътки и още не бях го изчерпала докрай, когато се хванах, че към този момент съм надалеч от него. Преживявах наслойките на многократното възпроизвеждане, а не същинското си минало. Неволно вплитах предишното в сегашното, с цел да реализира някаква целокупност. А може би споменът се бе трансформирал в блян по нещо неизживяно, неосъществимо.

Но въпреки и идващи от разнообразни ракурси по отношение на еднакъв спомен, ние двамата го изпитваме в тоя момент еднообразно. Издебнати сме изведнъж таман в своята отмалялост. Навярно по тази причина сме по този начин податливи. Взаимопроникване на двама души. От пристъпа на тоя момент се подновявам.

Краткостта му е немислима. Един троснат, бърз взор, който има някакъв лъч от слънчевия удар при първата ни среща. Само че е по-интензивен и всепоглъщащ. При това - съвсем неудобен. Не сме предполагали какво носим в себе си. А сме уверени, че към този момент сме улегнали. И внезапно - такъв номер. Младежките ни лудории наподобяват зряла възраст пред тоя неправилен и комичен момент. Колкото и неуместно да е, в действителност сегашният пи пресечен взор дава по-остра искра. Питай го за какво. Или е някакво късо съединяване в претрупаните ни от напрежение нерви?

Както и да е, без да го търсим, без да ни е притрябвал, без да държим ни минимум на него, даже макар че го отпъждаме като досадна муха, споменът ни връхлита и ни подлага на своята лъчева мощ, неизтощена от годините.

Толкова е къс тоя момент, толкоз компактен, че ние нямаме време да го похабим.

Мигът. Нима в един момент, в една точка от времето, могат да се напластят толкоз дни, дни, дни, избледнели и внезапно заруменели от кръв? Все гоним мига. И все ни се изплъзва. Все ни се коства, че е в шепата ни. Разтворим я - вече нищо няма. А ние даже не допускаме, че мигът е рядко, съвсем противоестествено събитие. Времето е поток от мигове, преливащи се един в различен, разтворили един в различен боята, дъха и трептенията си. Сив поток. Дълги години наред. Цял живот. Все същите пепеляви, монотонни талази. Ние чакаме един кондензиран, натоварен, пълностоен момент. Нищожна е вероятността да го изпита човек. Мигът е отвън времето. Мигът не е траене, той е гранична точка.

Бърз лъч, отключващ и най-ръждивите ключалки на инстинктите, на тайните. Странно комбиниране от съвпадения, случайности, загадки. А пък щом се получи цялата комплицирана кръстоска, с цел да експлодира един подобен стилен момент, ние се отдръпваме сепнати. Гневим се на неподготвената му поява, която обърква шаблонните ни показа за света и за самите нас. Не одобряваме нелогичната му връзка с всичко останало. В сивия поток се чувствуваме по-удобно, по-свойски и по-сигурно. Бързаме да стъпчем мига в себе си. И в нашия боязън, и в нашата слепота той се изпарява, преди да сме усетили усета му. Цял живот копнеем за един-единствен момент. А щом ни връхлети, все сме недорасли до него, с цел да го пресрещнем. И все го изтърваваме.

Ето такава непредвидена среща след години. Всеки един от двама ни несъзнателно изпраща към другия поток импулси и ги получава назад отразени, засилени, удвоени. Независимо от желанието ни. Нещо в нас се надига против самите нас. Смешно освен за външни очи, само че и пред личните ни очи. Светкавичен момент, пресовал в себе си дълга върволяк години. Как да го хванеш?

Ако би намерил собствен подобен звукозапис в думи, мигът ще се проточи във времетраене. А то е цялостна диаметралност на неговата мигновена същина. И таман по тази причина самият момент носи в себе си тая нужда да бъде изразен с думи. Макар да бъде видоизменен до неразбираемост. Нямам различен метод да продължа искрата време - проблесналия и отлитнал момент. Освен да я разтегна в слово. Да реституирам сянката на мига посредством слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я трансформира посредством думите в безкрайност. Мигът е глух. Той желае да проговори, да извика, да прогласи в света, че е бил, че е съществувал. Аз чувам настойчивия зов на миговете.

Думите са времето, което ние владеем. Един подобен момент, единствен в живота, несравним, префучава през нас, преди да сме го осъзнали и усетили. Но ние притежаваме вътрешно ехтене - да го задържим и повторим, да го удължим и превърнем в микровечност. Колкото и друго да звучи словесното му отражение, колкото и да го пречупва като лъч в броеница капки, въпреки всичко то е негово по-трайно преобразяване. Така думите стават време, а времето - осезаема действителност.

Словото е безпределно. То се простира надалеч във времето - назад в предишното и напред в бъдещето. Двете му направления водят към безконечност. Словото носи освен трайността на един наш момент, само че съдържа и безпределно число кондензирани мигове на други хора преди нас, а също по този начин безпределно число благоприятни условия за нови идни мигове на други идни хора. Мъртвите и още неродените съществуват в нашите думи. Словото е отворено необятно обратно и напред във вековете. То съдържа в себе си обратимия ход на времето. В думата се чувствува придвижване на времето в две направления по едно и също време. Колко незнайни същества са вложили в словото есенцията на своя от дълго време изхвърчал живот. И какъв брой незнайни същества от своя още непоникнал живот влагат в зародиш утрешно, свежо дихание в нашите днешни думи.

Думите са наситени със мемоари и интуиции, със страдание и блян, със познание и с неразбиране, с минало и бъдеще. Словото е четириизмерно. Самото слово е четвъртото измерение - времето. Ние имаме насъщна потребност от думите. С цялото им несъвършенство, с цялата им детска доверчивост те ни включват в непостижимото време. Изразяваме крайния момент посредством слово-безкрайност. Повтарящите се думи са нашата упорита опозиция против неповторимостта. Ритмично редуващите се съчетания са нашият обезверен отпор против откъслечността и краткостта на миговете. Отвесна осцилация против безмълвието и неподвижността на нищото.

Мигът е невъзстановим, само че бавните, мъчно идващи, стипчиво зреещи думи - те са относителното величие на миговете. Думите, изтъркани, изхабени и постоянно нови, се осмеляват да посегнат към невъзможното - да уловят времето. Дори когато не съумяват в това, даже когато, вместо да възкресят, те убиват мига - все отново думите ме изпълват със страхопочит и учудване. Заради безумната им дръзновеност да гонят недостижимото време.

От: „ Отклонение “, Блага Димитрова, изд. „ Български публицист “, София, 1976
Снимка: Блага Димитрова (1922-2003), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu