Космическата колонизация: защо, кога, как и къде?
Общността на хората, които се афишират в поддръжка на галактическото развиване на човечеството, в общи линии реализира единодушие по тематиката, че галактическите проучвания са значими и че би трябвало да разширяваме човешкото наличие в космоса. Но тази общественост е и прекомерно разнообразна, като ненапълно си мисля, че самото многообразие на отзиви и мнения е довело до известния застой в пилотираната космонавтика. Ние не можем да реализираме обикновено единодушие по редица въпроси: за какво да колонизираме космоса? Кога да стартираме? Как да стартираме? Къде да се отправим – към Луната, метеоритите или Марс?
В тази публикация ще прегледам четирите въпроса, които се задават по отношение на експанзията на човек в космоса – “защо ”, “кога ”, “как ” и “къде ”.
Да стартираме с въпроса “защо ”.
Бих споделил, че този въпрос е изначалната причина да напиша тази публикация. Вчера, след гибелта на проф. Стивън Хокинг, бях предизвикан като ме попитаха какво считам за неговото мнение, че с цел да оцелее човечеството, то би трябвало да напусне Земята. Тъй като съм изчел задоволително материали по тематиката, ето какво съм съумял да схвана:
В своята публикация: Escaping Earth: Human Spaceflight as Religion за списание Astropolitics, Роджър Лейниъс оприличава ентисуазма за пилотираната космонавтика като вяра. Лейниъс не е инцидентен човек – той е работил за НАСА като основен историк в интервала сред 1990 и 2002 година. Бил е член на проверяващата комисия за повредата на совалката “Колумбия ” и е притежател на редица награди. Така че можем да сметнем мнението му относно историята на космонавтиката като относително меродавно. Ето какво написа той за тези, които настояват, че ние би трябвало да усвоим космоса, с цел да се спасим като тип. “Най-общо казано, това е теория за избавление. Ако човечеството не се трансформира в космичен тип, то няма да оцелее ”… “Подобно на тези, които прегръщат концепцията за спасението на човешката душа посредством международните религии на човечеството, изказванията за спасението на човечеството чрез галактически полети съставляват изказвания на религия и не са основани на каквото и да е знание ”.
Има много сериозен аргумент в написаното от историка и е редно да го вземем поради, защото това е общоприетият отговор на въпроса “Защо? ”, който се дава от редица галактически запалянковци. В това число отговорът е бил даван от Карл Сейгън и Стивън Хокинг, а напоследък се дава и от Илон Мъск. Защо Мъск строи ракети за полети до Марс? Защото има вяра, че марсианска колония би ни избавила от световен прелом.
Според мен има няколко значими аргументи, заради които можем да сметнем, че това становище е по-скоро “скок на религия ” и заради това е по-близко до религията, в сравнение с до науката. Тези аргументи дават и пояснение за какво данъкоплатците не желаят да се обединят в това да бъдат осигурени повече средства в името на галактическата агресия.
1. Твърдението касае бъдещето на човечеството. Основният проблем е, че по този въпрос доста хора имат твърдо мнение. Да, мнозина вярват, че бъдещето на човечеството е ярко и посредством самоусъвършенстването си чрез технолоиите ние ще достигнем до едни по-добри времена. Но други са изрично уверени, че човешката цивилизация не просто ще залезе – само че и че няма смисъл да се мъчим да предотвратим залеза й. Една основна част от християнските фундаменталисти да вземем за пример (каквито са много значим % от данъкоплатците в САЩ) не просто са уверени в това, само че са сигурни, че краят на света наближава скоро (т.е. в рамките на личния им живот). Те са безапелационни, че да се дават пари за каквито и да е колонизаторски старания са загуба на време и пространство и че е по-добре да ги дадем за облекчаването на живота на Земята. Фундаменталистите са на мнение, че Бог ни е дал да обитаваме небето, а не небесата. Аз може да считам сходна аргументация за глупава – т.е. това е парафразира на остарелия мотив “ако Бог е желал човек да лети, той е щял да му даде криле ” – тогава неприятно ли е да летим със аероплан? Няма значение – за тези хора обосновката е годна.
2. Твърдението е обратно на човешката вътрешен глас. Много е мъчно да повярваме, че на Земята може да възникне подобен прелом, който да унищожи целия живот на нея. Дори и да избухне колосална международна война, която ще унищожи живота на цели континенти, все някъде биха останали изолирани култури, които ще оцелеят. От друга страна е извънредно елементарно да си представим някаква изолирана база в космоса или на друга планета, на която поражда съдбовен проблем, който убива всички живеещи въз основата. Това е главен претекст, експлоатиран до безспир в научно-фантастичните филми.
3. Нямаме никаква убеденост, че галактическата колонизация фактически ще обезпечи дълготрайното оцеляване на човечеството. Планетите от Слънчевата система са мощно негостоприемни и даже Марс, който има 24-часово денонощие и температури, близки до земните, не притежава годна за дишане атмосфера. Извън Слънчевата система ние не знаем за друга планета, която да може да обезпечи изцяло подобаващи за нас условия. Лейниъс е безапелационен, че без да знаем за съществуването на такава планета, “идеологията за избавление е проблематична и е изказване на религия, а не на знание ”. При това даже и да открием такава планета, тя може да е толкоз надалеч, че да е невероятно да я достигнем задоволително бързо, с цел да можем да емигрираме.
Разбира се, нищо от написаното нагоре не значи, че човечеството в никакъв случай няма да създаде технология, която ще ни разреши да живеем в суровите галактически условия. И въпреки всичко концепцията на Лейниъс е, че на този стадий вярата в галактическата агресия “за да спасим човечеството ” е единствено това – религия.
Но с цел да оправдаваме нейното битие, ние би трябвало да използваме различен вид реалистични обосновки. Долупосочените аргументи са годни, само че за жалост са рядко употребявани от последователите на галактическата агресия. Накратко казано, обосновките могат да се сведат до две. Едната е – пилотираната космонавтика оказва помощ на самостоятелния човек, а втората е – тя оказва помощ на човешката популация като цяло.
– огромна част от ежедневните джаджи, които непрестанно използваме в нашия обичай, имат или своя корен, или са мощно усъвършенствани от галактическото развиване на човечеството. Космическите полети фактически могат доста да ни оказват помощ, както съм писал към този момент в публикацията ми за Мисъль [2]: “от космонавтиката излизат доста нововъведения, които усъвършенстват живота на обществото. Тези нововъведения не могат да се появят, в случай че науката се финансира единствено и само целево. Например, даже и да се вложат доста средства в медицината, мъчно може да бъде основан уред, който е кадърен да прави хирургически интервенции по едно и също време по време на провеждането на ЯМР. Това са технологии, които произлизат от напълно други области на живота, а не от медицината – в съответния случай, от роботизираната ръка на „ Медународната галактическа станция “. Някой, който се интересува от космос, е основал уред, който, като се изключи че може да прави първичната си работа (да реалокира тежки предмети в космоса), може да се приспособява за потребностите на медицината. Светът действа тъкмо по този начин, а не другояче. В науката има доста клонове, които взаимно се въодушевяват и обогатяват ”. Забележете – с помощта на стратегия “Аполо ” до Луната доста деца, родени през 60-те и 70-те, се въодушевяват да стартират кариера в региона на науката и технологиите. Именно с помощта на тях изискуем бурното развиване в редица сфери, включително в осведомителните технологии. Ходът е даден от тях – резултатът на стратегия “Аполо ” се назовава от историците “ефект на Аполо ”. Представете си какъв брой доста открития и нови изгоди ще произлязат от огромна колонизаторска стратегия до Луната или Марс, какви находки ще има в региона на биологията и медицината, даже и единствено тъй като там могат да бъдат основани бази за проучване на биологични обекти в условия на по-слаба гравитация.
– вярвате или не, човешките популации имат потребност от това да бъдат предизвиквани, с цел да се развиват и да не изпадат в застой. Няма ли провокации, настава декаданс. В античността и средновековието обособените цивилизации са мерили сили в кървави спорове. Но даже и да е нямало войни, отново е имало надпревари – спортният спорт е заемал интегрална част от културата на антична Гърция. По времето на Епохата на Откритията (15-ти до 18-ти век) морските пътешествия са били страховит тласък за развиването на западната цивилизация. През 20-ти век, с идването на Студената война, огромното състезание сред Изтока и Запада е родило някои от най-великите галактически достижения.
Днешният свят, най-малко този в Европа и Съединени американски щати, е станал по-спокоен. По-мил. Днешните хора се отвращават от рисковете. Но с развиването на Интернет и глобализацията се стигна до един неочакван декаданс – ние се затваряме в личната си зона на комфорт, измежду виртуалните си светове от мобилни телефони и компютри. Да, светът е световен – само че фактът, че се усещаме част от една огромна, международна общественост, не значи, че тази голяма общественост няма потребност от тласък, с цел да върви напред. Космическата агресия съставлява такова предизвикателство – то тества човешката цивилизация и нейното софтуерно развиване, дава огромен небосвод и поле за изява. Тя дава опция да се усъвършенстваме и да се подобрим. Големият публицист Станислав Лем е описал прелестно какво имам поради в своята книга “Завръщане от звездите ”, от която ще ви показва следния фрагмент:
“— И какво ти е потвърдил Старк? Безполезността на космодромията? Сякаш ние самите не знаехме това. А полюсите? Какво имаше на полюсите? Тези, които са ги покорявали, са знаели, че там няма нищо. А Луната? Какво е търсела групата на Рос в кратера на Ератостен? Брилянти! А за какво Бант и Егорин са минали през центъра на диска на Меркурий? За да се пекат на слънце? А Келен и Офшаг? Единственото нещо, което са знаели сигурно, когато са летели към студения облак на Цербер, е било, че в него могат да загинат. Даваш ли си сметка за това, какво в действителност споделя Старк? Човекът би трябвало единствено да яде, да пие и да се облича: останалото е безумство. Всеки има своя Старк, Брег. Всяка ера го е имала. Защо Гима изпрати теб и Ардер? За да вземете проби с короносмукачката. Кой изпрати Гима? Науката. Това звучи делово, нали? Изследване на звездите. Как мислиш, Брег, дали щяхме да полетим, в случай че нямаше звезди? Аз мисля, че щяхме. Щяхме да учим даже пустотата, с цел да оправдаем своя полет. Геонидес или някой различен щеше да ни каже какви скъпи измерения и проучвания могат да се проведат по пътя. Разбери ме добре. Не споделям, че звездите са единствено предлог. Дори и полюсът не е бил единствено предлог. Нансен и Андре са се нуждаели от него… Еверест е бил необходим на Мелъри и Ървин повече от въздуха. ”
Вторият въпрос е “кога ”.
Повечето ентусиасти бързо биха дали отговор, че отговорът на “кога ” би трябвало да е “сега ”. Няма потребност да чакаме да си решим проблемите тук, на Земята, защото постоянно ще има проблеми. Но множеството биха се съгласили и за това, че въпреки и да е “сега ”, галактическото развиване би трябвало да е стабилно. Не можем да си позволим да дадем колосални средства за план от вида “Аполо ” и откакто този план свърши, ние да приключим с него и да се върнем назад на Земята.
Поради това въпросът “кога ” отстъпва на второ място след “как ”. Такова е и мнението на Джоел Ренсторм [3] в публикацията си за The Space Review. Извън всевъзможен спор е, че галактическата агресия няма да бъде цветя и рози, както мнозина си я показват. Техническите компликации са единствено част от проблемите, следва решаването и на проблеми от всякакво друго естество – психическо натоварване на колонизаторите, проблеми от юридически вид (например – какъв брой време Земята ще оказва помощ на колониите, дали и какви налози ще би трябвало да заплащат “марсианците ”), проблеми от политически вид (какво ще бъде ръководството на галактическите колонии, демократично или… друго?). Не бива да подценяваме и обстоятелството, че сега в който стартира усвояването на Слънчевата система, хора ще умират. Те ще умират без значение дали ще е заради естествени аргументи или заради зародили проблеми с задачата. Обществото би трябвало да е наясно, че фантазиите си имат цена.
Въпросът “кога ” е обвързван и с въпроса “къде ”. Илон Мъск и доста други запалянковци считат, че разумната стъпка за космонавтиката оттук нататък е Марс. Марс, споделят те, би трябвало да е огромната цел и всевъзможни други задачи биха отклонили човечеството от нея. Но не всички са съгласни. Има галактически дейци, които са на мнение, че Марс е надалеч, за усвояването му има потребност от основаването на към момента неизобретени технологии и че в случай че отговорът на въпроса “кога ” е “сега ”, то Марс е несъответстваща цел. Не можем да отидем на Марс към момента “сега ” – т.е. в околните една-две-три години.
Ако приказваме за “сега ”, ние към този момент разполагаме с една дребна колония в космоса – “Международната галактическа станция ”, която е непрекъснато населявана от шестима души. “Международната галактическа станция ” е грамаден план – тя е издигната в интервала сред 1998-2011 година и след завършването й има размер на едно футболно игрище. Станцията е фокус на актуалната пилотирана космонавтика – тя задава цел, и няма по какъв начин да е другояче, откакто за конструирането й са дадени милиарди долари. На нея се учим по какъв начин да живеем в космоса за дълготрайно време. Очаква се тя да бъде употребена до 2025 година, само че по-късно бъдещето й е неразбираемо. Засега американското държавно управление възнамерява да налива държавни средства още 6-7 години, само че по-късно се чака приватизацията на околоземната орбита да е в цялостен ход и станцията да бъде предадена в ръцете на частниците. При всички положения тази тактика би трябвало да се обмисли доста добре. “Международната галактическа станция ” е едно богатство, от което към момента не трябва да се отхвърляме – прекратяването на плана би било колосална неточност като прекъсването на стратегия “Аполо ”.
Но след станцията – накъде? Дори и множеството хора да желаят да отговорят незабавно “Марс ”, не такова е настроението измежду работещите в галактическите организации. Единствената организация, която е съумяла да изпрати хора на Луната, е НАСА и до този миг достижението на “Аполо ” не е повторено от нито една друга страна. Европейската галактическа организация (ЕКА) публично показва предпочитание за пилотирани лунни задачи и дори поддържа план за основаването на “лунно село ”. Русия също цели полети до Луната. Към лунните упоритости се причислява и Китай. Що се касае до НАСА, организацията наподобява че е от време на време премятана от една на друга президентска администрация и всеки президент има друго виждане – Луната, Марс, метеорити, отново Луната, пак Марс… Но това е единствено на пръв взор. В дълбочина организацията в никакъв случай не се е отказвала от обновяване на пилотираната космонавтика до Луната и към този момент работи по плана за орбитална лунна станция. Станцията ще бъде издигната през идващото десетилетие.
Пилотираните задачи до Марс си остават просто една фантазия – един идеал, от който някои хора не желаят да се откажат. Реалността – т.е. научните цели, скромните финансови благоприятни условия на галактическите организации, желанието на частните галактически компании да печелят пари – тази действителност диктува друго. През околните десетилетия главната област на усвояването на галактическото пространство ще си останат ниската околоземна орбита и Луната. Като, дръзвам да кажа, Луната ще е на второ място. Роботизирани и пилотирани полети до нея ще има, само че фокусът ще продължава да е преместен най-много към ниската околоземна орбита. Макар и считана за скучна и от дълго време изучена, въпреки и през последните години астронавтите постоянно да летят единствено до там, ниската околоземна орбита напълно не е затворена страница. Тепърва следва да забележим нейната комерсиализация. Все още нито една частна галактическа компания не е съумяла да изпрати човек до нея – нито Боинг, нито СпейсЕкс. Макар и Илон Мъск да чертае проекти за кораби, които ще извеждат по 100 индивида едновременно до Марс, можем ли въобще да си мечтаем за Червената планета, без да сме колонизирали (в същинския смисъл) близкия космос?
Ние към момента чакаме да стартират постоянните галактически автобуси до ниската околоземна орбита, освен с държавни астронавти, само че и с частни лица. Все още чакаме орбиталните хотели да станат факт (чакаме ги от 2006-2007 година). Не сме станали очевидци на прословутите цилиндри на О’Нийл напълно покрай нас, в орбита, а какво остава до Луната и Марс!
Понастоящем има голям прогрес в региона на ракетостроенето и възвръщаемите ракетни технологии. Това, което вършат Илон Мъск и Джеф Безос, смъква фрапантно цената на изстрелванията до космоса. Но още има какво да се желае. Полетите даже до ниска околоземна орбита са към момента прекомерно скъпи. Много е по-лесно и налично да се пътува до Антарктида. А Антарктида към момента не е колонизирана в същинския смисъл – там населяват приблизително до 4 000 души, освен това множеството от тях престояват в базите си единствено краткотрайно. В космоса живеят непрекъснато сред 3 и 6 души. Когато близкият космос бъде колонизиран до стадий, че там заживеят до 100 души, това ще е огромен прогрес. Когато заживеят 4 000 души – към този момент ще сме го усвоили на равнището на Антарктида, въпреки и още това да не е същинската, всеобща колонизация (какво са 4 000 души спрямо милиардите на цялата Земя?). Същинската колонизация, когато милиони ще живеят в космоса, е към момента в прекомерно далечното бъдеще.
И по този начин, вместо умозаключение. Защо да усвояваме и заселваме космоса? Защото изгодите за човечеството ще са големи. Кога? Трябва да почнем и да се готвим още в този момент, незабавно. Как? Като надграждаме поетапно технологиите си и самоуверено се сблъскваме с трудностите и провокациите, без да се отказнаме и плашим. Къде? До близкия космос и Луната. Ние сме поколението, което вероятно ще доживее да види по какъв начин хора престояват за дълго време в окололунна орбита. Дали ще забележим по какъв начин човек стъпва на Марс? Може би – само че в по-далечното бъдеще.
