Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации. 

В своя етюд по военно изкуство немският генерал-майор Карл декор Клаузевиц споделя, че „ Войната е жестоко продължение на политиката. “ Когато доводите и разсъдъкът станат безсилни, на сцената излизат пушките и стоманата. Някои политици и владетели съумяват да повдигнат войната на едно по-горно равнище, придавайки й религиозна аура. Така се появява концепцията за „ свещената война “, т.е боен спор оневинен от позиция на религията, защото се води в името на Бога. Любопитен факт е, че през VII в. почти едновременно, както при мюсюлманите, по този начин и при християните, се заражда концепцията за „ свещена война “. Пророкът Мохамад повежда своите следовници против „ неверниците “ в името на Аллах, а един византийски държател афишира война на „ Кръста против езичниците огнепоклонници “. Това е нехарактерен за времето си претекст и неговата поява може да се изясни със сложността на политическата обстановка в онази ера. Притисната от зороастристка Персия, Византия би трябвало да се изправи против нея и да отвърне на удара. За да укрепи вярата на своите бойци, тогавашният император им вдъхва уверението, че това не е просто следващия спор, а нещо доста повече – това е изпъждане на неверниците от Йерусалим и възвръщане на Кръста Господен. Летописците го възвеличават като „ Новия Константин “, чест, която не е оказана даже на Юстиниан Велики.

Този държател се възкачва на престола в тежки времена за Източна Римска империя, разтърсена от ръководството на тиранина Фока, който внася ужас и напрежение в страната. В тези сериозни времена, новият император подхваща голям брой военна акции, внася съществени промени в администрацията и военната система и слага основите на грецизацията на Византия. Съвременниците му смятат персоналния му живот за абсурден, само че той остава прочут в историята като добър държател, с помощта на своята предвидливост и обилни военни победи. 

Ираклий се ражда към 575 година в Кападокия (дн. Турция). Той е най-големият наследник на Ираклий Стария и Епифанея. Смята се, че корените на фамилията му могат да се проследят до арменската династия на Аршакидите и че още от дребен го образоват както на гръцки, по този начин и на арменски език. Баща му е военачалник ппри ръководството на император Маврикий, който е детрониран от узурпатора Фока. По това време Ираклий Стари е отпред на Картагенския екзархат на Византия, който обгръща западната част на Северна Африка. Фока е някогашен боен, който няма обучение и е прочут със своята свирепост. Късноантичният историк Теофилакт Симоката даже го разказва като пияч, който е податлив към огромни низости. Страната е обхваната от безредица и абсолютизъм и е единствено въпрос на време някой да въстане против него. Този някой се оказва Ираклий Стария. 

Картагенският екзархат е далечен от столицата и е житницата на страната. По същото време, когато се готви протеста, Сасанидите атакуват Византия. Всички тези фактори водят през 608 година до експлоадирането на въстанието на Ираклиите. Бащата работи в Египет, а синът съумява да дебаркира в Константинопол, където благодарение на дворцовата стража залавя Фока. Ираклий персонално обезглавява императора и е провъзгласен за новия държател на Византия. На 5 октомври 610 година съгласно традицията той е коронован в църквата „ Св. София “.

В деня на коронацията Ираклий се дами за своята избраница от либийски генезис – Фабия, която приема името Евдокия, когато става императрица. Тя ражда на брачна половинка си две деца – Евдокия и Константин, неговия първороден наследник. Народът мощно обича новата императрица и е покосен от тъга, когато единствено 2 години след сватбата Евдокия умира, най-вероятно в резултат на епилептичен пристъп. Церемонията по изпращането й е зрелищна. 

Това, което византийците не простят на Ираклий е обстоятелството, че след по-малко от година след гибелта на обичната си императрица, владетелят се дами наново – за своята племенница, която е щерка на сестра му. Кръвосмешението не е признато от хората, даже някои отдават обстоятелството, че част от децата им се раждат с увреждания на Божието наказване. Името на втората брачна половинка е Мартина и тя подарява Ираклий с девет деца – 6 сина и три дъщери. Съюзът сред двамата съпрузи е извънредно мощен. Те са съвсем неразделно дружно. Мартина съпровожда Ираклий по време на някои негови военни експедиции, като бойците свързват свои загуби с това, че тя е участвала по време на походите. Владетелят се е съветвал с нея и даже приема концепцията двамата му първородни сина – от първата и от втората брачна половинка – да са негови наследници и да си поделят властта.

Ако в персонален проект животът на Ираклий е комплициран и подложен на подозрение, то в управнически проект той е повече от акуратен и ловък държател и го потвърждава в редица сериозни обстановки. Когато се възкачва на престола императорът заварва страната в цялостен безпорядък и на пръв взор няма особени шансове да обърне хода на войната с персите. През 613 година персите превземат Сирия и Източна Мала Азия, а на идната година, възползвайки се от протеста на евреите в Палестина, Сасанидите покоряват и Йерусалим, отнасяйки със себе си Светият кръст, Святото копие и Святата гъба – трите реликви, свързани с разпятието на Христос. Инвазията им продължава с завладяването на Анкара и Египет. Едва през 622 година Ираклий съумява да завоюва победа над тях и си връща част от изгубените територии. В отговор Сасанидите се съюзяват с Аварския хаганат, чийто васали по това време са славяните и античните българи. Така Византия е нападната от две страни – в Тракия нахлуват аварите, а в Мала Азия работят персите. 

През 626 година Константинопол е обкръжен от авари, славяни и българи. Не се виждало избавление, само че като по знамение обсадата е ненадейно раздрана. Константинополските отряди, подкрепени от флота нанасят съкрушително проваляне на нападателите. Събитията са разказани в „ Пасхалната хроника “ и чудодейното освобождение на града е приписано на св. Богородица, която е негова настойничка. Оставайки без поддръжка от европейската страна на Босфора, персите също отстъпват. Това събитие бележи началото на упадъка на Аварския хаганат. Докато враговете му се отдръпват от столицата, Ираклий бърза да подписа боен съюз със Западнотюркския хаганат. Тюрките атакуват Сасанидската империя на два фронта и окупират Бактрия и Афганистан. Междувременно, Ираклий повежда войските си в дръзка офанзива против персийската столица Ктезифон (Хтезифон). В обезверен опит да спре изненадващия набег, шах Хозрой II събира разпръснатите си сили и посреща римляните при Ниневия (12.12.627 г.). Ираклий нанася съкрушително проваляне на персите и на процедура поставя завършек на цялата война. Завръщането му в Константинопол дружно със Светите реликви е триумфално. На специфична гала, Светият кръст е повдигнат в „ Света София “, а през 630 година Ираклий го връща в Йерусалим.

Интересни са взаимоотношенията сред Ираклий и хан Кубрат. След отблъскването на аварите, българският държател подкрепя византийският император във войната против персите. Това не е учудващо, тъй като като младеж Кубрат живее в двора на императора. Някои откриватели считат, че имено при Ираклий българския държател е бил и покръстен. През 30-те години на VII в. техният съюз е скрепен с контракт. Византийците признават Стара Велика България, а Ираклий дава купата „ патриций “ на Кубрат. В подмяна българите се задължават да не атакуват Византия. Това е значим фактор, защото по това време Ираклий е ангажиран с война с арабите.

Именно арабите са другият главен конкурент на византийския император по време на неговото ръководство. През 632 година Арабският полуостров е единен от мюсюлманите и те се насочват към Сирия. Една от най-тежките борби сред силите на Ираклий и арабите, предвождани от военачалник Халид ибн ал Уалид е при Ямурлук през август 636 година Византийците претърпяват тежко проваляне. По-малобройната арабска войска обкръжава своя зложелател и избива близо 30 000 души. Арабите не престават нашествието си в Дамаск и Йерусалим. Този зложелател се оказва прекомерно мощен за императора. Преди да почине той става очевидец на цялостния колапс на римската власт в Близкия Изток.

Вътрешната политика на Ираклий довежда до промени, които остават дълготраен отпечатък върху развиването на Византия. Той стъпва върху основата положена от императорите Константин и Маврикий. Съгласно административната промяна на Ираклий империята е разграничена на нови, военно-административни области, наречени тематики. Те се ръководят от генерал-губернатор, носещ купата пълководец. Той държи в ръцете си военната и административна власт в тематиката и може по своя воля да активизира войските и ресурсите й при положение на вражеска инвазия. Стратегът е виновен само пред императора. Войските му се набират от свободното селско население и новите воини, носят названието стратиоти. Онези семейства, които обезпечават бойци при апел са освободени от налози. По-заможните обезпечават конницата, а по-малоимотните – пехотата. Настъпват и промени в централната власт. Старата административна конструкция, настояща от времето на Диоклециан е сменена с нова, основана на позицията на „ логотет “ (т.е. министър), отговарящ за съответна част от държавната администрация.

В началото на февруари 641 година Ираклий затваря за последно очи и си отива от този свят на към 65 годишна възраст. Той е първият държател, който приема купата василевс, защото сменя латинския с гръцкия за формален език. Макар ръководството му да стабилизира до някаква степен империята, след неговата кончина двамата му престолонаследници оспорват правото си на власт. Това, което не съумява да довърши Ираклий, реализира неговият правнук – Константин IV, който стопира арабската опасност и връща славата на Византия.