Кан, ковид и неолибералният тренд |
Определят фестивала като един „ доста раздразнителен кански балон “. Сянката на ковида тежи на всички, само че и всички безстрашно я пренебрегват. И въпреки всичко е много осезаема – даже „ кралиците на фестивала “ Леа Сейду, която се появява в 4 кино лентата (три от които в конкурса), въпреки и имунизирана, е с позитивен тест и няма да мине по аления килим. Вървят приказки, че Кан е ковид-клъстър, само че това гневно се опровергава от уредниците. „ Слухове и нелепости за зараза “ – възкликна артистичният шеф Тиери Фремо.
Все отново всички са бдителни и нащрек. Още повече след изказването на Макрон от понеделник вечер с налагане на нови ограничавания поради надигащият се индийски вид. След 21 юли 2021 достъпът до местата за просвета с над повече от 50 души (подразбира се и кината), ще става единствено със хигиеничен документ. Доста неприятна вест за киносектора. Журналистите от „ Либерасион “ незабавно заговориха за „ шокова терапия “.
И тъй като сме на ковид-вълна, има любопитно съвпадане, без да е било търсено - в някои от филмите се приказва за чума, в други за грип („ Грипът на Петрови “, само че за него идващия път) и въпреки заболяването да е третирана и метафорично, на екрана в Кан през днешния ден тези сюжети получават друго обезпокоително измерение.
Вече към средата си, фестивалът върви с цялостна мощ и доста положителни филми изскачат всеки ден. Съответно се появяват и краткотрайните ранглисти със звездички. Колкото и да е необичайно, към този момент измежду френските критици води „ Анет “. Това, несъмнено, са преходни точки, белязани от субективизъм. Последната дума постоянно е на журито, отпред с жителя на „ Народна република Бруклин “ Спайк Лий. Наравно с „ Анет “ най-добре в класациите към този момент върви японският „ Карайки колата си “ и за мен това е евентуалната „ Златна палма “, само че за него ще приказваме настрана. Рядко има тричасов филм, който не искаш да свършва. Но да караме по ред.
Най-провокативният филм до момента, както се очакваше, е „ Бенедета “ на 82-годишния холандски режисьор Пол Верховен, за който правенето на филми защищава добре от гибелта. „ Когато работя над филм, не мисля за нея “ – споделя той. И още - „ Не диря репутацията на провокативен създател и в никакъв случай не съм имал потребност да бъда подобен “. Но още с „ Първичен инстинкт “ реализира тъкмо това – скандал и провокация, въпреки кръстосването на краката на Шарън Стоун да наподобява като детска игра пред експлицитните секс-сцени от последната му работа. „ Бенедета “ е искрено сексуален костюмен филм, основан на действителната история на тосканска монахиня от 17-ти век, съдена за лесбийство.
През 1986 историчката Джудит Браун разгласява книгата „ Безсрамни действия “, основаваща се на серия записи от религиозни правосъдни следствия. „ Не съм измислил тези подиуми, те се основават на детайлния отчет от процеса “ – се оправдава Верховен. Но еротиката е най-малкият проблем на кино лентата. Това, което надълбоко смущава и провокира стеснение, е, че тезата за религията, която потиска сексуалността, е изведена плоско, едноизмерно и неоригинално.
Киноманите помнят богоборческите филми на Бунюел, в които той безкомпромисно изобличава религиозното двуличие, само че тук виждаме заиграване със зрелището и ненапълно с стилния тренд на джендър-идеологията. Сестра Бенедета има смущаващи видения, напоени с принуждение, посредством които режисурата ненапълно се пробва да намига към съвременността. В залата се чуваше смях, когато се явяваха тези страховити визиони, реализирани с впечатляващи 3D резултати – змии, рязане на глави, кръв, като че ли излезли от gore филм.
„ Сексът е записан в нашето ДНК, това е фундаментална човешка потребност. Кой може да го отхвърли? “ – споделя Верховен, само че това е прекомерно лимитирано пояснение на тематики като религиозния възторг, потребността от независимост на духа и плътта, отхвърлянето на религиозните ограничавания и предубеждения. И няма да описваме по какъв начин Бенедета, станала игуменка и провъзгласена за светица поради стигматите си, получава полово освобождение. Историята за жалост остава на равнището на частния случай и плътското, макар обилната режисура, а режисурата допира светотатството. Накрая в градчето на манастира идва и чумата. Но Бенедета, колкото мощна жена, толкоз и манипулаторка, оцелява, дружно със своята обичана, по-млада и разкрепостена послушница.
“Никога не съм се чувствала неловко, обичам да играя с границите “ – декларира Виржини Ефира, изпълняваща ролята на ангела-демон Бенедета. Силно осъществяване прави и Шарлот Рамплинг в ролята на скептичната игуменка, изместена от Бенедета, която най-после се изправя против нея. Опитът да ни се показа една монахиня от 17-ти век като герой за свободи и да се прави асоциация с днешните хрумвания остава, съгласно мен, неоснователен. Филмът е „ огромна крачка обратно от последния му филм „ Тя “ (криминална драма с Изабел Юпер) считат и от Screen International.
Сюжетният претекст с еднополовата обич участва и в остро-социалния френски филм „ Фрактурата “ на Катрин Корсини. Две дами, които са двойка пред разкъсване, попадат в Бърза помощ след случай с едната от тях (в функциите Валерия Бруни-Тедески и Марина Фоис). Това става след манифестация на Жълтите жилетки в Париж, който ври и кипи. Пострадалата е изтънчена буржоазка, неуравновесена, невротична и себична художничка. В незабавното поделение среща водач на камион, ранен на митингите. Макар и напълно разнообразни, двамата има какво да научат един от различен и в един миг стартират даже да си оказват помощ. Като цяло филмът наподобява като епизод от „ Спешно поделение “ по френски, с бърз и гневен монтаж, ескалиращо напрежение от натрупващите се все по-стресиращи обстановки и е решен в чист документален жанр.
Алюзията е ясна – счупено е общественото тяло, което, споделят язвителни критици, в тази ситуация е „ гипсирано със остарялото левичарско кино “. На екрана виждаме цялото отчаяние и яд на актуалните французи, колапса на обществената и здравната система. Въздействието е като от моментална фотография, без художествено заиграване. Ето мнението на строгите критици от „ Либерасион “: „ Ако филмът не предлага решение, значи очевидно е част от казуса “. За непознатия фен това е просто порядъчен обществен филм. В Кан всяка година на това кино се отдава внимание и респект.
С женска обич стартира и прелестният „ Купе №6 “ на финландеца Юхо Куосманен, който е необятна копродукция сред Финландия, Германия, Естония и Русия. Това е филм за пътуването, в дословния и преносния смисъл, външното пренасяне в пространството и вътрешното опознаване на себе си и другия. Млада финландка, влюбена в друга жена, отпътува за Мурманск, на другия завършек на Русия. Тя е студентка по археология и потегля да търси петроглифи (скални рисунки). Налага й се да съжителства с чужд мъж в спално купе. Той е елементарен съветски миньор. Отначало те са враждебни, само че пътуването ще ги сближи. И не си мислете, че има еротика, каквато обстановката допуска. „ Купе №6 “ е решен с фини психически нюанси, с автентизъм в наблюденията на средата, с артистизъм и прикрит комизъм а ла Аки Каурисмаки, огромният финландски режисьор, цар на парадокса.
Това е вдъхновяваща и невероятна любовна история, разиграваща се на нечовечен декор, в арктически мраз. Режисурата съумява да направи красиви замръзналите индустриални пейзажи на Далечния север и да внуши, че любовта е непредвидима, неудържима и дебне отвред. В функциите превъзходно се изявяват Сеиди Хаарла като грубоватата, само че сърдечна финландка и Юрий Борисов като мрачноватия, само че сензитивен миньор. Хаарла е различен сериозен кандидат за премията за женска роля, безпределно надалеч от визиите за „ звезда “. Пълна непринуденост, игра без грим, омагьосване и топлина идващи надълбоко от вътрешната страна, пронизващи екрана и минаващи непосредствено в сърцата на публиката.
Все отново всички са бдителни и нащрек. Още повече след изказването на Макрон от понеделник вечер с налагане на нови ограничавания поради надигащият се индийски вид. След 21 юли 2021 достъпът до местата за просвета с над повече от 50 души (подразбира се и кината), ще става единствено със хигиеничен документ. Доста неприятна вест за киносектора. Журналистите от „ Либерасион “ незабавно заговориха за „ шокова терапия “.
И тъй като сме на ковид-вълна, има любопитно съвпадане, без да е било търсено - в някои от филмите се приказва за чума, в други за грип („ Грипът на Петрови “, само че за него идващия път) и въпреки заболяването да е третирана и метафорично, на екрана в Кан през днешния ден тези сюжети получават друго обезпокоително измерение.
Вече към средата си, фестивалът върви с цялостна мощ и доста положителни филми изскачат всеки ден. Съответно се появяват и краткотрайните ранглисти със звездички. Колкото и да е необичайно, към този момент измежду френските критици води „ Анет “. Това, несъмнено, са преходни точки, белязани от субективизъм. Последната дума постоянно е на журито, отпред с жителя на „ Народна република Бруклин “ Спайк Лий. Наравно с „ Анет “ най-добре в класациите към този момент върви японският „ Карайки колата си “ и за мен това е евентуалната „ Златна палма “, само че за него ще приказваме настрана. Рядко има тричасов филм, който не искаш да свършва. Но да караме по ред.
Най-провокативният филм до момента, както се очакваше, е „ Бенедета “ на 82-годишния холандски режисьор Пол Верховен, за който правенето на филми защищава добре от гибелта. „ Когато работя над филм, не мисля за нея “ – споделя той. И още - „ Не диря репутацията на провокативен създател и в никакъв случай не съм имал потребност да бъда подобен “. Но още с „ Първичен инстинкт “ реализира тъкмо това – скандал и провокация, въпреки кръстосването на краката на Шарън Стоун да наподобява като детска игра пред експлицитните секс-сцени от последната му работа. „ Бенедета “ е искрено сексуален костюмен филм, основан на действителната история на тосканска монахиня от 17-ти век, съдена за лесбийство.
През 1986 историчката Джудит Браун разгласява книгата „ Безсрамни действия “, основаваща се на серия записи от религиозни правосъдни следствия. „ Не съм измислил тези подиуми, те се основават на детайлния отчет от процеса “ – се оправдава Верховен. Но еротиката е най-малкият проблем на кино лентата. Това, което надълбоко смущава и провокира стеснение, е, че тезата за религията, която потиска сексуалността, е изведена плоско, едноизмерно и неоригинално.
Киноманите помнят богоборческите филми на Бунюел, в които той безкомпромисно изобличава религиозното двуличие, само че тук виждаме заиграване със зрелището и ненапълно с стилния тренд на джендър-идеологията. Сестра Бенедета има смущаващи видения, напоени с принуждение, посредством които режисурата ненапълно се пробва да намига към съвременността. В залата се чуваше смях, когато се явяваха тези страховити визиони, реализирани с впечатляващи 3D резултати – змии, рязане на глави, кръв, като че ли излезли от gore филм.
„ Сексът е записан в нашето ДНК, това е фундаментална човешка потребност. Кой може да го отхвърли? “ – споделя Верховен, само че това е прекомерно лимитирано пояснение на тематики като религиозния възторг, потребността от независимост на духа и плътта, отхвърлянето на религиозните ограничавания и предубеждения. И няма да описваме по какъв начин Бенедета, станала игуменка и провъзгласена за светица поради стигматите си, получава полово освобождение. Историята за жалост остава на равнището на частния случай и плътското, макар обилната режисура, а режисурата допира светотатството. Накрая в градчето на манастира идва и чумата. Но Бенедета, колкото мощна жена, толкоз и манипулаторка, оцелява, дружно със своята обичана, по-млада и разкрепостена послушница.
“Никога не съм се чувствала неловко, обичам да играя с границите “ – декларира Виржини Ефира, изпълняваща ролята на ангела-демон Бенедета. Силно осъществяване прави и Шарлот Рамплинг в ролята на скептичната игуменка, изместена от Бенедета, която най-после се изправя против нея. Опитът да ни се показа една монахиня от 17-ти век като герой за свободи и да се прави асоциация с днешните хрумвания остава, съгласно мен, неоснователен. Филмът е „ огромна крачка обратно от последния му филм „ Тя “ (криминална драма с Изабел Юпер) считат и от Screen International.
Сюжетният претекст с еднополовата обич участва и в остро-социалния френски филм „ Фрактурата “ на Катрин Корсини. Две дами, които са двойка пред разкъсване, попадат в Бърза помощ след случай с едната от тях (в функциите Валерия Бруни-Тедески и Марина Фоис). Това става след манифестация на Жълтите жилетки в Париж, който ври и кипи. Пострадалата е изтънчена буржоазка, неуравновесена, невротична и себична художничка. В незабавното поделение среща водач на камион, ранен на митингите. Макар и напълно разнообразни, двамата има какво да научат един от различен и в един миг стартират даже да си оказват помощ. Като цяло филмът наподобява като епизод от „ Спешно поделение “ по френски, с бърз и гневен монтаж, ескалиращо напрежение от натрупващите се все по-стресиращи обстановки и е решен в чист документален жанр.
Алюзията е ясна – счупено е общественото тяло, което, споделят язвителни критици, в тази ситуация е „ гипсирано със остарялото левичарско кино “. На екрана виждаме цялото отчаяние и яд на актуалните французи, колапса на обществената и здравната система. Въздействието е като от моментална фотография, без художествено заиграване. Ето мнението на строгите критици от „ Либерасион “: „ Ако филмът не предлага решение, значи очевидно е част от казуса “. За непознатия фен това е просто порядъчен обществен филм. В Кан всяка година на това кино се отдава внимание и респект.
С женска обич стартира и прелестният „ Купе №6 “ на финландеца Юхо Куосманен, който е необятна копродукция сред Финландия, Германия, Естония и Русия. Това е филм за пътуването, в дословния и преносния смисъл, външното пренасяне в пространството и вътрешното опознаване на себе си и другия. Млада финландка, влюбена в друга жена, отпътува за Мурманск, на другия завършек на Русия. Тя е студентка по археология и потегля да търси петроглифи (скални рисунки). Налага й се да съжителства с чужд мъж в спално купе. Той е елементарен съветски миньор. Отначало те са враждебни, само че пътуването ще ги сближи. И не си мислете, че има еротика, каквато обстановката допуска. „ Купе №6 “ е решен с фини психически нюанси, с автентизъм в наблюденията на средата, с артистизъм и прикрит комизъм а ла Аки Каурисмаки, огромният финландски режисьор, цар на парадокса.
Това е вдъхновяваща и невероятна любовна история, разиграваща се на нечовечен декор, в арктически мраз. Режисурата съумява да направи красиви замръзналите индустриални пейзажи на Далечния север и да внуши, че любовта е непредвидима, неудържима и дебне отвред. В функциите превъзходно се изявяват Сеиди Хаарла като грубоватата, само че сърдечна финландка и Юрий Борисов като мрачноватия, само че сензитивен миньор. Хаарла е различен сериозен кандидат за премията за женска роля, безпределно надалеч от визиите за „ звезда “. Пълна непринуденост, игра без грим, омагьосване и топлина идващи надълбоко от вътрешната страна, пронизващи екрана и минаващи непосредствено в сърцата на публиката.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ