Откакто съществува психотерапията, никой не е дал отговор на фундаменталния

Откакто съществува психотерапията, никой не е дал отговор на фундаменталния въпрос кои психотерапевтични способи и техники са най-ефективни.

Още през 60-те години на 20-ти век се организират голям брой проучвания, чиято цел е да изяснят кой от известните типове психотерапия е най-успешен. Както може да се чака, се оказва, че нито един от тях няма някакви особени прерогативи. Едновременно с това излиза наяве, че положението на клиента се усъвършенства толкоз по-бързо, колкото по-емпатичен е психотерапевтът.

Терапията се случва посредством общуването, като че ли посредством душата на психотерапевта.

Френският психоаналитик Леон Шерток счита, че точно желанието на клиента да се излекува е главният, решителен фактор в лекуването му.

М. Ериксон постоянно съпоставя психотерапията с пиленце, което почуква в яйцето – никой не знае при кое почукване то ще излезе, само че всеки фермер е наясно, че в случай че прекомерно доста му се оказва помощ, то ще почине. По същия метод човек би трябвало самичък да излезе от яйцето на своите проблеми. Работата на терапевта е да помогне на клиента да стигне до личните си вътрешни запаси.

Карл Роджърс извежда шест съществени правилото, които съгласно него ще основат “необходимите и задоволителни условия за смяна на личността ”, без значение от теоретичната ориентировка на психотерапевта:

1. “Връзка сред двама души ”. Между клиента и психотерапевта би трябвало да зародят взаимоотношения.
2. “За едната страна – клиента, е особено положението на инконгруетност и тревога ”. За инконгруентност може да се счита разминаването сред действителния и идеалния облик на Аз-а – тя води към тревога и  към държание, което не удовлетворява нито клиента, нито неговите близки. Задачата на терапевта е в това, клиентът да осъзнае инконгруетността и да работи над нея.
3. “Другата страна – терапевтът, се отличава с конгруентност ”. Дори психотерапевтът да не е самоактуализираща се персона, е значимо той да бъде откровен и достоверен по време на диалога.
4. “Терапевтът се отнася изначално благожелателно към клиента. ” Психотерапевтът вижда клиента единствено в позитивна светлина, без значение от държанието му. Това дава опция на клиента да почувства приемане и одобряване, а също по този начин и чувство, че е в сигурност, разказвайки за живота си. Важно е да му се съобщи чувството за топлина, почитание и грижа.
5. За да бъде постоянно деликатен към клиента, психотерапевтът би трябвало непрекъснато да пораства като персона. За да помогне на клиента да открие мир у себе си, самият той би трябвало пръв да е постигнал положение на омиротвореност.
6. “Психотерапевтът тъкмо схваща гледната точка на клиента и се пробва да му съобщи чувството за схващане – емпатия и абсолютно благоволение към него. ”

За психотерапията е особено, че е няма универсална рецепта, която да се ползва повече или по-малко по подобаващия метод. Можем да влияем единствено от една позиция– тази на разбирането за клиента като психическо цяло и човешко създание, когато оставяме цялата доктрина настрана и деликатно слушаме какво има да ни каже той.

Според теорията на Декан общуването на клиента и психотерапевта не е просто отношение сред двама души. Това е отношение сред култури. Същото твърди и Айви: “Много фактори сочат, че културната принадлежност, религиозното образование, социално-икономическият статус, възрастта и полът могат да бъдат също толкоз значими в прихотерапевтичната работа, колкото характерността на клиента и казусът самичък по себе си. ”

Ако психотерапевтът е стеснен в своите културно-исторически корени, той е стеснен и в диапазона на взаимоотношение със своите клиенти. Най-ефективен психотерапевт ще бъде оня, който се е издигнал на равнището на Гражданин на Света,  космополит и ксенофил.

Повечето провали в лекуването на клиентите се случват, тъй като лекарят ЗНАЕ за неизлечимостта на обещано заболяване. Известно е, че начинаещите лекари реализират феноменални резултати там, където по-опитните лекари са вдигнали ръце. Ференци вижда, че когато стартира да се занимава с внушаемост, незнанието му дава самонадеяност, надлежно и триумф в хипнозата, който бил изгубен след това.

Интенционалният психотерапевт изхожда от догатката, че на клиента постоянно може да се помогне. От негова позиция неизлечимата болест – това е болест, неизлечима с обичайни способи. И в случай че психотерапевтът желае да помогне на клиента, а той от своя страна желае да получи тази помощ, то всяка цел е постижима. От всеки човек когато и да е можем да получим резултата, който желаем. Трябва единствено знаем какво, по какъв начин и по кое време да приказваме и какво да създадем.

Ако не вярвате, че можете да помогнете на клиента, той ще го почувства и никакви способи няма да оказват помощ.

Психотерапевтът би трябвало да бъде уверен, че може да помогне на клиента при решаването на дадения проблем. Той ще почувства тази увереност и също ще повярва, че има излаз.

Валентик счита, че сходството във вътрешните положения на психотерапевта и клиента разрешава единият да лекува другия. Затова психотерапевтът би трябвало да бъде добър комуникатор. При взаимоотношението сред двамата на първо място лекува не словото, а взаимоотношението. В дълбочината на психотерапевтичния контакт се основава едно схващане на друго равнище – схващане посредством душата.

Друг доста значим фактор, който оказва помощ на един психотерапевт да стане ефикасен, е ролята на половите разлики. Известно е, че при мъжете съществува 70% мъжко и 30% женско начало, а при дамите – противоположното.

При ефикасните психотерапевти, без значение от пола, нещата стоят по различен метод и при положение на нужда, те могат да реалокират този баланс. Тоест, могат да засилят своите мъжки черти и да стартират да работят в мъжки наставнически жанр, в случай че за оздравяването на клиента е належащо управлението на Бащата или пък могат да преминат на майчиния жанр и да поплачат дружно с клиента.

За да е допустимо това да се случи, е нужно терапевтът да се избави от личните си страхове, свързани с половите разлики и хомофобията.

Мъжете терапевти постоянно се опасяват от женската роля с всички произлизащи последствия. Жените психотерапевти се плашат, че работейки в „ мъжки формат ” може да изгубят женствеността си.

Успешният психотерапевт знае, че той, а не някакви мистични сили, ръководи държанието си. И си разрешава при нужда да играе разнообразни функции, знаейки, че елементарно ще се върне в своето всекидневно положение.

Работата на психотерапевта с клиента елементарно може да се деформира от неговите лични неразрешени проблеми (пренос, контрапренос, полови проблеми и др.). И евентуално една от главните компликации на психотерапевтите е неумението да виждат действителните проблеми на клиентите си. Трябва да лекуваме клиентите, а не нашите лични проблеми, пренесени върху тях.  Защото в противоположен случай се получава негоден телефон – виждаме и чуваме това, което желаеме да забележим и чуем.

Неизбежно, проекциите на психотерапевта в една или друга степен въздействат върху процеса на лекуването. Именно по тази причина е нужно терапевтът цялостен живот да усъвършенства себе си – което значи освен да усвоява разнообразни способи и техники, само че също по този начин да работи върху себе си и личното си личностно израстване.

Човек, който желае да стане психотерапевт (независимо дали е доктор или психолог), първо би трябвало да разбере самия себе си, да реши своите проблеми и да се избави от своите болежки.

В противоположен случай ще лекува не своите клиенти, а себе си с техните пари. Ако психотерапевтът придвижва върху клиентите си своето вътрешно положение,  виждайки в тях личните си проблеми, той носи повече щета, в сравнение с изгода. По този метод той вменява у клиентите си нещо неистинско, което клиентът би трябвало или да отхвърли или с големи старания да одобри и асимилира.

От друга страна, психотерапевтът доста елементарно може да трансферира проблемите на клиента върху себе си. Защото, с цел да помогне на клиента, психотерапевтът би трябвало да влезе в резонанс с него, да го разбере и откровено да го почувства. Така може да се допре до личните си нерешени проблеми по този метод да стигне до „ прегаряне ”.

Затова психотерапевтът би трябвало да работи като рационален лакомец и да се грижи за себе си.  Когато клиентът седи пред него, положителният експерт е кадърен като че ли изцяло да се слее с него. Но когато си тръгне, се откъсва от него, не помни го. Т.е. когато работи – работи, когато сеансът завърши – “си потегля от работа ”.

Важно е също по този начин да се знае, че на света не съществува нито един психотерапевт, който може да излекува ВСИЧКИ клиенти.

Психотерапевтът е най-ефективен с тези клиенти, на които е кадърен да съчувства в някаква степен. А това може да се случи само когато терапевтът по някакъв метод се е докоснал персонално до казуса на клиента си.

Затова настояват, че най-добре лекуват алкохолиците тези психотерапевти, които в миналото са имали проблеми с алкохола. Ако те са ги разрешили сполучливо, могат да предадат на клиентите си своите действителни логаритми на излекуване. Ако психотерапевтът е минал през личния си пъкъл и е оживял, той може да помогне да оцелее и клиентът му. Само подобен човек е кадърен откровено да съчувства и да съпреживява страданията на клиента.

Човек, който не се е докосвал до такава болежка, може да бъде психотерапевт, само че той ще бъде “студен ” психотерапевт. В тази връзка може да  се каже, че психотерапията работи на правилото на хомеопатията – сходното се лекува с сходно.

С.В. Ковальов твърди, че първото усещане от индивида се дефинира 55% от езика на тялото и 38% – от гласовите характерности. За наличието на това, което споделя, остават единствено 7%.

От това по какъв начин се държи психотерапевтът, по какъв начин работи с гласа си, до каква степен в интонациите му участва сигурност, че ДЕЙСТВИТЕЛНО може да помогне на клиента, зависи ужасно доста. Изключително значим фактор е доброжелателното отношение към клиента и откровеното предпочитание да му се помогне. Всъщност,  истински лековит фактор се оказва доброжелателната помощ на другия човек, бил той съседка, мъдра бабичка от село или пък психотерапевт. За доста хора фактът, че са ги изслушали, към този момент отваря пътя към креативното, интенционално битие.

М. Талмон стига до извода, че същността на триумфа на еднократния психотерапевтичен сеанс е в повишението на силите на клиента. За клиента в този случай е витално значимо да получи съответните послания: „ Аз имам вяра във вас! ” и „ Аз имам вяра във вашите благоприятни условия! ”. Никой и нищо не може да помогне на индивида, в случай че той самичък не се въодушеви от оказаната му помощ. Добра илюстрация на това изказване са думите на Гьоте: “Приемайки индивида подобен, какъвто е, ние го вършим по-лош; когато го одобряваме подобен, какъвто би трябвало да бъде, ние го насърчаваме да бъде подобен, какъвто може да стане… ”

За ефикасната психотерапевтична работа е належащо съчетанието на редица фактори: смисъла на личността на психотерапевта за клиента, стресогенността на събитието, което го е довело при него, степента на дезадаптация към действителния свят, степента на акомодация към заболяването и така нататък

Взаимодействието сред терапевта и клиента се подчинява на доста фактори, осъзнавани или неосъзнавани от тях. Психотерапевтичният поцес основава система: болният, психотерапевтът и заболяването. Ако клиентът се сплоти с психотерапевта, е вероятен триумф. В противоположен случай лечението е невъзможна.

Затова в първите минути на консултацията е доста значимо терапевтът да почувства дали индивидът насреща му харесва или не. Ако отговорът е негативен, почтено и съответно би било терапевтът да откаже лекуването.

Следващата сериозна позиция, която терапевтът би трябвало трябва да одобри, е фактът, че може да остане подобен, какъвто е в действителност. Сред мнозина от психотерапевтите е публикувано мнението, че би трябвало да са „ за образец ” и те играят ролята на уверени хора, които в никакъв случай не бъркат и които един път вечно са решили  всички свои проблеми.

Ясна е, че такива психотерапевти не съществуват. За сметка на това, клиентите бързо и елементарно схващат измамата и, несъмнено, престават да се доверяват на терапевта.

Психотерапевтът би трябвало да бъде натурален, да бъде подобен, какъвто е, и да не се пробва да наподобява по-добър.

Една от най-големите заблуди, която унищожава живота на хората, е илюзията, че никой в никакъв случай няма да научи за техните мисли. Така хората лицемерно се усмихват на близките, до момента в който в действителност стискат юмруци в джобовете си. В резултат получават отсреща от живота още по-голям пестник.

На Изток съществува сентенция: “Онова, което не би трябвало да правиш, даже и мислено не го прави! ”. Източните хора считат, че мисълта е материална и заради това в някакъв миг може да влияе върху действителния свят като действителна постъпка и по този начин да нанесе щета на “мислещия ”. Този механизъм може да бъде пояснен и по-просто.

Човек, който мисли неприятно за теб, само че се усмихва и ти приказва хубави думи, в това време неосъзнато излъчва микросигнали за своята престореност, които също на неосъзнато равнище доста тъкмо се възприемат от събеседника и провокират спорни усеща у него. Той чува действителните думи на този човек, само че все пак у него се загнездва подозрение. Т.е. той ИНТУИТИВНО усеща, че нещо с този човек не е наред.

Добрият психотерапевт е човек, който почита личността на клиента. Той не работи отвисоко, а от позицията на по-голям и по-мъдър приятел. Колкото по-възрастен и по-мъдър е психотерапевтът, толкоз е по-голямо доверието към него.

Много е значим общественият имидж на психотерапевта, т.е. това, което знае за него евентуалният клиент.

Има клюки, че в Америка психоаналитик може да бъде единствено човек, който има личен дом, наред семейство и деца. Не е известно дали това е истина, само че в последна сметка е мъдра позиция, която разкрива, че терапевтът е сполучливо осъществил се човек; единствено подобен човек може да даде на клиентите си нещо позитивно и положително.

Когато клиентът се среща с благосклонен и благополучен човек, показващ намерено и кротко държание, с помощта на което действа сполучливо в обществото, клиентът получава заслужаващ доверие образец. Ако психотерапевтът има прелестни връзки със света, то и клиента може да повярва, че същото ще се случи и с него.

Често се случва психотерапевтът да е първият човек, който без да цели някаква полза, му приказва хубави неща.

Психотерапевтът би трябвало да бъде съчувствен, като най-важното е да се настрои към метода на мислене и езика на клиента. При взаимната работа би трябвало да употребява оня речник, който е употребявал клиентът при първия контакт, т.е. да беседва с него на неговия “език ”. Психотерапевтът би трябвало да обясни системата от показа, с които клиентът отразява и изяснява света, в който живее. Трябва да разбере неговите убеждения и неговите полезности. И да се постарае да настрои своята психотерапия по този начин, че работата да върви в границите на неговата парадигма. Трябва да потърси общата основа в професионалната сфера или в ползите.

Х. Когут счита, че психотерапевтът би трябвало да прави за клиента това, което родителите му не са правили за него в детството му. Той би трябвало деликатно да го изслушва, да му дава опция да се изкаже изцяло, да му демонстрира, че му е забавно, да го хвали и така нататък Така даваме опция на индивида да преживее изпуснатото в детството деликатно и поддържащо отношение на родителите. И когато пропуснатият стадий в развиването на клиента бъде обезщетен, на тази база може да бъдат преодолени и последващите нарушавания, отстраняването на които е възпрепятствано от съществуването на по-ранни нарушавания.

Този метод на Когут на пръв взор наподобява абсурден. Но в случай че психотерапевтът не би трябвало да преодолява нарцистичните прояви у клиента, а противоположното – ги усили,  той ще може да насити своя нарцистичен апетит и да одобри себе си във всичките прояви. След като бъдат признати, нарцистичните прекарвания се трансформират, т.е. нарцистичното либидо, ориентирано от индивида към самия себе си, може да се преразпредели, като отчасти се насочи към други обекти.

В процеса на своето действително израстване човек е получил редица “родителски ” стратегии, които са го карали да се счита за неприятен, неподобаващ и ненужен човек. Тези стратегии могат да се трансформират единствено със глобата на разбиращия и любещ човек, който ще му елементарни всички неизбежни неточности.

Може да се допусна, че в случай че психотерапевтът обича клиента си и по никакъв метод не прави оценка неговото държание, той се трансформира за него в “майка ”, до която му е топло и уютно.

Така психотерапевтът основава най-безопасната среда за образование и смяна у клиента. Психотерапевтът би трябвало тъкмо и ясно да демонстрира на клиента, че не го осъжда по никакъв метод, че съблюдава правилото, че няма положителни и неприятни хора, че в случай че клиентът с държанието си не пречи на другите хора, то има право да живее по този начин, както желае.

Смисълът на психотерапията е в следния подтекст: В нужното време, на нужното място, на нужния човек, да бъдат казани нужните думи.

Не се опасявайте от неточности – от тях никой не е застрахован. Никой психотерапевт не е минал пътя си към майсторството без трудности.

Повечето хора имат здрави защитни механизми. Методите, които психотерапевтите употребяват, не са толкоз мощни, че една неточност да израти клиента в болничното заведение. Най-лошото, което може да се случи, е клиентът под благовиден претекст да ви напусне.

Не е загадка, че човек се насочва към специалността психотерапевт, с цел да позволи личните си проблеми. Но запомнете – терапевтът може да докара клиента до такава естетика с вътрешния и външния свят, каквато самичък е постигнал. Не повече! Ето за какво е наложително за всеки терапевт, преди да почне работа с клиенти, самичък да се подложи на терапия. А по-късно регулярно да посещава супервизия и непрестанно да се развива и самоусъвършенства – личностно и професионално.

Из: „ Психохирургия  или психотерапевтические техники нового генерации “, А.М. Васютин

Инфо: https://psychologist-bg.com