Да отвориш сърцето си
Откъс от книгата " Отвори сърцето си "
Преди няколко века в пещера някъде в азиатската джунгла седем монаси медитирали върху безусловната обич, за която към този момент ви приказвах. Първите трима били основният духовник, брат му и най-хубавият му другар. Четвъртият бил противник на основния духовник – двамата просто не се разбирали. Петият в групата бил доста остарял духовник, в толкоз преклонна възраст, че всеки миг очаквали да почине. Шестият духовник бил болен – в действителност толкоз болен, че и той можел скоро да се спомине. И последният, седмият, бил безполезният духовник – той постоянно заспивал по време на медитация, не можел да запомни думите на мантрите, а когато напявал, излизало подправено. Не можел даже робата да си облече както би трябвало. Останалите обаче го понасяли и му били признателни, задето ги учи на самообладание.
Един ден разбойници разкрили пещерата и тъй като била отдалечена и закътана, решили да я създадат свое леговище. Затова решили да убият монасите. За благополучие основният духовник бил сладкодумен оратор и съумял – не ме питайте по какъв начин – да склони разбойниците да пуснат всички негови събратя, с изключение на един, който щял да бъде погубен като предизвестие към останалите да не споделят на никого за пещерата. Това било най-хубавото, което основният духовник съумял да реализира.
Оставили го уединено, с цел да вземе ужасното решение кого да пожертва, та да бъдат избавени останалите.
Когато описвам тази история пред аудитория, тук спирам и запитвам: „ Е, кого съгласно вас е избрал основният духовник? ”. Това пречи на някои от слушателите да заспят и разсънва тези, които към този момент са заспали. Напомням им, че седмината са основният духовник, братът, най-хубавият другар, врагът, остарелият духовник, болният духовник (и двамата на прага на смъртта) и безполезният. Кого съгласно вас е избрал?
Някои допускат, че това е врагът.
- Не – споделям.
- Брат си?
- Грешка.
Някой постоянно загатва безполезния духовник – какви съдници сме единствено! И откакто съм се позабавлявал добре, им разгадавам истината: основният духовник не могъл да избере.
Той обичал брат си също толкоз – нито повече, нито по-малко, – колкото и най-хубавия си приятел; и също толкоз обичал той врага си, остарелия духовник, болния духовник и даже положителния остарял ненужен духовник. Той бил овладял до съвършенство смисъла на тези думи: Сърцето ми постоянно ще е отворено за теб, каквото и да правиш, който и да си.
Вратата на сърцето на основния духовник била необятно отворена за всички - от безусловна, непознаваща дискриминация и ограничавания обич. И най-трогателното от всичко е, че обичта към другите била равна на обичта му към себе си. Сърцето му било отворено и за самия него. Ето за какво той не избрал сред себе си и другите.
На юдео-християните измежду присъстващите напомням, че в техните трудове се споделя: „ Възлюби близък си като себе си ”. Не повече от себе си, нито по-малко, а като себе си. Това значи да гледаме на другите по същия метод, по който гледаме на себе си, само че и да гледаме на себе си по този начин, както гледаме на другите.
Защо множеството от слушателите ми допуснаха, че основният духовник е избрал самият той да почине? Защо в нашата просвета постоянно жертваме себе си поради другите и това се смята за положително? Защо сме по-взискателни, сериозни и склонни да наказваме себе си, в сравнение с всеки различен? Причината постоянно е една и съща: към момента не сме се научили да обичаме себе си. Ако смятате, че е мъчно да кажете на различен човек: „ Сърцето ми е отворено за теб - каквото и да направиш ”, то е нищо спрямо компликацията, пред която ще се изправите, когато би трябвало да кажете: „ Аз. Аз съм този, с който пребивавам, откогато се помня. Аз самият. Вратата на сърцето ми е отворена и за мен самия. За всичко, което съм, каквото и да съм направил. Влез ”.
Това имам поради, когато споделям да обичаме себе си – назовава се амнистия. Да прекрачим прага на пандиза, построен от възприятието за виновност, и да бъдем свободни; да бъдем в мир със себе си. И в случай че в действителност намерим смелостта да си кажем тези думи откровено, в своя сърдечен вътрешен свят, ще се устремим нагоре, а не надолу, докосвайки чистата обич. Един ден всеки от нас ще би трябвало да си каже тези думи или други сходни почтено и без превземки. Тогава ще се почувстваме по този начин, като че ли част от нас, която е била отхвърлена и оставена да живее на студа извънредно дълго, се е прибрала вкъщи. Ще се почувстваме цялостни и свободни да бъдем щастливи. Само когато обикнем себе си по подобен метод, ще разберем какво значи да обичаш същински различен човек – ни повече, ни по-малко.
И запомнете, апелирам ви: не е нужно да сте съвършени, да сте безупречни, с цел да си дадете тази обич. Не чакайте съвършенството, то в никакъв случай не идва. Трябва да отворим сърцето си за себе си - каквото и да сме създали. Когато го отворим, ще бъдем съвършени.
Хората постоянно ме питат какво е станало със седемте монаси, когато основният духовник споделил на разбойниците, че не може да избере ни един от тях.
Историята такава, каквато я чух преди доста години, свършваше дотук2. Аз обаче знам какво се е случило; показах си какво би трябвало да е последвало. Когато основният духовник обяснил на разбойниците за какво не може да избере сред себе си и различен от монасите и им разкрил смисъла на любовта и прошката, както направих и аз преди малко, разбойниците били толкоз впечатлени и въодушевени, че освен помилвали седмината, само че и самите те станали монаси!
Аджан Брам (Питър Бетс) е роден в Лондон през 1951 година. На 16-годишна възраст се среща с първите будистки книги и от този момент счита себе си за будист. Интересът му към религиозно-философското обучение и медитацията се задълбочава, до момента в който следва теоретична физика в „ Кеймбридж ”. Дипломира се и преподава в продължение на година, след което отпътува за Тайланд, с цел да стане духовник.
Посветен е в отшелнически чин на 23 години от настоятеля на манастира „ Уат Сакет “ в Банкок. Девет години Аджан Брам прекарва в образование и медитация под вещото управление на известния будистки преподавател, считан за светец, Аджан Ча. В момента Аджан Брам е настоятел на будисткия манастир „ Бодхиняна ” и нравствен глава на будистката общественост в Северна Австралия.
Преди няколко века в пещера някъде в азиатската джунгла седем монаси медитирали върху безусловната обич, за която към този момент ви приказвах. Първите трима били основният духовник, брат му и най-хубавият му другар. Четвъртият бил противник на основния духовник – двамата просто не се разбирали. Петият в групата бил доста остарял духовник, в толкоз преклонна възраст, че всеки миг очаквали да почине. Шестият духовник бил болен – в действителност толкоз болен, че и той можел скоро да се спомине. И последният, седмият, бил безполезният духовник – той постоянно заспивал по време на медитация, не можел да запомни думите на мантрите, а когато напявал, излизало подправено. Не можел даже робата да си облече както би трябвало. Останалите обаче го понасяли и му били признателни, задето ги учи на самообладание.
Един ден разбойници разкрили пещерата и тъй като била отдалечена и закътана, решили да я създадат свое леговище. Затова решили да убият монасите. За благополучие основният духовник бил сладкодумен оратор и съумял – не ме питайте по какъв начин – да склони разбойниците да пуснат всички негови събратя, с изключение на един, който щял да бъде погубен като предизвестие към останалите да не споделят на никого за пещерата. Това било най-хубавото, което основният духовник съумял да реализира.
Оставили го уединено, с цел да вземе ужасното решение кого да пожертва, та да бъдат избавени останалите.
Когато описвам тази история пред аудитория, тук спирам и запитвам: „ Е, кого съгласно вас е избрал основният духовник? ”. Това пречи на някои от слушателите да заспят и разсънва тези, които към този момент са заспали. Напомням им, че седмината са основният духовник, братът, най-хубавият другар, врагът, остарелият духовник, болният духовник (и двамата на прага на смъртта) и безполезният. Кого съгласно вас е избрал?
Някои допускат, че това е врагът.
- Не – споделям.
- Брат си?
- Грешка.
Някой постоянно загатва безполезния духовник – какви съдници сме единствено! И откакто съм се позабавлявал добре, им разгадавам истината: основният духовник не могъл да избере.
Той обичал брат си също толкоз – нито повече, нито по-малко, – колкото и най-хубавия си приятел; и също толкоз обичал той врага си, остарелия духовник, болния духовник и даже положителния остарял ненужен духовник. Той бил овладял до съвършенство смисъла на тези думи: Сърцето ми постоянно ще е отворено за теб, каквото и да правиш, който и да си.
Вратата на сърцето на основния духовник била необятно отворена за всички - от безусловна, непознаваща дискриминация и ограничавания обич. И най-трогателното от всичко е, че обичта към другите била равна на обичта му към себе си. Сърцето му било отворено и за самия него. Ето за какво той не избрал сред себе си и другите.
На юдео-християните измежду присъстващите напомням, че в техните трудове се споделя: „ Възлюби близък си като себе си ”. Не повече от себе си, нито по-малко, а като себе си. Това значи да гледаме на другите по същия метод, по който гледаме на себе си, само че и да гледаме на себе си по този начин, както гледаме на другите.
Защо множеството от слушателите ми допуснаха, че основният духовник е избрал самият той да почине? Защо в нашата просвета постоянно жертваме себе си поради другите и това се смята за положително? Защо сме по-взискателни, сериозни и склонни да наказваме себе си, в сравнение с всеки различен? Причината постоянно е една и съща: към момента не сме се научили да обичаме себе си. Ако смятате, че е мъчно да кажете на различен човек: „ Сърцето ми е отворено за теб - каквото и да направиш ”, то е нищо спрямо компликацията, пред която ще се изправите, когато би трябвало да кажете: „ Аз. Аз съм този, с който пребивавам, откогато се помня. Аз самият. Вратата на сърцето ми е отворена и за мен самия. За всичко, което съм, каквото и да съм направил. Влез ”.
Това имам поради, когато споделям да обичаме себе си – назовава се амнистия. Да прекрачим прага на пандиза, построен от възприятието за виновност, и да бъдем свободни; да бъдем в мир със себе си. И в случай че в действителност намерим смелостта да си кажем тези думи откровено, в своя сърдечен вътрешен свят, ще се устремим нагоре, а не надолу, докосвайки чистата обич. Един ден всеки от нас ще би трябвало да си каже тези думи или други сходни почтено и без превземки. Тогава ще се почувстваме по този начин, като че ли част от нас, която е била отхвърлена и оставена да живее на студа извънредно дълго, се е прибрала вкъщи. Ще се почувстваме цялостни и свободни да бъдем щастливи. Само когато обикнем себе си по подобен метод, ще разберем какво значи да обичаш същински различен човек – ни повече, ни по-малко.
И запомнете, апелирам ви: не е нужно да сте съвършени, да сте безупречни, с цел да си дадете тази обич. Не чакайте съвършенството, то в никакъв случай не идва. Трябва да отворим сърцето си за себе си - каквото и да сме създали. Когато го отворим, ще бъдем съвършени.
Хората постоянно ме питат какво е станало със седемте монаси, когато основният духовник споделил на разбойниците, че не може да избере ни един от тях.
Историята такава, каквато я чух преди доста години, свършваше дотук2. Аз обаче знам какво се е случило; показах си какво би трябвало да е последвало. Когато основният духовник обяснил на разбойниците за какво не може да избере сред себе си и различен от монасите и им разкрил смисъла на любовта и прошката, както направих и аз преди малко, разбойниците били толкоз впечатлени и въодушевени, че освен помилвали седмината, само че и самите те станали монаси!
Аджан Брам (Питър Бетс) е роден в Лондон през 1951 година. На 16-годишна възраст се среща с първите будистки книги и от този момент счита себе си за будист. Интересът му към религиозно-философското обучение и медитацията се задълбочава, до момента в който следва теоретична физика в „ Кеймбридж ”. Дипломира се и преподава в продължение на година, след което отпътува за Тайланд, с цел да стане духовник.
Посветен е в отшелнически чин на 23 години от настоятеля на манастира „ Уат Сакет “ в Банкок. Девет години Аджан Брам прекарва в образование и медитация под вещото управление на известния будистки преподавател, считан за светец, Аджан Ча. В момента Аджан Брам е настоятел на будисткия манастир „ Бодхиняна ” и нравствен глава на будистката общественост в Северна Австралия.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ