Русия не е труп, преживява втори, по-болезнен цикъл на имперски разпад
Огнян Минчев
Русия не е мъртвец - нито може да бъде занулена по какъвто и да е метод поради на своите размери, мащаби и капацитети за присъединяване в интернационалната система. Но вследствие на авантюристичната експанзия в Украйна, Русия ще загуби забележителна част от своя стратегически капацитет, стопански запаси и статут на присъединяване в интернационалната система. Русия е христоматиен образец за това по какъв начин една империя не схваща императивите на времето, което населява и губи както интелектуалните, по този начин и моралните си запаси по посока на допустимо запазване посредством смяна.
Когато Британия излезе с големи провали - икономически, демографски и стратегически - от Първата международна война, имперският хайлайф в Лондон насочи главните си старания към избавяне на империята. Дори логистиката на английската имперска структура изискваше доста повече запаси, в сравнение с следвоенна Британия бе в положение да отделя. Грижата за съхранението на империята отклони вниманието на Лондон от Европа и - дружно със стратегическия крах на Франция - позволи възхода на Хитлеровия нацизъм в Германия. Оттук идва и мюнхенското угодничество от есента на 1938 година -
компромис непременно с Хитлер
с цел да остане фокуса върху " ремонта " на имперския крах.
След края на Втората международна война английският имперски залез е към този момент неукротим. Ключовата стратегическа роля на " разпоредник на моретата " е поета от новия международен водач - Съединени американски щати. Това, което може да бъде избавено от " славната империя, в която слънцето не залязва " е наследството от стопански и културни връзки и връзки на елитарно ниво сред метрополията и извоюващите си една по една самостоятелност колонии. Така се образува Британската общественост - общественост на непринудено шерване на еднаквост, наследена от колониалната ера. Някои връзки в общността са по-силни от други. Някои страни остават по-близки, други - по-формално включени. Тази гъвкава конструкция действа от дълги десетилетия и е образец за сполучлива промяна на имперско колониално завещание.
Континенталните империи се разпадат с по-големи катаклизми от колониалните, само че логиката е една и съща. Модерната ера основава нова доминантна общественост - нацията - която се бори за своята равноправност от имперския универсум непременно. Самата формулировка на нацията като общественост и като страна я прави несъвместима с принадлежността към каквато и да е имперска конструкция. Руската империя оцеля много по-дълго от другите обичайни империи, рухнали в пламъците на Първата и на Втората международна война заради своето превъплощение в тоталитарния Съветски съюз. След разпада на Съветската империя Русия се изправи пред нуждата да избира собствен нов път - дали да бъде национална страна, демократична федерация или възродена империя. Какъвто и път да бе избрала Русия, с разпадането на руската империя тя имаше шанса да повтори - даже в по-успешен вид - опита на Британската общественост. Общността на самостоятелните страни бе заявена като правоприемник на разпадналата се империя, само че нейното битие беше и си остана прекомерно номинално.
Русия имаше големи шансове да се трансформира в център на една нова интернационална общественост. Под нейн надзор остана " лъвският дял " от икономическия запас на някогашния Съветски съюз - в частност енергоизточниците. Руският език и подбудената от него културна традиция останаха " лингва франка " на постсъветското пространство. (Днес в Украйна водят война рускоезични против рускоезични.) Единственото изискване за триумф на новата Общност на самостоятелните страни бе свободата - доброволното присъединяване. Британската общественост съблюдава това изискване. Русия - не. След първичната стратегически вярна позиция на Елцин -
вземете толкоз суверенитет колкото можете да упражнявате
връзките сред някогашната колониална метрополия и нейните " руски републики " поеха в напълно неверна посока. Преди всичко, Русия се изкуши да употребява масирано класическия инструмент на имперски надзор - етническия спор - в връзките си в постсъветското пространство. Разгроми грузинската упоритост за самостоятелност с директната поддръжка и посредством военни закононарушения в Абхазия и Осетия. Не съумя да удържи чеченския казус в Северен Кавказ и организира двете чеченски войни... Окупира Приднестровието. Постепенно през 90-те години - с напъните на водещи фигури на руските специфични служби като Примаков - се появиха първо теориите, а по-късно и практиките на " законната съветска сфера на въздействие " в постсъветското пространство. Енергийните доставки все по-често се използваха като оръжие за разпра с неугодни режими и водачи в някогашните републики.
Демократичните придвижвания на " Розовата " и " Оранжевата " гражданска война в Тбилиси и Киев първоначално на 21 век бяха употребявани като мотив за възобновление на директно имперско принуждение на Москва над конституиращите се нови народи (и възраждащи се стари) в постсъветското пространство. " Искахме по-добре, само че се получи както постоянно " бе въздъхнал някъде по това време Виктор Черномирдин. Агресиите в Грузия през 2008 година и в Украйна през 2014 година сложиха завършек на очакванията, че Русия би могла да се трансформира в нещо друго от репресивна империя. Оправданието за това остаряло ново държание на Москва бе предстоящо - " козните " на Запада, разширението на НАТО и настъплението на Европейски Съюз. Истината е много по-различна. Между 1990 и 2014 година (дори и доста след това) нямаше и няма по-облагодетелствана страна от Русия в връзките с главните фактори и организации на груповия Запад. Целта бе да се интегрира Русия към необятния кръг на принадлежност към тази " демократична империя ", която породи с края на Студената война и с хегемонната позиция на Запада в тогавашния интернационален живот.
Русия не бе задължена да се причисли към Запада, само че тя можеше да се възползва от неговата доброжелателност с цел да построи на нова основа своите връзки с някогашните си републики - на основата на тази доброволност и споделен интерес, които действаха в доста по-широкото - световното стопанско и политическо пространство. Без да се лишава от каквато и да е част от своята еднаквост, Китай съумя да употребява този развой на световна агресия с цел да се трансформира в съществена световна мощ - стопанска и стратегическа.
Доброволната общественост на Русия с нейните някогашни спътници
на конкурентна основа и на основата на споделен интерес - можеше да сътвори и втори казус (след Китай) на сполучливо посткомунистическо развиване, този път на територията на някогашната руска империя. Уви, в културата на съветския имперски хайлайф не съществува детайл на доброволност. Тази просвета е построена напълно върху принуждение. Насилие както върху личния народ, по този начин и върху подчинените от империята нации.
Резултатът от провалената опция за доброволна Общност на самостоятелните страни след рухването на руската империя е пред очите ни. Преживяваме втори - по-болезнен цикъл на имперски разпад, за който заплащат с кръвта си елементарните украинци и затворените още веднъж в поредна химера на кремълска сатрапия елементарни руснаци. Плаща и цяла Европа, целият свят с следствията на войната - продоволствена рецесия, енергийна рецесия, инфлация... Украйна пред очите ни израства като една нова и внушителна европейска нация. Също пред очите ни Русия пропилява последните останки от своя интернационален авторитет и легитимност на водеща мощ в интернационалните връзки. Архаизирането на имперския нрав е в основата на разпада на всяка империя. Светът се трансформира, илюзиите и утопиите на имперската власт остават непроменени...
Коментарът на политолога Огнян Минчев е във връзка обява на във връзка отчета на Китай против Русия
Русия не е мъртвец - нито може да бъде занулена по какъвто и да е метод поради на своите размери, мащаби и капацитети за присъединяване в интернационалната система. Но вследствие на авантюристичната експанзия в Украйна, Русия ще загуби забележителна част от своя стратегически капацитет, стопански запаси и статут на присъединяване в интернационалната система. Русия е христоматиен образец за това по какъв начин една империя не схваща императивите на времето, което населява и губи както интелектуалните, по този начин и моралните си запаси по посока на допустимо запазване посредством смяна.
Когато Британия излезе с големи провали - икономически, демографски и стратегически - от Първата международна война, имперският хайлайф в Лондон насочи главните си старания към избавяне на империята. Дори логистиката на английската имперска структура изискваше доста повече запаси, в сравнение с следвоенна Британия бе в положение да отделя. Грижата за съхранението на империята отклони вниманието на Лондон от Европа и - дружно със стратегическия крах на Франция - позволи възхода на Хитлеровия нацизъм в Германия. Оттук идва и мюнхенското угодничество от есента на 1938 година -
компромис непременно с Хитлер
с цел да остане фокуса върху " ремонта " на имперския крах.
След края на Втората международна война английският имперски залез е към този момент неукротим. Ключовата стратегическа роля на " разпоредник на моретата " е поета от новия международен водач - Съединени американски щати. Това, което може да бъде избавено от " славната империя, в която слънцето не залязва " е наследството от стопански и културни връзки и връзки на елитарно ниво сред метрополията и извоюващите си една по една самостоятелност колонии. Така се образува Британската общественост - общественост на непринудено шерване на еднаквост, наследена от колониалната ера. Някои връзки в общността са по-силни от други. Някои страни остават по-близки, други - по-формално включени. Тази гъвкава конструкция действа от дълги десетилетия и е образец за сполучлива промяна на имперско колониално завещание.
Континенталните империи се разпадат с по-големи катаклизми от колониалните, само че логиката е една и съща. Модерната ера основава нова доминантна общественост - нацията - която се бори за своята равноправност от имперския универсум непременно. Самата формулировка на нацията като общественост и като страна я прави несъвместима с принадлежността към каквато и да е имперска конструкция. Руската империя оцеля много по-дълго от другите обичайни империи, рухнали в пламъците на Първата и на Втората международна война заради своето превъплощение в тоталитарния Съветски съюз. След разпада на Съветската империя Русия се изправи пред нуждата да избира собствен нов път - дали да бъде национална страна, демократична федерация или възродена империя. Какъвто и път да бе избрала Русия, с разпадането на руската империя тя имаше шанса да повтори - даже в по-успешен вид - опита на Британската общественост. Общността на самостоятелните страни бе заявена като правоприемник на разпадналата се империя, само че нейното битие беше и си остана прекомерно номинално.
Русия имаше големи шансове да се трансформира в център на една нова интернационална общественост. Под нейн надзор остана " лъвският дял " от икономическия запас на някогашния Съветски съюз - в частност енергоизточниците. Руският език и подбудената от него културна традиция останаха " лингва франка " на постсъветското пространство. (Днес в Украйна водят война рускоезични против рускоезични.) Единственото изискване за триумф на новата Общност на самостоятелните страни бе свободата - доброволното присъединяване. Британската общественост съблюдава това изискване. Русия - не. След първичната стратегически вярна позиция на Елцин -
вземете толкоз суверенитет колкото можете да упражнявате
връзките сред някогашната колониална метрополия и нейните " руски републики " поеха в напълно неверна посока. Преди всичко, Русия се изкуши да употребява масирано класическия инструмент на имперски надзор - етническия спор - в връзките си в постсъветското пространство. Разгроми грузинската упоритост за самостоятелност с директната поддръжка и посредством военни закононарушения в Абхазия и Осетия. Не съумя да удържи чеченския казус в Северен Кавказ и организира двете чеченски войни... Окупира Приднестровието. Постепенно през 90-те години - с напъните на водещи фигури на руските специфични служби като Примаков - се появиха първо теориите, а по-късно и практиките на " законната съветска сфера на въздействие " в постсъветското пространство. Енергийните доставки все по-често се използваха като оръжие за разпра с неугодни режими и водачи в някогашните републики.
Демократичните придвижвания на " Розовата " и " Оранжевата " гражданска война в Тбилиси и Киев първоначално на 21 век бяха употребявани като мотив за възобновление на директно имперско принуждение на Москва над конституиращите се нови народи (и възраждащи се стари) в постсъветското пространство. " Искахме по-добре, само че се получи както постоянно " бе въздъхнал някъде по това време Виктор Черномирдин. Агресиите в Грузия през 2008 година и в Украйна през 2014 година сложиха завършек на очакванията, че Русия би могла да се трансформира в нещо друго от репресивна империя. Оправданието за това остаряло ново държание на Москва бе предстоящо - " козните " на Запада, разширението на НАТО и настъплението на Европейски Съюз. Истината е много по-различна. Между 1990 и 2014 година (дори и доста след това) нямаше и няма по-облагодетелствана страна от Русия в връзките с главните фактори и организации на груповия Запад. Целта бе да се интегрира Русия към необятния кръг на принадлежност към тази " демократична империя ", която породи с края на Студената война и с хегемонната позиция на Запада в тогавашния интернационален живот.
Русия не бе задължена да се причисли към Запада, само че тя можеше да се възползва от неговата доброжелателност с цел да построи на нова основа своите връзки с някогашните си републики - на основата на тази доброволност и споделен интерес, които действаха в доста по-широкото - световното стопанско и политическо пространство. Без да се лишава от каквато и да е част от своята еднаквост, Китай съумя да употребява този развой на световна агресия с цел да се трансформира в съществена световна мощ - стопанска и стратегическа.
Доброволната общественост на Русия с нейните някогашни спътници
на конкурентна основа и на основата на споделен интерес - можеше да сътвори и втори казус (след Китай) на сполучливо посткомунистическо развиване, този път на територията на някогашната руска империя. Уви, в културата на съветския имперски хайлайф не съществува детайл на доброволност. Тази просвета е построена напълно върху принуждение. Насилие както върху личния народ, по този начин и върху подчинените от империята нации.
Резултатът от провалената опция за доброволна Общност на самостоятелните страни след рухването на руската империя е пред очите ни. Преживяваме втори - по-болезнен цикъл на имперски разпад, за който заплащат с кръвта си елементарните украинци и затворените още веднъж в поредна химера на кремълска сатрапия елементарни руснаци. Плаща и цяла Европа, целият свят с следствията на войната - продоволствена рецесия, енергийна рецесия, инфлация... Украйна пред очите ни израства като една нова и внушителна европейска нация. Също пред очите ни Русия пропилява последните останки от своя интернационален авторитет и легитимност на водеща мощ в интернационалните връзки. Архаизирането на имперския нрав е в основата на разпада на всяка империя. Светът се трансформира, илюзиите и утопиите на имперската власт остават непроменени...
Коментарът на политолога Огнян Минчев е във връзка обява на във връзка отчета на Китай против Русия
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ