Как да си направим нова Земя
От момента, в който нашите далечни прародители са слезли от дърветата, и до момента човечеството прави едно и също – изследва и превзема нови територии, трансформира ги съгласно потребностите си и се заселва в тях. Хората от дълго време населяват всички вероятни
екологични ниши
на планетата – от ледовете на Антарктида до пясъците на Сахара. Затова погледът на човечеството през днешния ден е насочен към единственото място, където можем да намерим нови земи – необятността на Космоса. Още от времето на духовния татко на космонавтиката Константин Циолковски в корените на галактическите проучвания стои едно фундаментално допускане. Според него нашата Земя е „ люлката ”, от която все в миналото ще излезем, с цел да се заселим на други светове. Аналогията с епохата на Великите географски открития позволява, че след откриването на нови земи следва тяхното колонизиране. Очевидният проблем с това допускане е, че сега просто няма къде да се заселим. Ако изключим родната ни планета, науката не познава друго място, на което хората биха могли да живеят без скафандри. Вероятно в околните години ще открием първата планета, сходна на Земята, обикаляща към друга звезда. Технологиите на близкото бъдеще обаче изцяло изключват опцията за колонизация на тази „ нова Земя ”, най-малко в границите на актуалното столетие. Ситуацията в нашата Слънчева система наподобява още по-безрадостна. Ако допускаме, че можем да открием
обитаеми светове
на разстояние от няколко светлинни години, то сигурно знаем, че в нашата система няма нито едно гостоприемно за хората място. Всяко престояване на хора на друго небесно тяло неизбежно изисква съществуването на изкуствена земна среда, както и превозването на всички нужни за оцеляването на хората запаси - като вода, въздух и храна. В най-хубавия случай една обитаема база на Луната или на Марс би трябвало да разполага с технологии за добиване на вода и О2 от локалните запаси. Тук обаче влиза в действие различен човешки инстинкт – в случай че средата не е подобаваща за потребностите ни, ние я променяме с всички софтуерни средства, с които разполагаме. От това неизбежно следва и концепцията да променим всеки ненаселен свят в населен. Концепцията за тераформиране (буквално – преобразяване в сходство на Земята) планува трансформирането на едно необитаемо за хора небесно тяло (планета, луна или астероиди) в място с нова, годна за обитаване територия. В главния случай това значи основаването на годна за дишане, богата на О2 атмосфера, която е с умерена или най-малко търпима температура. При това спецификите на тази промяна зависят от изискванията на съответния свят, който желаеме да облагородим.
Както доста други хрумвания в науката и технологиите, тераформирането
произлиза от научната фантастика.
За първи път този термин е употребен от писателя Джак Уилямсън в неговия приказен разказ Seetee Shock (1949). Идеята обаче е даже по-стара. В класическия научнофантастичен разказ First and Last Men (1930) на Олаф Сейпълдън да вземем за пример е разказана смяната на Венера в годно за обитаване от хора място.
Тераформирането обаче не е чисто фантастична идея и от дълго време е в полезрението на сериозната просвета. Още през 60-те години на 20. век великият визионер и популяризатор на науката Карл Сейгън предлага планетата Венера да бъде тераформирана, като в атмосферата й бъдат засети микроводорасли. С времето това би довело до понижаване на равнищата на въглероден двуокис в нейната атмосфера и надлежно до понижаване на парниковия резултат и постигането на умерени температури на повърхността й. По-късните проучвания на планетата обаче демонстрираха, че тази скица е просто невъзможна - на първо място тъй като никаква форма на живот (какъвто го познаваме) не би могла да оцелее в
корозивната атмосфера на Венера.
Основните насоки в научните проучвания за тераформирането са намирането на способи, които ще доведат до стремежи резултат оптимално бързо и на минимална цена. Очевидният проблем с смяната на един целия свят е, че трансформацията може да стане постепенно, за интервал от хиляди години. Добрата вест е, че това явно е допустимо.
