След 25 години: Научихме ли уроците от миналото, за да не бъдем осъдени да ги преживеем отново?
Огнян Минчев*
Днес се навършват 25 години от реализацията на един неповторим исторически късмет - отстраняването на някогашните комунисти в България от властта и ангажирането на българската демократична съпротива с реформистката тактика за присъединение на България към Европа и западния свят. Президентът Петър Стоянов пое риска и отговорността да върне мандата за следващо неокомунистическо държавно управление, донесен от наследниците на руската колониална администрация в България - ръководителите на Българска социалистическа партия. Съюз на демократичните сили отпред с Иван Костов, Стоянов, Софиянски, Александър Божков, Евгени Бакърджиев пое цялата отговорност за извеждането на България от всеобхватната рецесия, в която някогашната Българска комунистическа партия за следващ път вкара България.
През 1992 година вътрешните различия в демократичната общественост подкрепиха триумфа на нововъзникналата посткомунистическа олигархия да неодобрява държавното управление на Филип Димитров и да сложи на негово място кабинет от послушни оператори на престъпната система " вход- излаз ", посредством която посткомунистическия хайлайф трансформираше държавната благосъстоятелност на комунистическия режим в своя частна благосъстоятелност. Този развой имаше
генетична връзка с модела на пораждане на съветската постсъветска олигархия
при отчитане на трагичната разлика в мащаба на двата процеса. Трансформацията на олигархичния посткомунизъм в България предполагаше запазване на органичната връзка на геополитическа взаимозависимост сред София и Москва. Българският комунистически хайлайф остана на равнището на колониална администрация и не съумя да осъществя предоставения му исторически късмет да се преобразува в народен политически хайлайф, кадърен да води България по нов път към демократичния европейски свят.
В края на 1994 година партията на неокомунистическия български хайлайф пожела да се завърне намерено отпред на страната - тя нямаше повече потребност от смокинови листа на медиатори от вида на кабинета Беров. За по-малко от две години Българска социалистическа партия осъществя поредна огромна злополука на българското стопанство и финансова система, вкара България в интернационална изолираност, а най-западната точка на интернационално посещаване от премиера Виденов се оказа Белград. Червеното болшинство и неговото държавно управление отхвърляше изрично опцията България да кандидатства за участие в НАТО, а съдействието с Европейски Съюз посредством асоцииране имаше напълно лекомислен темперамент. Кризата, която се разпростра през 1996 година, не бе ситуационна - макар стартовия изстрел на спора с " Газпром " във връзка опита на съветските олигарси да връчат на " Мултигруп " контрола върху българската енергетика посредством " Топенерджи ". Кризата показваше дълбокото противоречие сред неокомунистическите илюзии за ръководство на страната и нуждата тази страна да се трансформира по образеца на останалите европейски страни от края на 20 век.
Управлението на Съюз на демократичните сили стартира с подаване на заявление за участие в НАТО - още от служебния кабинет на Софиянски, подсилен от към този момент сериозния интернационален престиж на президента Стоянов и на управлението на Съюз на демократичните сили отпред с Иван Костов, което сътрудниците на България чакаха да оглави изпълнителната власт след изключителните избори. Буквално за две години ръководството на Съюз на демократичните сили реализира
серия от промени на българската страна,
адаптиращи обществената институционална система към ръководството на едно европейско демократично общество с пазарно стопанство. Правителството възвърне българската стопанска система и финансова система и я трансформира към сходство с действието на пазарната стопанска система. Към ръководството на СДС-ОДС и до ден сегашен има голям брой рецензии и искания, доста от които са изцяло обективни. Въпреки феномените на разгърнала се корупция, вътрешни лидерски спорове и разделения, това ръководство направи необратима трансформацията на българското общество в посока на либерален европейски модел на рационализация и сигурност, който - въпреки и недорасъл и сакат от олигархичен надзор - и до ден сегашен удържа България в системата на западния свят.
Днес българският избор на европейска и атлантическа принадлежност за следващ път са застрашени от завърналите се на власт наследници на комунистическия хайлайф от близкото минало. Институционалните полемики през днешния ден за българския принос към общите старания на Атлантическия съюз за ръководство на рецесията с Украйна изумително припомнят реториката и стерилността на дебатите, водени в средата на 90-те години. Българската стопанска система още веднъж навлиза в инфлационен цикъл и спешни несъответствия, които няма да бъдат лесни за преодоляване. Ние не успяхме да научим главен урок от събитията през 1996-97 година - властта на посткомунистическата олигархия върху България непроменяемо отдалечава страната от клуба на заможните демократични общества и я тласка към съветския модел на олигархично ръководство, генетично благоразположен към тирания, милитаризация и хронична беднотия. Който отхвърля да научи уроците на предишното е наказан да ги преживее още веднъж.
*Текстът е оповестен на фейсбук страницата на създателя, заглавието е на Faktor.bg
Днес се навършват 25 години от реализацията на един неповторим исторически късмет - отстраняването на някогашните комунисти в България от властта и ангажирането на българската демократична съпротива с реформистката тактика за присъединение на България към Европа и западния свят. Президентът Петър Стоянов пое риска и отговорността да върне мандата за следващо неокомунистическо държавно управление, донесен от наследниците на руската колониална администрация в България - ръководителите на Българска социалистическа партия. Съюз на демократичните сили отпред с Иван Костов, Стоянов, Софиянски, Александър Божков, Евгени Бакърджиев пое цялата отговорност за извеждането на България от всеобхватната рецесия, в която някогашната Българска комунистическа партия за следващ път вкара България.
През 1992 година вътрешните различия в демократичната общественост подкрепиха триумфа на нововъзникналата посткомунистическа олигархия да неодобрява държавното управление на Филип Димитров и да сложи на негово място кабинет от послушни оператори на престъпната система " вход- излаз ", посредством която посткомунистическия хайлайф трансформираше държавната благосъстоятелност на комунистическия режим в своя частна благосъстоятелност. Този развой имаше
генетична връзка с модела на пораждане на съветската постсъветска олигархия
при отчитане на трагичната разлика в мащаба на двата процеса. Трансформацията на олигархичния посткомунизъм в България предполагаше запазване на органичната връзка на геополитическа взаимозависимост сред София и Москва. Българският комунистически хайлайф остана на равнището на колониална администрация и не съумя да осъществя предоставения му исторически късмет да се преобразува в народен политически хайлайф, кадърен да води България по нов път към демократичния европейски свят.
В края на 1994 година партията на неокомунистическия български хайлайф пожела да се завърне намерено отпред на страната - тя нямаше повече потребност от смокинови листа на медиатори от вида на кабинета Беров. За по-малко от две години Българска социалистическа партия осъществя поредна огромна злополука на българското стопанство и финансова система, вкара България в интернационална изолираност, а най-западната точка на интернационално посещаване от премиера Виденов се оказа Белград. Червеното болшинство и неговото държавно управление отхвърляше изрично опцията България да кандидатства за участие в НАТО, а съдействието с Европейски Съюз посредством асоцииране имаше напълно лекомислен темперамент. Кризата, която се разпростра през 1996 година, не бе ситуационна - макар стартовия изстрел на спора с " Газпром " във връзка опита на съветските олигарси да връчат на " Мултигруп " контрола върху българската енергетика посредством " Топенерджи ". Кризата показваше дълбокото противоречие сред неокомунистическите илюзии за ръководство на страната и нуждата тази страна да се трансформира по образеца на останалите европейски страни от края на 20 век.
Управлението на Съюз на демократичните сили стартира с подаване на заявление за участие в НАТО - още от служебния кабинет на Софиянски, подсилен от към този момент сериозния интернационален престиж на президента Стоянов и на управлението на Съюз на демократичните сили отпред с Иван Костов, което сътрудниците на България чакаха да оглави изпълнителната власт след изключителните избори. Буквално за две години ръководството на Съюз на демократичните сили реализира
серия от промени на българската страна,
адаптиращи обществената институционална система към ръководството на едно европейско демократично общество с пазарно стопанство. Правителството възвърне българската стопанска система и финансова система и я трансформира към сходство с действието на пазарната стопанска система. Към ръководството на СДС-ОДС и до ден сегашен има голям брой рецензии и искания, доста от които са изцяло обективни. Въпреки феномените на разгърнала се корупция, вътрешни лидерски спорове и разделения, това ръководство направи необратима трансформацията на българското общество в посока на либерален европейски модел на рационализация и сигурност, който - въпреки и недорасъл и сакат от олигархичен надзор - и до ден сегашен удържа България в системата на западния свят.
Днес българският избор на европейска и атлантическа принадлежност за следващ път са застрашени от завърналите се на власт наследници на комунистическия хайлайф от близкото минало. Институционалните полемики през днешния ден за българския принос към общите старания на Атлантическия съюз за ръководство на рецесията с Украйна изумително припомнят реториката и стерилността на дебатите, водени в средата на 90-те години. Българската стопанска система още веднъж навлиза в инфлационен цикъл и спешни несъответствия, които няма да бъдат лесни за преодоляване. Ние не успяхме да научим главен урок от събитията през 1996-97 година - властта на посткомунистическата олигархия върху България непроменяемо отдалечава страната от клуба на заможните демократични общества и я тласка към съветския модел на олигархично ръководство, генетично благоразположен към тирания, милитаризация и хронична беднотия. Който отхвърля да научи уроците на предишното е наказан да ги преживее още веднъж.
*Текстът е оповестен на фейсбук страницата на създателя, заглавието е на Faktor.bg
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ