Обиди:Най-големият проблем на България е лошият човешки материал в страната

Обиди:

Най-големият проблем на България е неприятният човешки материал в страната - това съобщи столичният кмет и водач на ГЕРБ Бойко Борисов на среща с български емигранти в Чикаго при започване на 2009 година.

Протест у нас нямаше.

"Осемдесет % от популацията са дебилни и не могат към този момент да се подписват " , сподели депутатът от Българска социалистическа партия за България професор Иво Христов в края на предходната година.

Малочислен митинг.

"Кресливи дами ", майки на "уж заболели деца " ..., изрепчи се на протестиращите майки на деца с увреждания вицепремиерът Валери Симеонов.

Обещанията 25 хиляди недоволни да отидат на площада пред Министерския съвет бяха изпълнени от стотина.

Хайде да се отдадем на жлъч - тук е моментът.

За да определим до каква степен сме напреднали в духовното си развиване, би трябвало да следим какъв брой постоянно се наскърбяваме и за какъв брой време можем да трансформираме обидата във вътрешен мир и успокоение. Ако откакто се обидим, можем да преглътнем това положение за 1-2 минути, това е огромно достижение.

Обидата е реакция на егото. Когато непозната преценка за нас е друга от визията ни за нас.

Обидата също е и негативна сила. Когато реагираме отрицателно - я одобряваме, а в случай че реагираме умерено - имаме опцията да я отхвърлим, т.е. да я трансформираме.

Забелязал съм също, че в случай че се "съглася " с отсрещната страна даже когато ме наскърбяват без съображение, печели вътрешният ми мир.

Въздържането от бърза реакция към засегнатост може да се схване като боязън и колебливост, само че обидата е външно проявяване на страха. Следователно обиждащия го е боязън, заради което и наскърбява. Ако аз отвърна със същото - и мене ме е боязън.

Извод: обидата е негативна сила, изстреляна против нас, и най-добре е да не протестираме против нея, тъй като това значи, че я позволяваме да ни превземе, а да я подминем с неуважение. Много хора очевидно схващат това и си седят добродушно на биричка пред вечерните вести, с цел да видят какъв брой са излезли на площада да стачкуват.

Дотук със сарказма.

Започва реализмът.

Защо на персонални квалификации и прилагателни въпреки всичко реагираме, въпреки и като умряло магаре, само че на обществени - не? А какви по-големи публични обиди, обиди на всички нас, данъкоплатците, които сме избрали и назначили една кохорта да ни ръководи от наше име, са основаването, бурното развиване и банкрутът на КТБ, или необяснимият покупател на ЧЕЗ, или пък обяснимият покупател на Топлоелектрическа централа Варна? И мъчно обяснимите политици като Волен - който от националист осъмна като реакционер, или Валери - който от бранител на народа от "олигархията " се гушна с нея?

Каква по-голяма засегнатост и от държавното управление като цяло, в чиято стратегия е записано опазване на данъчно-осигурителното задължение, а в бюджета за следващата година ни гласят натоварване със обществени и здравни осигуровки и налози върху коли и парцели? Каква по-голяма засегнатост от синдикатите, които работят като добавки на корпорациите и на държавната машинария за финансова полза, вместо да пазят трудовите и обществените ни права? Или от назначените издатели, които унищожиха свободните медии в България?

Уморихме ли се от този безконечен преход? Или двупартийността ни обрече на бездейност: каквото и да вършим - или ще пристигна Корнелия, или ще се върне Бойко!

Така гражданско общество не се прави. Ако го има - в него афектирани хора излизат по площадите поради... бъдещето си.

Това, нашето, е дебилна обидчивост.