Още от 8 февруари след конгреса ни знаех, че този

Още от 8 февруари след конгреса ни знаех, че този ден ще пристигна.
И този боязън не ме напусна през цялата акция.
Денят, в който ще се събудим и Българска социалистическа партия няма да е в Народното събрание. Нашата 135 годишна партия, която не просто беше оставена на произвола на ориста, тя беше съкрушена, унищожена, използвана и обезличена.
Съкрушена, тъй като беше пречупен гръбнакът на цели партийни организации, които силово бяха подчинени на едноличната воля на новото управление.
Съсипана, тъй като от нашите брошури, плакати и изявленията ни гледаше едно непознато лице, един чужд глас – на сменените ни послания, които нямат нищо общо със социалистите и със социалистическата партия и концепция.
Употребена, тъй като всичко това беше направено от новоизбрания ръководител, който възприе партията като поднесена на тепсия бащиния, с която може да прави каквото си изиска. Той, тъй като самозваният демократ Крум Зарков реши, че може да възроди правилото на „ демократическия централизъм “ и да взима решенията за партията от наше име. И, несъмнено, за наша сметка.
Обезличена. Защото думите, които чувахме, не бяха нашите думи, на левите хора. Бяха нелепи думи, взети назаем или откраднати от Политическа партия – Демократична България. Чужда партия. С непознати за нас хрумвания. Подмазвахме се на непознатите и изоставихме своите. И изгонихме от листите уверени социалисти и приятели, а други, които бяха част от кабинета „ Желязков “ приласкахме и сложихме на предни позиции.
Днес сме на ръба на бездната. И след малко и жизнерадостно увещание от ръководителя, че ще носи отговорност – него просто го няма. Няма го измежду нас. В общественото пространство също го няма. За да поеме виновността и срама, който ни аргументи.
Под 100 хиляди гласа или унизителните 3 %. Под резултата на няколко партии – еднодневки. Под линията на почитание, която българите и социалистите постоянно са ни засвидетелствали.
Единственото, за което управлението откри време в тази къса и бездарна акция, беше да изтегли заеми и да заложи нашето общо имущество. С ясното схващане, че не може да изплати тези задължения, тъй като се явихме като коалиция и оставаме даже без държавна дотация.
Днес се разсъниха не просто със боязън, а с смут. Че може на следващия ден да не прекрачим прага на Позитано 20. Че може това да не е нашето място и да го дадат на различен.
Аз споделям „ не “ на тази вероятност. И „ не “ на това управление.
Време е да спасим нашата партия. Нашата Българска социалистическа партия.
Затова – оставка незабавно! И конгрес!
И апелирам ви, тръгнете си от Позитано 20 незабавно. Търговците нямат място в храма.