Говоренето е като докосване. Писането е като удряне с юмрук | Сюзан ЗОНТАГ
„ Отдай на всеки момент еднообразно значение ”. В това има вяра дамата, която написа за болката на хората, за техните права, за кривите идеологии, заболяванията на цивилизацията, културните полезности, фотографията. Тя не се опасява да пътува из най-горещите точки с военни спорове – Виетнам и Косово. „ Да гледаш болката на другите ”, „ За фотографията ”, „ Болестта като метафора ” са единствено дребна част от книгите, които Зонтаг оставя след себе си.
За призванието да пишеш, споделено от Сюзан Зонтаг.
Литературата е разговор, сърдечност. Тя може да бъде разказана като история на човешките реакции, на това кое оцелява и което умира до момента в който културите взаимодействат една с друга.
Четенето нормално предхожда писането. И импулсът да пишеш съвсем постоянно се възпламенява от четене. Четенето, любовта към четенето е това, което те кара да мечтаеш да станеш публицист. И дълго откакто си станал публицист четенето на книгите, които пишат другите - и препрочитането на обичаните книги от предишното - е неустоимо занятие, което те отвлича от писането. То е разпръскване. Утешение. Изтезание. И да не забравим - ентусиазъм.
Кои бихме били, в случай че не можем да съчувстваме? Кои бихме били, в случай че не можем да забравим за себе си най-малко за известно време? Кои бихме били, в случай че не можем да се учим? Да прощаваме? Да бъдем нещо друго?
Да имаш достъп до литературата, международната литература, е излаз от пандиза на универсалната суетност, дребнавост, дребнавост, непредпазливост, зла орис и неприятен шанс. Литературата е паспорт, с който влизаш в нещо по-голямо, а това е зоната на свободата. Литературата е независимост. Особено във време, в което полезностите и духовността са толкоз мощно оспорени, литературата е независимост.
Днес май множеството хора считат, че писането е форма на самолюбие. Наричат го и себеизразяване. Щом към този момент съгласно някои не сме способни на същински алтруистични усеща, значи, отново съгласно тях, не можем да пишем за който и да било, с изключение на за себе си. Но това не е правилно. Давам по малко от себе си на всичките си герои.
Онова, за което пиша, не съм аз. Тъй като това, което пиша, е по-умно от мен. Защото мога да го пренапиша. Книгите ми знаят това, което в миналото съм знаела - нерешително, с прекъсвания. И полагането върху листа на най-подходящите думи въобще не наподобява по-лесно, даже след толкоз години писане. Напротив. В това е огромната разлика сред четенето и писането. Четенето е предопределение, умеене, в което наложително ставаш по-вещ, колкото повече го упражняваш. А като публицист трупаш най-много неустановеност и безпокойствие.
Снимкa: redditmedia.com
