Проф. Кьосев: Няма такъв принцип паметниците не се пипат, Мочът незабавно трябва да бъде премахнат
„ Няма подобен принцип – „ паметниците не се пипат “. Историята обратно във времето е цялостна с „ пипането “ на монументи, с обезглавяване на статуите на римски императори и заместването им с глави на християнски светци. Живеем в ера, в която музеифициращата просвета се хиперболизира. “ Това споделя културологът проф. Александър Кьосев в изявление на Тони Николов за изданието. А мотивът е казусът, обвързван с Паметника на руската войска, който разделя българското обществото през всичките тези години на прехода.
По думите на ученият, в България има някакво неистовство, някаква пристрастеност към слагането на монументи. Все едно дали те ще станат действителни „ места наизуст “, ще останат просто някакви знаци, или нищо няма да станат.
„ На някого му хрумва нещо, взема решение, че това е неговата велика идея за монумент, и се бори за него със зъби и нокти до дъно. Един от най-куриозните образци, с които се сблъсках в тази комисия, беше план за един много мекушав монумент на Джон Ленън в Южния парк, на който ние гневно се противопоставихме “ аргументира се проф. Кьосев.
Той слага отсам и първият въпрос - е дали София се нуждае от толкоз доста монументи.
„ Моята философия за паметниците в София преди всичко стои минимализацията на тази неуместна паметна вълна. Необходимо е едно деликатно проучване къде и при какви условия софиянци основават същински „ места на паметта “.
Вторият проблем е обвързван с така наречен дисонантно завещание. В Закона за културното завещание няма подобен термин. Там се допуска, че каквото е културно завещание, то е безспорно богатство. Но не е по този начин. Има монументи на гордостта и има монументи на срама (например тези на концлагерите). Паметниците на срама са не по-малко значими от паметниците на гордостта, а най-провокативни са тези монументи, по които обществото не може да откри единодушие у нас и тeкат кавги, които траят десетилетия.
Смятам, че дисонантните монументи също би трябвало да бъдат запазвани при няколко условия. На първо място, би трябвало да има интерпретативна среда, която да демонстрира за какво се сблъскват мненията и пристрастеностите по отношение на тях, да е вероятен роман за спора на гледните точки. Трябва да създадем такава музейна и мемориална просвета, която да може да опазва неустановени, неразбираеми и конфликтни реалии, а освен одобрени и безконечни полезности. Аз не виждам за какво някои руини отпреди 2000 години да са по-важни, в сравнение с дълбокият спор отпреди 80 или 50 години. Той не е липсващ, българското общество продължава да бъде разединено. Имах спор с Дора Иванова, архитектката, която предложи възобновяване на Чинията на Бузлуджа. Възражението ми беше, че концепцията не е неприятна, само че че на Бузлуджа би трябвало да бъде построен музей на спорните памети. А не просто да бъде построен някакъв псевдомузей, който в действителност да е апология на социалистическото строителство, на самия строй и на несполучливата химера на комунизма. Те започнаха към този момент, само че аз не преставам да имам подозрения, че там ще бъде издигнат добър музей.
Запитан дали в този смисъл монумент на паметта ли е монументът на Съветската войска, проф. Кьосев изяснява:
„ Марк Блок е споделил, че предишното е тиранин на сегашното. Обратното е не по-малко правилно. Настоящето тиранизира предишното по най-невероятни способи, тъй като всичко, което то извлича и осмисля от предишното, е в отношение към самото настояще, нормално извънредно комплицирано и конфликтно. Нуждите и лудостите на сегашното постоянно хвърлят своята дълга сянка обратно в предишното. Това е диалектика, сложна за разрешаване.
По отношение на съветските и руските монументи обаче обстановката е напълно ясна. Погледнато ретроспективно, Освобождението на България е акт, осъществен от Руската империя с поддръжката на съветския народ, на съветските интелектуалци и писатели. Трябва да се научим да разграничаваме искреността на поддръжката на елементарните хора към братята славяни от циничната политика на Руската империя, безспорен факт. Империята е траяла по същия безсрамен метод да се намесва неведнъж в историята на българския народ. Всеки път с пагубни последствия. Опитвала се е да предотврати Съединението, в руско време е дала подтик за експлоадирането на кървавото Септемврийско въстание от 1923 година И по този начин до 9 септември 1944 година Руската политика на Балканите е дискредитирана и разобличена още от Раковски и Захарий Стоянов, а и от доста други съществени съчинения. По тази причина еднопосочно русофилски монументи в центъра на София не може да има. Те безусловно би трябвало да бъдат отстранени. А паметникът на Съветската войска двойно по-непременно би трябвало да бъде отстранен, тъй като на всичкото от горната страна е монумент на тоталитаризма и на една измислена гражданска война. За какво припомня този монумент? За ролята на Червената войска в България? Нека тези, които настояват това, да гледат кино лентата „ Второто избавление “ на Евелина Келбечева и Светослав Овчаров, с цел да схванат ролята на Червената войска, която не е тъкмо „ освободителка “.
Така че аз съм изрично „ за “ премахването на този монумент. И няколко думи за последния мотив – Иван Фунев, Васка Емануилова, Любомир Далчев, Мара Георгиева, всички тези видни български скулптори и архитекти са взели участие в издигането на този монумент. Твърди се, че те са основали един „ шедьовър “, който би трябвало да бъде опазен поради своите художествени качества. Лицемерно изказване, тъй като зад художествените причини се крие отбраната на съветските ползи, само че да оставим това настрани. Второто погрешно нещо е, че паметникът има кой знае какви художествени качества. Има една прелестна студия на моя някогашен преподавател и учител в катедра „ Културология “ проф. Димитър Аврамов, която ослепително оборва тази теза. И трето: не е правилно, че имената на изтъкнати създатели – на Иван Фунев или Любомир Далчев – придават престиж на паметника. Точно противоположното е. Ако оставим паметника, ние увековечаваме срама на Иван Фунев, Васка Емануилова и така нататък Това ли желаеме – да запазим тази срамна памет за тях?
Единственият до неотдавна годен мотив за запазването на паметника беше Русия и възможното ѝ „ ужасно възмездие “. Но Русия към този момент направи нещо ужасно, по-страшно няма да стане, тъй че и тази спънка отпадна. “
На последователите на тезата, че паметниците не се пипат, тъй като те са носителите на паметта, такава каквато е, ученият дава отговор с друга теза, която тъкмо и ясно аргументира.
„ Няма подобен принцип – „ паметниците не се пипат “. Историята обратно във времето е цялостна с „ пипането “ на монументи, с обезглавяване на статуите на римски императори и заместването им с глави на християнски светци. Ние живеем в ера, в която музеифициращата просвета се хиперболизира и стартира да заплашва живителните сили на сегашното. По този въпрос са написани голям брой съществени съчинения, които демонстрират по какъв начин тази пристрастеност към опазване и увековечаване владее мозъците и до какви нелепости тя може да докара. Музеифицират се заведения за бързо хранене и кока-кола от 50-те години да вземем за пример. Идеята, че всичко би трябвало да се пази, е толкоз глупава, че няма за какво да бъде оборвана. Един жив град не е музей, нито е изложбена зала. “
По думите на ученият, в България има някакво неистовство, някаква пристрастеност към слагането на монументи. Все едно дали те ще станат действителни „ места наизуст “, ще останат просто някакви знаци, или нищо няма да станат.
„ На някого му хрумва нещо, взема решение, че това е неговата велика идея за монумент, и се бори за него със зъби и нокти до дъно. Един от най-куриозните образци, с които се сблъсках в тази комисия, беше план за един много мекушав монумент на Джон Ленън в Южния парк, на който ние гневно се противопоставихме “ аргументира се проф. Кьосев.
Той слага отсам и първият въпрос - е дали София се нуждае от толкоз доста монументи.
„ Моята философия за паметниците в София преди всичко стои минимализацията на тази неуместна паметна вълна. Необходимо е едно деликатно проучване къде и при какви условия софиянци основават същински „ места на паметта “.
Вторият проблем е обвързван с така наречен дисонантно завещание. В Закона за културното завещание няма подобен термин. Там се допуска, че каквото е културно завещание, то е безспорно богатство. Но не е по този начин. Има монументи на гордостта и има монументи на срама (например тези на концлагерите). Паметниците на срама са не по-малко значими от паметниците на гордостта, а най-провокативни са тези монументи, по които обществото не може да откри единодушие у нас и тeкат кавги, които траят десетилетия.
Смятам, че дисонантните монументи също би трябвало да бъдат запазвани при няколко условия. На първо място, би трябвало да има интерпретативна среда, която да демонстрира за какво се сблъскват мненията и пристрастеностите по отношение на тях, да е вероятен роман за спора на гледните точки. Трябва да създадем такава музейна и мемориална просвета, която да може да опазва неустановени, неразбираеми и конфликтни реалии, а освен одобрени и безконечни полезности. Аз не виждам за какво някои руини отпреди 2000 години да са по-важни, в сравнение с дълбокият спор отпреди 80 или 50 години. Той не е липсващ, българското общество продължава да бъде разединено. Имах спор с Дора Иванова, архитектката, която предложи възобновяване на Чинията на Бузлуджа. Възражението ми беше, че концепцията не е неприятна, само че че на Бузлуджа би трябвало да бъде построен музей на спорните памети. А не просто да бъде построен някакъв псевдомузей, който в действителност да е апология на социалистическото строителство, на самия строй и на несполучливата химера на комунизма. Те започнаха към този момент, само че аз не преставам да имам подозрения, че там ще бъде издигнат добър музей.
Запитан дали в този смисъл монумент на паметта ли е монументът на Съветската войска, проф. Кьосев изяснява:
„ Марк Блок е споделил, че предишното е тиранин на сегашното. Обратното е не по-малко правилно. Настоящето тиранизира предишното по най-невероятни способи, тъй като всичко, което то извлича и осмисля от предишното, е в отношение към самото настояще, нормално извънредно комплицирано и конфликтно. Нуждите и лудостите на сегашното постоянно хвърлят своята дълга сянка обратно в предишното. Това е диалектика, сложна за разрешаване.
По отношение на съветските и руските монументи обаче обстановката е напълно ясна. Погледнато ретроспективно, Освобождението на България е акт, осъществен от Руската империя с поддръжката на съветския народ, на съветските интелектуалци и писатели. Трябва да се научим да разграничаваме искреността на поддръжката на елементарните хора към братята славяни от циничната политика на Руската империя, безспорен факт. Империята е траяла по същия безсрамен метод да се намесва неведнъж в историята на българския народ. Всеки път с пагубни последствия. Опитвала се е да предотврати Съединението, в руско време е дала подтик за експлоадирането на кървавото Септемврийско въстание от 1923 година И по този начин до 9 септември 1944 година Руската политика на Балканите е дискредитирана и разобличена още от Раковски и Захарий Стоянов, а и от доста други съществени съчинения. По тази причина еднопосочно русофилски монументи в центъра на София не може да има. Те безусловно би трябвало да бъдат отстранени. А паметникът на Съветската войска двойно по-непременно би трябвало да бъде отстранен, тъй като на всичкото от горната страна е монумент на тоталитаризма и на една измислена гражданска война. За какво припомня този монумент? За ролята на Червената войска в България? Нека тези, които настояват това, да гледат кино лентата „ Второто избавление “ на Евелина Келбечева и Светослав Овчаров, с цел да схванат ролята на Червената войска, която не е тъкмо „ освободителка “.
Така че аз съм изрично „ за “ премахването на този монумент. И няколко думи за последния мотив – Иван Фунев, Васка Емануилова, Любомир Далчев, Мара Георгиева, всички тези видни български скулптори и архитекти са взели участие в издигането на този монумент. Твърди се, че те са основали един „ шедьовър “, който би трябвало да бъде опазен поради своите художествени качества. Лицемерно изказване, тъй като зад художествените причини се крие отбраната на съветските ползи, само че да оставим това настрани. Второто погрешно нещо е, че паметникът има кой знае какви художествени качества. Има една прелестна студия на моя някогашен преподавател и учител в катедра „ Културология “ проф. Димитър Аврамов, която ослепително оборва тази теза. И трето: не е правилно, че имената на изтъкнати създатели – на Иван Фунев или Любомир Далчев – придават престиж на паметника. Точно противоположното е. Ако оставим паметника, ние увековечаваме срама на Иван Фунев, Васка Емануилова и така нататък Това ли желаеме – да запазим тази срамна памет за тях?
Единственият до неотдавна годен мотив за запазването на паметника беше Русия и възможното ѝ „ ужасно възмездие “. Но Русия към този момент направи нещо ужасно, по-страшно няма да стане, тъй че и тази спънка отпадна. “
На последователите на тезата, че паметниците не се пипат, тъй като те са носителите на паметта, такава каквато е, ученият дава отговор с друга теза, която тъкмо и ясно аргументира.
„ Няма подобен принцип – „ паметниците не се пипат “. Историята обратно във времето е цялостна с „ пипането “ на монументи, с обезглавяване на статуите на римски императори и заместването им с глави на християнски светци. Ние живеем в ера, в която музеифициращата просвета се хиперболизира и стартира да заплашва живителните сили на сегашното. По този въпрос са написани голям брой съществени съчинения, които демонстрират по какъв начин тази пристрастеност към опазване и увековечаване владее мозъците и до какви нелепости тя може да докара. Музеифицират се заведения за бързо хранене и кока-кола от 50-те години да вземем за пример. Идеята, че всичко би трябвало да се пази, е толкоз глупава, че няма за какво да бъде оборвана. Един жив град не е музей, нито е изложбена зала. “
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ