Оставете децата да си правят каквото искат със стаите
Обикновено влизам в стаята на щерка си с известна доза страх. Има полюшваща се купчина от мъртви кафези, има чаши със зеленясала течност в тях. Понякога има и изненадващи миризми, не всичките приятни.
Защо обаче не ѝ споделям да почисти? Е, върша го понякога, само че не с особена упоритост или вяра за схващане, частично тъй като намирам обичайния отговор на сходна родителска директива за доста сложен за оборване – „ Стаята си е моя, какъв ти е казусът? “
Някой би дал отговор общоприетоо – „ Всъщност, в случай че провериш в нотариалния акт, ще схванеш, че действително стаята е моя “ – само че това няма да ви води на никое място, най-вече в логическите заешки бърлоги, в които неизбежно дреме „ Ами не е трябвало да се раждам тогава, нали? “
Въпросът е, че стаята си е в действителност тяхното пространство, в случай че не де юре, то де факто. Може би би трябвало да оставим децата да си се търкалят в него.
Подозирам, че жена ми ме счита за халтав, задето имам такива възгледи, и може би щях да се съглася, в случай че моята липса на увереност не се закорави от скорошна публикация в New York Times , озаглавена „ Трябва ли да накарам щерка си да си почисти стаята? “ Свръхконтролиращата майка в последна сметка отговоря на въпроса с насилствено, само че отчетливо „ Не “.
Тя споделя, че „ злополуката, въодушевена от Джаксън Полък “ , която съставлява стаята на 15-годишната ѝ щерка, би трябвало да бъде държана под надзор, само че майчиният „ подтик да почисти може да е неприветлив, един тип опит за определяне на надзор по време на безпокойствие. “
Звучи умно. Част от аргументите, заради които желаеме децата да си чистят стаите, са същите, поради които желаеме от тях да ядат зелении. Те са по-скоро символни, в сравнение с логичен. Тревожим се за това, тъй като имаме ниска прочувствена приемливост към хаоса, даже към хаоса на другите хора, затворен сред четири стени.
Ако не сте настроени толкоз метафизичен, бихте споделили, че е значимо детето ви да поддържа чисто пространството си, тъй като мръсотията е неефективна и наподобява грозно. Но отново – това не е вашето пространство, тогава за какво се тревожите? Може да желаете по-добра хигиена, само че доколкото ми е известно процентът младежи, страдащи от съществени болести поради мръсни стаи, е удивително невисок.
Може да кажете също, че чистенето ги учи по какъв начин да оцеляват във външния свят, само че не ми се коства резонно. Някои деца са спретнати, а други – не, и няма доста какво да извършите по въпроса. Разхвърляните хора също я карат някак си – знам, тъй като съм един от тях.
Има и други положителни аргументи да се въздържаме от безкрайното опяване на младежите за чистенето на стаята. Ако има нещо, което би трябвало да ѝ се регистрира на щерка ми, то е, че е ужасно заета в учебно заведение и когато се прибере у дома, няма никакво време. Да ѝ дам малко персонален надзор и пространство е физиологически значимо.
Но си има граници. Щом откриете екскременти от гризачи (или самите гризачи) под нощното шкафче, е време да се подхващат някакви дейности. Но по-често отговорът ни би трябвало да е – карай да върви. Както споделя един психолог, представен в публикацията на New York Times, „ колкото повече го вършиме на проблем, толкоз по-дълго ще стои този проблем. “ Друг психолог прави друга, само че еднообразно уместна забележка: „ За децата е значима структурираността, което не е наложително едно и също с чистата стая. “
Ако имате потребност от още увещание, прочетете прелестната книга на Ан Тайлър Tumble Tower . В нея става въпрос за хубостта или най-малко за нуждата от неразборията. Проблемът е, че това е детска книга, а не би трябвало да я четат децата. Ние би трябвало да я прочетем.
