Художникът Иван Савов: Мана Парпулова бе една вълшебна авторка
От 1991 година става и режисьор, направил е 24 оперни представления. Негови спектакли са представяни в цяла Европа. Награден е със Сребърна лира 1987, Награда за сценография на СБХ 1982, Кристална лира 2004, Златна лира за изцяло творчество. През 2018 година му бе присъдена Националната премия “Добри Чинтулов” за литература и изкуство. Има 12 независими изложения живопис и сценография.
- Как би показал своето потомство създатели?
- Аз съм от поколението, което счита, че обществената правдивост е нещо положително. Независимо от възгледите - партийни или други, всички хора, които бяха идеалисти или имаха вяра в обществената правдивост, останаха попарени от така наречения преход. Те по този начин и не можаха да свикнат с новото време, което постоянно е доста гнусно и свирепо. И не се удивлявам на хора, които възприеха разрухата на нашето общество като персонално поражение. Крушение на идеалите, на морала, на полезностите. Това е доста, доста тъжно.
В момента ние сме ни риба, ни рак. Далеч сме от стандарта на развитите страни. А на новото време не можеш да откриеш нито лицето му, нито накъде отива, нито вероятността, която би трябвало да внушава. По-скоро такава няма. Ден за ден. А това е освен уморително, то е безсмислено, ненасърчаващо.
Изложбата на Иван Савов в изложба “Стубел”
- За кого от художниците, които към този момент ги няма на този свят, си запазил ослепителен спомен?
- Човекът, за който си припомням с горест и с най-прекрасно възприятие, това е художничката Мана Парпулова.
Мана Парпулова я знам от ученическите си години. Тя публикуваше доста очарователни рисунки, обилни детски илюстрации, правени с наивитета на детето и с доста свежо чувство за нюанс. Нейното име ми беше известно още като възпитаник. Знаех, че е учила в класа на огромния Илия Бешков. Тези, които след това станаха най-известните ни илюстратори, всички бяха възпитаници на Илия Бешков в Академията. Това е безспорна истина. След време се оказа, че Мана Парпулова ще дойде в моя роден град Сливен, с цел да направи галерия. Беше подредена в Сливенската градска изложба. Големи маслени пастели от пътуването й до Полша. Така се запознахме, аз тогава написах публикация за нея в локалния ни вестник. Станахме положителни другари. Вече в София, тя постоянно ме канеше в ателието си. Живееше на “Цариградско шосе” в един висок блок. Жилището й беше семпло и съвременно подредено, с доста усет. Така, както и самата тя бе постоянно доста елегантна и съвременно облечена. С бижута, направени от самата нея. Твореше от мед и сребро авторска бижутерия.
Помня, веднъж за Нова година беше сътворила дребна елха, цялата единствено с розово-цикламени топки. Толкова красиво! Често беше първооткривател. Поради това, че бе развила алергия от маслените бои, стартира да работи с други техники. Един път отидохме да забележим галерия на “Раковски”. И внезапно тя сподели: “Иване, виж ми ръцете”, незабавно бяха почервенели. Картините от изложбата бяха прясно рисувани и боите незабавно провокираха у нея алергията. Щом излязохме и седнахме в едно кафене, полека-лека алергията й изчезна. Светлин Русев също имаше алергия и по тази причина рисуваше с ръкавици.
Мана Парпулова беше огромен занаятчия на фолклорни кукли. Тя сътвори цяла поредност, които “Балкантурист” продаваше на чужденците по родните ни курорти. С нейната неочаквана гибел обаче наследството й попадна при нейни родственици и нито се направи посмъртна галерия, нито повече се знаеше нещо към творбите й. Изчезна от хоризонта на нашите художници. А тя не заслужава такава орис.
- Разкажи за Чинтуловата премия, която се даваше по време на “Сливенски огньове”, националните културни тържества в Сливен? Ти нали си измежду 50-те носители на тази премия?
- Когато се учреди тази премия, с главната заслуга на Георги Йорданов, за първи път тя трябваше да бъде връчена на писателя Константин Константинов. Аз върших оформлението на сцената за тържествата. Никога не ми е идвало в акъла, че в миналото ще наградят и мен. Наградата за мен беше нещо като неосъществим Еверест. Сред наградените са най-известните ни културни дейци - Багряна, Дечко Узунов, Ламар, Джагаров, Светлин Русев, Станка Пенчева. Когато писателят Константинов прочете своето слово, няма да не помни това слово, пример за мислене и писане.
От тези “Сливенски огньове” имам един безценен спомен с Дора Габе
Знаехме я по-рано единствено с детските й стихове. Но тя е една доста мощна поетеса, която и в късното си творчество остави огромна лирика с “Почакай, слънце” да вземем за пример. Изключителна поетеса.
Един ден от окръжния комитет по просвета моя позната ме помоли да взема от хотела Дора Габе и да я заведа в клуба на културните дейци в Сливен. Отивам във фоайето на хотел “Сините камъни” и виждам по какъв начин по централното стълбище с цялата си достолепност слиза ходило по ходило поетесата. Облечена в тъмносиня копринена рокля с пъстри цветя по нея, прелестна панорама! Тя и в късна възраст бе запазила своята хубост, артистично аристократично държание и излъчването на детинска наслада. Аз приближих и й подадох ръка на последното ходило, напълно като в сцена от пиеса. Излязохме от хотела и по пътя към пазара имаше огромен панаир със синджирени люлки, виканица, въртящи се кончета.
“Хайде да отидем там, при младите хора”, ненадейно изиска тя. И отидохме. Спря се тя пред блъскащите се колички и реши, че непременно би трябвало да се повози на тях. Изпитах огромен боязън, тъй като ми е поверена. Но тя като малко дете побърза да се качи, радваше се и беше огромна страст. После се загледа и към синджирените люлки, а аз си крещя: “Леле, ами в случай че в този момент изиска да се качи на тях, какво ще върша?!”. Слава богу, отминахме ги. По пътя открих, че копчето на ръкавела ми, едното, се изгубило, изхвърчало, до момента в който сме се блъскали с количките. Но и до през днешния ден вардя второто копче за ръкавели, когато бяхме с Дора Габе в оня чудноват ден.
- Как би показал своето потомство създатели?
- Аз съм от поколението, което счита, че обществената правдивост е нещо положително. Независимо от възгледите - партийни или други, всички хора, които бяха идеалисти или имаха вяра в обществената правдивост, останаха попарени от така наречения преход. Те по този начин и не можаха да свикнат с новото време, което постоянно е доста гнусно и свирепо. И не се удивлявам на хора, които възприеха разрухата на нашето общество като персонално поражение. Крушение на идеалите, на морала, на полезностите. Това е доста, доста тъжно.
В момента ние сме ни риба, ни рак. Далеч сме от стандарта на развитите страни. А на новото време не можеш да откриеш нито лицето му, нито накъде отива, нито вероятността, която би трябвало да внушава. По-скоро такава няма. Ден за ден. А това е освен уморително, то е безсмислено, ненасърчаващо.
Изложбата на Иван Савов в изложба “Стубел”
- За кого от художниците, които към този момент ги няма на този свят, си запазил ослепителен спомен?
- Човекът, за който си припомням с горест и с най-прекрасно възприятие, това е художничката Мана Парпулова.
Мана Парпулова я знам от ученическите си години. Тя публикуваше доста очарователни рисунки, обилни детски илюстрации, правени с наивитета на детето и с доста свежо чувство за нюанс. Нейното име ми беше известно още като възпитаник. Знаех, че е учила в класа на огромния Илия Бешков. Тези, които след това станаха най-известните ни илюстратори, всички бяха възпитаници на Илия Бешков в Академията. Това е безспорна истина. След време се оказа, че Мана Парпулова ще дойде в моя роден град Сливен, с цел да направи галерия. Беше подредена в Сливенската градска изложба. Големи маслени пастели от пътуването й до Полша. Така се запознахме, аз тогава написах публикация за нея в локалния ни вестник. Станахме положителни другари. Вече в София, тя постоянно ме канеше в ателието си. Живееше на “Цариградско шосе” в един висок блок. Жилището й беше семпло и съвременно подредено, с доста усет. Така, както и самата тя бе постоянно доста елегантна и съвременно облечена. С бижута, направени от самата нея. Твореше от мед и сребро авторска бижутерия.
Помня, веднъж за Нова година беше сътворила дребна елха, цялата единствено с розово-цикламени топки. Толкова красиво! Често беше първооткривател. Поради това, че бе развила алергия от маслените бои, стартира да работи с други техники. Един път отидохме да забележим галерия на “Раковски”. И внезапно тя сподели: “Иване, виж ми ръцете”, незабавно бяха почервенели. Картините от изложбата бяха прясно рисувани и боите незабавно провокираха у нея алергията. Щом излязохме и седнахме в едно кафене, полека-лека алергията й изчезна. Светлин Русев също имаше алергия и по тази причина рисуваше с ръкавици.
Мана Парпулова беше огромен занаятчия на фолклорни кукли. Тя сътвори цяла поредност, които “Балкантурист” продаваше на чужденците по родните ни курорти. С нейната неочаквана гибел обаче наследството й попадна при нейни родственици и нито се направи посмъртна галерия, нито повече се знаеше нещо към творбите й. Изчезна от хоризонта на нашите художници. А тя не заслужава такава орис.
- Разкажи за Чинтуловата премия, която се даваше по време на “Сливенски огньове”, националните културни тържества в Сливен? Ти нали си измежду 50-те носители на тази премия?
- Когато се учреди тази премия, с главната заслуга на Георги Йорданов, за първи път тя трябваше да бъде връчена на писателя Константин Константинов. Аз върших оформлението на сцената за тържествата. Никога не ми е идвало в акъла, че в миналото ще наградят и мен. Наградата за мен беше нещо като неосъществим Еверест. Сред наградените са най-известните ни културни дейци - Багряна, Дечко Узунов, Ламар, Джагаров, Светлин Русев, Станка Пенчева. Когато писателят Константинов прочете своето слово, няма да не помни това слово, пример за мислене и писане.
От тези “Сливенски огньове” имам един безценен спомен с Дора Габе
Знаехме я по-рано единствено с детските й стихове. Но тя е една доста мощна поетеса, която и в късното си творчество остави огромна лирика с “Почакай, слънце” да вземем за пример. Изключителна поетеса.
Един ден от окръжния комитет по просвета моя позната ме помоли да взема от хотела Дора Габе и да я заведа в клуба на културните дейци в Сливен. Отивам във фоайето на хотел “Сините камъни” и виждам по какъв начин по централното стълбище с цялата си достолепност слиза ходило по ходило поетесата. Облечена в тъмносиня копринена рокля с пъстри цветя по нея, прелестна панорама! Тя и в късна възраст бе запазила своята хубост, артистично аристократично държание и излъчването на детинска наслада. Аз приближих и й подадох ръка на последното ходило, напълно като в сцена от пиеса. Излязохме от хотела и по пътя към пазара имаше огромен панаир със синджирени люлки, виканица, въртящи се кончета.
“Хайде да отидем там, при младите хора”, ненадейно изиска тя. И отидохме. Спря се тя пред блъскащите се колички и реши, че непременно би трябвало да се повози на тях. Изпитах огромен боязън, тъй като ми е поверена. Но тя като малко дете побърза да се качи, радваше се и беше огромна страст. После се загледа и към синджирените люлки, а аз си крещя: “Леле, ами в случай че в този момент изиска да се качи на тях, какво ще върша?!”. Слава богу, отминахме ги. По пътя открих, че копчето на ръкавела ми, едното, се изгубило, изхвърчало, до момента в който сме се блъскали с количките. Но и до през днешния ден вардя второто копче за ръкавели, когато бяхме с Дора Габе в оня чудноват ден.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ