Това, което е вярно за един може да бъде катастрофа за друг ~ Хънтър С. ТОМПСЪН
Около Хънтър Томпсън постоянно е участвала присъщата нотка на талантливост, която прави хората луди. Истински книжовен въстаник, наред с Хемингуей и Буковски. Световната популярност го връхлетява с написването на романите „ Страх и ненавист в Лас Вегас “ и „ Ангелите на пъкъла “. Нарежда измежду легендите на американската публицистика. В отговор на другарска молба за съвет „ какво да върша с живота си “ Томпсън дава отговор:
Да се даде съвет на човек, който пита какво да прави с живота си, допуска нещо близо до егоманията. Да си позволиш да насочиш някого към вярната и съществена цел – да посочиш с трептящ пръст вярната посока – е нещо, което единствено простак може да предприеме.
Всеки съвет може единствено да бъде плод на индивида, който го дава. Това, което е правилно за един може да бъде злополука за различен. Не виждам живота през твоите очи, нито пък ти през моите. Ако се пробвам да ти дам характерен съвет, значително би било като че ли слепият води различен кьорав.
Дали да се пуснеш по течението или да плуваш за избрана цел? Това е избор, който всички ние би трябвало да създадем – умишлено или не – в някой миг от живота си. Толкова малко хора го схващат! Помисли за което и да е решение, което си правил и което е оказало въздействие върху бъдещето ти: може да бъркам, само че не виждам по какъв начин може да бъде нещо друго, с изключение на избора – обаче индиректен – сред двете неща, които загатнах: стартирането по течението и плуването.
Но за какво да не се пуснеш, в случай че имаш цел? Това е различен въпрос. Безспорно по-добре е да се насладиш на течението, в сравнение с да плуваш нестабилно. И по този начин, по какъв начин човек открива цел? Не палат измежду звездите, а нещо същинско и осезаемо. Как човек може да бъде сигурен, че не е тръгнал след „ огромната захарна планина ”, онази сладникава цел, която има малко усет и никакво наличие?
Отговорът – и в някакъв смисъл, нещастието на живота – е в това, че се опитваме да разберем задачата, а не индивида. Определяме цел, което изисква от нас няколко неща и ние ги вършим. Приспособяваме се към условията на идея, която не може да бъде действителна. Когато сте били млади, да кажем, че сте желали да станете пожарникари. С съображение се усещам умерено, заявявайки, че вие повече не желаете да бъдете пожарникари. Защо? Защото вашата вероятност се е трансформирала. Не се е трансформирал пожарникарят, а вие. Всеки човек е общ брой от реакциите си към прекарванията. С увеличението и разнообразието на тези прекарвания, вие се превръщате в друг човек и затова вашата вероятност се трансформира. Това продължава още и още. Всяка реакция е образователен процес; всяко значимо прекарване променя вероятността ви. Така че ще наподобява неуместно, нали, да приспособяваме живота си към условията на цел, която всеки ден виждаме от друг ъгъл? Как бихме могли да се надяваме, че ще реализираме нещо друго от това да хванем невроза?
Да насочим вярата си към реалистични цели в най-хубавия случай би било безразсъдно. Понеже ние не се борим да станем пожарникари, не се борим да станем банкери, нито служители на реда или доктори. Борим се да бъдем себе си.
Това не значи, че не можем да бъдем пожарникари, банкери или доктори – само че би трябвало да съотнесем задачата към индивида, вместо да караме индивида да се приспособява към задачата. Във всеки човек, наследствеността и околната среда са се съчетали, с цел да произведат творение с избрани качества и копнежи – в това число и надълбоко вкоренена потребност да действа по подобен метод, че животът му да бъде логичен. Човек би трябвало да бъде нещо, би трябвало да има значение.
В подобен случай, съгласно мен формулата е нещо такова: Човек би трябвало да избира път, който да разреши на качествата му да служат с оптималната успеваемост за задоволяването на желанията му. Правейки това, той изпълнавя потребност (давайки си еднаквост като работи по избран модел, поради избрана цел), той заобикаля възпирането на капацитета си (като избира път, който не слага граници в развиването му) и заобикаля ужаса на това да види задачата си увяхваща или губеща своя сексапил, до момента в който се доближава до нея (вместо да се насочи към условията на това, което търси, той прекроява задачата си, с цел да я приспособи към личните си качества и стремежи.)
Накратко, той не посвещава живота си на достигането до авансово заложена цел, а избира метод на живот, за който знае, че ще му донесе приятност. Целта е напълно второстепенна: работата за задачата е значимата. И наподобява съвсем налудничаво да кажа, че човек би трябвало да работи по определен от него модел; тъй като да позволиш на различен да дефинира задачите ти значи да се откажеш от един от най-смислените аспекти на живота – безусловния акт на воля, който прави индивида саморасъл.
Нека да приемем, че можеш да избираш сред осем пътища, които да последваш (всички са авансово заложени, схваща се). И дано да приемем, че не можеш да видиш нито едно същинско предопределение в нито един от осемте. Тогава – и това е същността на всичко, което споделих – ти би трябвало да намериш деветия път.
Но ти казваш: „ Не знам накъде да гледам; не знам какво да диря. ” И ето я компликацията. Заслужава ли си да се откажа от това, което имам, с цел да диря нещо по-добро? Не знам – заслужава ли си? Кой може да вземе това решение, с изключение на теб? Но даже като решиш да търсиш, извървяваш дълъг път, с цел да направиш този избор.
Не е належащо да приемаш изборите предадени ти от живота, какъвто го познаваш. Има повече от това – никой не би трябвало да прави нещо, което не желае да прави до края на живота си. Но още веднъж, в случай че това е нещото, което в последна сметка се оказва, че правиш, безусловно убеди себе си, че би трябвало да го правиш. Ще имаш огромна компания.
Снимки: thegonzofoundation.org, theguardian.com, authors.simonandschuster.co.uk
