Опитай се да установиш дали привидната ти нужда не ти

Опитай се да установиш дали привидната ти потребност не ти оказва помощ да се скриеш от самия себе си. Когато казваш „ нуждая се “, не поемаш отговорност (етимологията на „ отговорност “ е обвързвана със способността да отговаряме). Нуждата наподобява като нещо, което е отвън мен. Аз нямам нищо общо, единствено се покорявам на нещо, което е жизненоважно за мен. За разлика от него, аз искам е израз, в който взе участие цялото ми създание.

Аз искам изразява избор.

Всички тези доводи ясно демонстрират, че когато се нуждая от нещо, сътворявам очакване. Очакването не се свързва с проект за деяние, а само с двузначно държание по отношение на това, което би се случило: от една страна, натрапчивото предпочитание то да се случи, а от друга – страхът да не би това да не стане.

Ако изживявам желанията си като нужда и не получа предстоящото, аз се посвещавам на заличаване.

… Това ясно онагледява метода, по който сътворяваме личните си страхове. Страхът постоянно е небивалица на съзнанието, „ възприятие на неуспех, пристигнало от предишното, което проектираме в бъдещето “.

Както към този момент ти споделих, в случай че единствената действителност е сегашното, то тогава всичко, което планирам в предишното и в бъдещето, е артикул на мозъка ми и следователно не съществува.

Ако се разпалвам, се изправям против опасността да ме обземе „ безизходност “, която не се показва в неналичието на вяра, а по-скоро в безкрайното блуждаене сред вярата и убеждението, че тя няма да се сбъдне.

Мнозина ще се съгласят, че това ни обрича на безпределно изтезание.

Съществува и трета опция: истинската безнадеждност. С други думи, цялостното неявяване на очакване: когато не чакам нищо от бъдещето си.

А за какво да не разреша на всичко, което ми се случва, да ме изненадва? Защо да не пребивавам всеки момент от живота си, без да се надпреварвам с сегашното – и вместо това да усещам пълноценно това, което ми се случва тук и сега?

Ако се съсредоточим върху тази мисъл, безусловно ще си кажем: „ Много е мъчно “. Да, доста е мъчно. И какво от това?

Много по-лесно е да не се обвързваме с действителността. По-лесно е да избягаме в предишното или в бъдещето. По-лесно е да посрещаме всяка обстановка, откакто сме си я показали стотици пъти и сме премислили всички алтернативи… Още по-добре е, в случай че сме ги прехвърляли в мозъка си хиляди пъти… Дори милиони, нали?

Защо не се посветим само на това да планираме, да си представяме? Да мислим! Или да се молим на положителния Господ или на ориста да не ни забравят; да гадаем бъдещето благодарение на пророчества, астрология или ясновидство и по този начин да сме постоянно добре готови за това, което следва.

Всичко това ми подсети на оня остарял анекдот за индивида, който бил на посещаване в една лудница и видял по какъв начин пациентите скачали в басейна с зов: „ Колко ще е хубаво в четвъртък! “. Човекът се доближил към един от санитарите и го попитал:

– Какво ще се случи в четвъртък?

– В четвъртък ще изпълнят басейна с вода – отговорил санитарят.

От: „ Писма до Клаудия “, Хорхе Букай, ИК „ Хермес “
Снимка: