Отбелязваме 173 години от рождението на Патриарха на българската литература

Отбелязваме 173 години от рождението на Патриарха на българската литература Иван Вазов.

По този мотив от 10:00 до 18:00 часа ще има безвъзмездни визитите в къщата-музей " Иван Вазов " в София.

Сред експонатите там е стационарен телефон от началото на 20-и век, подарен на поета от министъра на просвещението Стоян Омарчевски по случай 70-ия рожден ден на Вазов.

На ъгъла на столичните улици „ Иван Вазов “ и „ Георги Раковски “ се намира къщата-музей, в която е живял и творил българският стихотворец, и която през днешния ден е с “вход свободен “ по случай годишнината от рождението му.

Там се намира 100-годишният телефон, от който Вазов бягал при всяко позвъняване, споделя шефът на музея Атанас Капралов. Той се базира на спомените на Стоян Чилингиров, съвременник на поета.

“Веднъж, когато са дружно със Стилиян Чилингиров в дома на Вазов, телефонът иззвънява и Вазов се дръпва и споделя на Чилингиров той да вдигне слушалката. След като той го прави, чува насреща гласа на министър Омарчевски, който търси Вазов.

Той тогава измисля лъжата, че телефонът е негоден, при което отсрещната страна декларира, че ще изпрати механик. В последна сметка Вазов си признава, че доста ненавижда “тази дяволска работа телефона. Това за него бил най-неприятният подарък, който не желае да употребява “, споделя Капралов.

От Националния книжовен музей и Съюза на българските писатели канят поданици и посетители на София да почетат паметта на Вазов пред паметника на поета в центъра на града от 11 часа.

Вазов има невероятна заслуга към България. Той е измежду главните аргументи ние да „ помним “. Големият публицист Гео Милев го назовава „ Патриархът на българската литература “. Зад това определение са крие гениалният национален стихотворец и публицист Иван Вазов. Човек на доста столетия, който претърпява Възраждането, Освобождението и тежките години на следосвобожденска България.

Житейският път на Иван Вазов минава през 5 войни – войната за свободна България, войната за съединена България, двете балкански и Първата международна. През цялото това време Вазов продължава да написа, а перото му оставя безконечна диря във времето. Той увековечава облиците на героите, които познаваме през днешния ден, както и подвизите на целокупния български народ, неговите страдания и премеждия, въстания и битки, триумфи и популярност. 

Иван Минчев Вазов е роден на 27.06.1850 година в гр. Сопот.

Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив.

Живее за малко в Румъния, където срещата с хъшовете насочва младия стихотворец към патриотично-граждански тематики, на които остава правилен цялостен живот.

Работи като преподавател и преводач, включва се в разнообразни родолюбиви инициативи - преди и след Освобождението, за малко е министър. Но главното му предопределение - писателството - дава образа на живота му.

След 1870 година разгласява лирика в периодиката.

През 1876 година излиза първата му стихосбирка " Пряпорец и гусла ", следват " Тъгите на България " (1877), " Избавление " (1878), " Гусла " (1881), " Италия " (1884), " Поля и гори " (1884), " Сливница " (1885) и други. В прозата стартира с записките " Неотдавна " (1881) и продължава с " Повести и разкази в три тома " (1891-1893), романите " Под игото " (1894) и " Нова земя " (1896).

Автор на първия български разказ и на текстове, дали българската мярка за род и класичност във всички литературни жанрове - измежду тях повестите ( " Немили-недраги ", " Чичовци " ), комедиите ( " Службогонци ", " Вестникар ли? " ), пътеписи ( " Великата Рилска пустиня " ), поемите ( " Грамада " )...

Пише литературна рецензия, записки, стихове за деца; взе участие ефективно в литературния живот, носейки цялата авторитетност на институцията публицист. Част от голямото му творчество не доближава качествата на изброените произведения, което, както и динамичността на литературните процеси у нас, провокират групата на " младите " - към сп. Мисъл - да води литературна борба с националния стихотворец.

Сам себе си оповестил за хроникьор на епохата, Вазов остава подобен до край. Текстовете му могат да се четат като лирика и като история на българите. Умира през 1921 година измежду всенародна респект и самопризнание.

И аз на своя ред ще си отпътува,

трева и мен ще расне над прахът.

Един ще жали, различен ще ме проклина,

само че мойте песни все ще се четат.

И доста имена и лесна популярност

годините без жалост ще изметат

ил ще покрие мухъл на давност,

само че мойте песни все ще се четат.

В тях вик се чуй за истина, за независимост,

обич и благи усеща ги красят

и светлий лик на нашата природа,

та мойте песни все ще се четат.

В тях вее на Балкана лъхът здрави

и тайните хармоний му звучат,

и гръмът на националните ни слави,

та мойте песни все ще се четат.

Във тях душата ми изля се цяла

с най-скъпите си бисери, цветя,

в тях всичко ярко, скъпо си е дала,

във тях живей, звънти и тръпне тя.

Не ме смущава див писък от омрази,

не стряска ме на завистта гневът –

умерено виждам в бъдещето ази:

там мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа национални,

а той не мре, и дор сърца туптят

от тъга и наслада в наший край свободни,

и мойте песни все ще се четат.

 Януари 1913