Словото, което трябва да помним: Гео Милев за Българския език
Остави ни огнен образец за това, по какъв начин би трябвало да се води война с оръжие като словото.
***
Предварително и неотвратимо изискване за художествено творчество е — материалът; художникът би трябвало да владее боите и рисунъка, музикантът — гамите и хармонията, поетът — словото, езика. Поетът е задължен да владее езика по този начин, че да чувствува ръката си свободна за най-смел размах, за неограничена от нищо игра — „ licentia poetica “. От писателя не се желае филологическо, а психоестетическо познаване на езика — езика като материал за художествено творчество, а не елементарен човешки израз на мисли, опнсание на движимости и случки и прочие Въпросът е: българският публицист, българският стихотворец, българският език. Отговорът е трогателен: българският публицист не знае български език. Ний нямаме еднн избран от дълга литературна традиция открит в своите благосъстояния книжовен език, тъй като нямаме литературна традиция. Днес ние слагаме основите на литературна традиция — и би трябвало в същото време да поставим и основите на книжовен език. Този, който поставя основите на литературна традиция — той поставя и основите на книжовен език: писателят. Не филологът; литературният език няма нищо общо с филологията — и той ще бъде основан, нашият книжовен език, не въз основа маса филоложки търсения в региона на старобългарската морфология, етимология и прочие — а въз основа живия — днешния — български речник. Бедата е там, че има мнозина, които мислят, че нашият книжовен език би трябвало да се реставрира. Нямаме какво да реставрираме, а би трябвало да създадем, да установим основаното. Типичен и прочут реставратор на някакъв утопичен чист книжовен български език е Балан; неговият език е рожба на филоложка вманиаченост и езиково незнание — балановският език не приказва нито един жив българин. И скръбно е, когато по негов разум се повличат и писатели, и поети — и пишат „ вси “ вместо „ всички “, „ заистина “ вместо „ в действителност “ и прочие Това не е непорочност, а нечистотия — замесване — на литературния език; тъй като е безсмислено да казваш „ заистина “, когато всеки българин споделя „ в действителност “… Но задачата на тия и други, още по-чудовищни балановски парадокси е друга — и похвална: да се очисти българският език от всевъзможни непознати примеси — съветски най-вече; всяка прекаленост е парадокс — без смисъл и опрощение. Абсолютните пуританци в българския литературеи езнк не желаят да оставят нито една непозната дума; и се получават нови глупости, като например: „ безо̀бразно “ вместо „ безформено “, „ скупно “ вместо „ дружно “, „ балкан “ вместо „ планина “ и прочие Абсолютното високонравствo реализира по този метод таман противоположен резултат: не „ непорочност “, а нечистотия в езика. Излишен и ненужен е този тесногръд сецесионизъм на някои български поети, това раздробяване — вместо „ сдружаване “ — на общите старания за основаване на общ книжовен език. А задачата е: да се утвърди — не да се измисли — българският книжовен език. Нека се съзнаят на първо място неговите елемети: български и непознати. Да — обаче непознатите! Разбира се, те не са никому мечтани, само че тяхното заличаване през днешния ден е по този начин безсмислено, тъй като тяхното битие в българския език е наложено може би от нуждата; т.е. тяхното битие в нашия език би трябвало да се счита по-скоро за благосъстояние, в сравнение с за злощастие. Друг е въпросът — когато се натрапват на езика ненужни непознати думи или съветски форми на български думи и т.н.; а това е толкоз неприятно, колкото и насилственото проникване в литературния език на чисто диалектични детайли (чрез Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Елин Пелин и др.) — като например и най-много: „ со “ „ во “; каква дума е „ со “ — българска? Кой приказва по този начин? Дори самичък писателят, който я използва, не приказва по този начин!
Чистота на литературния ни език ще бъде реализирана единствено тогава, когато от целия използван през днешния ден в книжнината речник се задържи и утвърди всичко това, от което литературата има потребност: би трябвало да се запазят всички думи — като се изключи диалектичните; някои ежедневно използвани турски думи, против които нямаме равнозначни български; ония съветски думи или български с съветски окончания, които са узаконени от дългата приложимост и са в това време незаменими с други, чисти български думи; съветските форми на известни думи, когато придават изключително зкачение, различен колорит на думите — например: рухване и падение; всички други непознати думи, без които не можем, тъй като или показват понятия, за които ний нямаме дума, или пък придават на известно разбиране необикновен мирис, необходим за художествената работа на поета. А днешното езиковно високонравствo, проявявано от някои писатели, е подвеждане, което може да има най-вече известно индивидуалистично значение.
Сп. " Везни "
***
Предварително и неотвратимо изискване за художествено творчество е — материалът; художникът би трябвало да владее боите и рисунъка, музикантът — гамите и хармонията, поетът — словото, езика. Поетът е задължен да владее езика по този начин, че да чувствува ръката си свободна за най-смел размах, за неограничена от нищо игра — „ licentia poetica “. От писателя не се желае филологическо, а психоестетическо познаване на езика — езика като материал за художествено творчество, а не елементарен човешки израз на мисли, опнсание на движимости и случки и прочие Въпросът е: българският публицист, българският стихотворец, българският език. Отговорът е трогателен: българският публицист не знае български език. Ний нямаме еднн избран от дълга литературна традиция открит в своите благосъстояния книжовен език, тъй като нямаме литературна традиция. Днес ние слагаме основите на литературна традиция — и би трябвало в същото време да поставим и основите на книжовен език. Този, който поставя основите на литературна традиция — той поставя и основите на книжовен език: писателят. Не филологът; литературният език няма нищо общо с филологията — и той ще бъде основан, нашият книжовен език, не въз основа маса филоложки търсения в региона на старобългарската морфология, етимология и прочие — а въз основа живия — днешния — български речник. Бедата е там, че има мнозина, които мислят, че нашият книжовен език би трябвало да се реставрира. Нямаме какво да реставрираме, а би трябвало да създадем, да установим основаното. Типичен и прочут реставратор на някакъв утопичен чист книжовен български език е Балан; неговият език е рожба на филоложка вманиаченост и езиково незнание — балановският език не приказва нито един жив българин. И скръбно е, когато по негов разум се повличат и писатели, и поети — и пишат „ вси “ вместо „ всички “, „ заистина “ вместо „ в действителност “ и прочие Това не е непорочност, а нечистотия — замесване — на литературния език; тъй като е безсмислено да казваш „ заистина “, когато всеки българин споделя „ в действителност “… Но задачата на тия и други, още по-чудовищни балановски парадокси е друга — и похвална: да се очисти българският език от всевъзможни непознати примеси — съветски най-вече; всяка прекаленост е парадокс — без смисъл и опрощение. Абсолютните пуританци в българския литературеи езнк не желаят да оставят нито една непозната дума; и се получават нови глупости, като например: „ безо̀бразно “ вместо „ безформено “, „ скупно “ вместо „ дружно “, „ балкан “ вместо „ планина “ и прочие Абсолютното високонравствo реализира по този метод таман противоположен резултат: не „ непорочност “, а нечистотия в езика. Излишен и ненужен е този тесногръд сецесионизъм на някои български поети, това раздробяване — вместо „ сдружаване “ — на общите старания за основаване на общ книжовен език. А задачата е: да се утвърди — не да се измисли — българският книжовен език. Нека се съзнаят на първо място неговите елемети: български и непознати. Да — обаче непознатите! Разбира се, те не са никому мечтани, само че тяхното заличаване през днешния ден е по този начин безсмислено, тъй като тяхното битие в българския език е наложено може би от нуждата; т.е. тяхното битие в нашия език би трябвало да се счита по-скоро за благосъстояние, в сравнение с за злощастие. Друг е въпросът — когато се натрапват на езика ненужни непознати думи или съветски форми на български думи и т.н.; а това е толкоз неприятно, колкото и насилственото проникване в литературния език на чисто диалектични детайли (чрез Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Елин Пелин и др.) — като например и най-много: „ со “ „ во “; каква дума е „ со “ — българска? Кой приказва по този начин? Дори самичък писателят, който я използва, не приказва по този начин!
Чистота на литературния ни език ще бъде реализирана единствено тогава, когато от целия използван през днешния ден в книжнината речник се задържи и утвърди всичко това, от което литературата има потребност: би трябвало да се запазят всички думи — като се изключи диалектичните; някои ежедневно използвани турски думи, против които нямаме равнозначни български; ония съветски думи или български с съветски окончания, които са узаконени от дългата приложимост и са в това време незаменими с други, чисти български думи; съветските форми на известни думи, когато придават изключително зкачение, различен колорит на думите — например: рухване и падение; всички други непознати думи, без които не можем, тъй като или показват понятия, за които ний нямаме дума, или пък придават на известно разбиране необикновен мирис, необходим за художествената работа на поета. А днешното езиковно високонравствo, проявявано от някои писатели, е подвеждане, което може да има най-вече известно индивидуалистично значение.
Сп. " Везни "
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ