2018 - черна, но преломна година за българските жени
Отива си година, която до огромната степен можем да определим като преломна във връзка с дамите и женските права. Извън свадите в Холивуд и придвижването #MeToo, отвън митингите за узаконяване на абортите в Латинска Америка, отвън разкритията за половото иго на дамите в страните, раздирани от война, България също върви към повратна точка.
Докато четете този текст, полицията проверява жестокото ликвидиране на 24-годишна жена, открита в столичен хотел. Задържан е нейният съкровен другар, на 37 години, престъпно проявен.
Преди четири дни, още веднъж в София, млад мъж с душевен отклонения атакува три дами и дете с нож...
На всеки седмици една българка намира гибелта – и това е просто нетърпимо.
За първи път казусът за домашното принуждение стана централна тематика на обществото. За първи път жертвите стачкуваха намерено и стабилно под лозунга #НеСиСама, искайки съответни измененията в законите и по-голяма отбрана. Въпреки че Истанбулската конвенцията беше отхвърлена, ремонти в Наказателния кодекс въпреки всичко бяха импортирани за по-строги санкции на насилниците. Министерство на вътрешните работи разгласява първи отчет със препоръки по какъв начин да помогнем на човек, потърпевш от домашно принуждение.
Нещо повече – от ден на ден хора осъзнават, че ключът от кутията не са по-строгите санкции постфактум, а предварителната защита и образованието преди насилието да се е случило. Броят на мъжете, които поддържаха митингите срещу домашното принуждение, е индикативен, както и смелостта на жертвите да се изправят обществено и да опишат какво са претърпели.
2018-а разсъни женския активизъм в България.
И нямаше по какъв начин да е другояче, тъй като от време на време бяхме шокирани от нови и нови убийства на дами от техните съпрузи, интимни сътрудници и родственици. От мрачните истории на Десислава, Красимира, Венета, Фатха, Мария, Елена... Статистика публично не се води, само че специалистите правят оценка, че едвам 9% от убийствата на дами се правят от непознати за жертвите мъже.
Част от кървавата хроника на 2018-а звучи по този начин: брачен партньор намушка 27 пъти жена си в Троян (януари), мъж с престъпна регистрация удря безмилостно часове наред приятелката си в София, съседите чуват, само че не подават сигнал (март), мъж простреля с ловна пушка брачната половинка си и комшия, който подозирал, че й е ухажор в село Козлец (май), брат умъртви сестра си в Созопол (юни). Само през октомври 72-годишен бургазлия с душевен отклонения стовари чук върху главата на брачната половинка си, журналистката от Русе Виктория Маринова беше изнасилена и убита, а охранител простреля някогашната си приятелката в столичния квартал „ Надежда “, след което избяга и посегна на бебето си на една годинка....
Общо 33 жертви, в това число и 3 деца, за 12 месеца са прекомерно доста – и всяка една от тези съдбовни истории за терора у дома отекваше все по-оглушително, събуждаше все по-голяма неотстъпчивост към „ казуса, за който не се приказва “. Отделните „ смъртни случаи “ са ясно свързани от оковаващата верига на безмълвното безучастие, от толерантността към „ възпитателния пердах “, от „ патриархалната просвета “, съгласно която е „ обикновено “ мъжът да бие дамата, с мотив или без мотив.
Насилието у дома не значи единствено физическо посягане – и тук също булото на стигмата лека-полека се подвига. Психическият тормоз, финансовото ограничение на дамите, прочувственото принуждение на техните усеща и убеждения, половото послушание и съпружеското обезчестяване са проблеми, които занапред ще получават публичен обсег.
Ами децата, които стават очевидци на всичко това?
Дали е въпрос на време, дали е въпрос на воля и потенциал от страна на институциите да реагират съответно на сигналите за домашно принуждение, дали е въпрос на повече спешни центрове за настаняване и психична помощ, дали би трябвало работа с насилниците, дали е въпрос на обучение, превъзпитание и приемливост... всеки има мнение и това е добре. Защото битката с насилието, учредено на пола, стартира точно с простичкото планиране и задаването на въпроса „ Какво върша аз “ от страна на всеки един от нас.
И тук няма място за обиди. Разбира се, че не всички български мъже са насилници. Разбира се, че и мъжете могат да бъдат жертви – въпреки и по-рядко, такива закононарушения също се случват. България не е изолиран случай, не е международен казус, не е царството на „ тъмния балкански индивид “, където дамите до една са считани за фамилен добитък, предмет, безгласна писмен знак. И тъкмо поради това няма смисъл от отричането на насилието и замитането му под юргана, изключително когато всяка четвърта българка се е сблъсквала с него.
Всеки ден в Съединените щати минимум четири дами са убити от нападателни (и постоянно бивши) сътрудници. В Испания от началото на годината 44 дами са изгубили живота поради домашно принуждение, а за цялата предходна година в Турция жертвите са 409. На година над 220 000 французойки, 16 милиона рускини се сблъскват с казуса, а за арабските страни не можахме да намерим статистика.
Но светът става все по-нетърпим към несправедливостта и експанзията по отношение на дамите и България е част от този развой. Може би вървим по-бавно, по-скромно и нерешително, в сравнение с това се случва на други места, само че въпреки всичко отиващата си 2018 година потвърди, че посоката изрично е заложена. /woman.bg
Докато четете този текст, полицията проверява жестокото ликвидиране на 24-годишна жена, открита в столичен хотел. Задържан е нейният съкровен другар, на 37 години, престъпно проявен.
Преди четири дни, още веднъж в София, млад мъж с душевен отклонения атакува три дами и дете с нож...
На всеки седмици една българка намира гибелта – и това е просто нетърпимо.
За първи път казусът за домашното принуждение стана централна тематика на обществото. За първи път жертвите стачкуваха намерено и стабилно под лозунга #НеСиСама, искайки съответни измененията в законите и по-голяма отбрана. Въпреки че Истанбулската конвенцията беше отхвърлена, ремонти в Наказателния кодекс въпреки всичко бяха импортирани за по-строги санкции на насилниците. Министерство на вътрешните работи разгласява първи отчет със препоръки по какъв начин да помогнем на човек, потърпевш от домашно принуждение.
Нещо повече – от ден на ден хора осъзнават, че ключът от кутията не са по-строгите санкции постфактум, а предварителната защита и образованието преди насилието да се е случило. Броят на мъжете, които поддържаха митингите срещу домашното принуждение, е индикативен, както и смелостта на жертвите да се изправят обществено и да опишат какво са претърпели.
2018-а разсъни женския активизъм в България.
И нямаше по какъв начин да е другояче, тъй като от време на време бяхме шокирани от нови и нови убийства на дами от техните съпрузи, интимни сътрудници и родственици. От мрачните истории на Десислава, Красимира, Венета, Фатха, Мария, Елена... Статистика публично не се води, само че специалистите правят оценка, че едвам 9% от убийствата на дами се правят от непознати за жертвите мъже.
Част от кървавата хроника на 2018-а звучи по този начин: брачен партньор намушка 27 пъти жена си в Троян (януари), мъж с престъпна регистрация удря безмилостно часове наред приятелката си в София, съседите чуват, само че не подават сигнал (март), мъж простреля с ловна пушка брачната половинка си и комшия, който подозирал, че й е ухажор в село Козлец (май), брат умъртви сестра си в Созопол (юни). Само през октомври 72-годишен бургазлия с душевен отклонения стовари чук върху главата на брачната половинка си, журналистката от Русе Виктория Маринова беше изнасилена и убита, а охранител простреля някогашната си приятелката в столичния квартал „ Надежда “, след което избяга и посегна на бебето си на една годинка....
Общо 33 жертви, в това число и 3 деца, за 12 месеца са прекомерно доста – и всяка една от тези съдбовни истории за терора у дома отекваше все по-оглушително, събуждаше все по-голяма неотстъпчивост към „ казуса, за който не се приказва “. Отделните „ смъртни случаи “ са ясно свързани от оковаващата верига на безмълвното безучастие, от толерантността към „ възпитателния пердах “, от „ патриархалната просвета “, съгласно която е „ обикновено “ мъжът да бие дамата, с мотив или без мотив.
Насилието у дома не значи единствено физическо посягане – и тук също булото на стигмата лека-полека се подвига. Психическият тормоз, финансовото ограничение на дамите, прочувственото принуждение на техните усеща и убеждения, половото послушание и съпружеското обезчестяване са проблеми, които занапред ще получават публичен обсег.
Ами децата, които стават очевидци на всичко това?
Дали е въпрос на време, дали е въпрос на воля и потенциал от страна на институциите да реагират съответно на сигналите за домашно принуждение, дали е въпрос на повече спешни центрове за настаняване и психична помощ, дали би трябвало работа с насилниците, дали е въпрос на обучение, превъзпитание и приемливост... всеки има мнение и това е добре. Защото битката с насилието, учредено на пола, стартира точно с простичкото планиране и задаването на въпроса „ Какво върша аз “ от страна на всеки един от нас.
И тук няма място за обиди. Разбира се, че не всички български мъже са насилници. Разбира се, че и мъжете могат да бъдат жертви – въпреки и по-рядко, такива закононарушения също се случват. България не е изолиран случай, не е международен казус, не е царството на „ тъмния балкански индивид “, където дамите до една са считани за фамилен добитък, предмет, безгласна писмен знак. И тъкмо поради това няма смисъл от отричането на насилието и замитането му под юргана, изключително когато всяка четвърта българка се е сблъсквала с него.
Всеки ден в Съединените щати минимум четири дами са убити от нападателни (и постоянно бивши) сътрудници. В Испания от началото на годината 44 дами са изгубили живота поради домашно принуждение, а за цялата предходна година в Турция жертвите са 409. На година над 220 000 французойки, 16 милиона рускини се сблъскват с казуса, а за арабските страни не можахме да намерим статистика.
Но светът става все по-нетърпим към несправедливостта и експанзията по отношение на дамите и България е част от този развой. Може би вървим по-бавно, по-скромно и нерешително, в сравнение с това се случва на други места, само че въпреки всичко отиващата си 2018 година потвърди, че посоката изрично е заложена. /woman.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ