Няма нищо по-хубаво от тебе, Слънце, и всъщност няма нищо

„ Няма нищо по-хубаво от тебе, Слънце, и в действителност няма нищо отвън тебе, без значение от тебе… Ти си всичко. А ние сме частици от твоята немирна, загадъчна сила, дружно с нашите възвишени пориви и с нашата нелепост. “

♥ Слънце ненагледно

Хубав следобяд, безоблачен и спокоен. На окосената морава зад двора блещукат стръкчета невен. При сенокоса ги стъпкахме, само че те са се изправили и ме галят с оранжевите си очета…

Откъм село се чува кукуригане на петел! То е обявяване на власт върху избрана територия. Другите петли чуват кукуригането на противника и не влизат в неговото царство, в случай че ще го оспорват с битка.

Искам тоя следобяд да е мой. Да се чувствувам като петел – владетел на своето малко дворче и на своето броено време.

Тъпан се чува, женитба се е вдигнала някъде в Куклен… А тука – тихо и грее ли, грее кротичкото, есенното слънце… Тукашните аерозоли са комай тежки, не се подемат нагоре и още не го засенчват.

Свети, Слънчице, до момента в който можеш!… Докато черната дупка, от два и половина сантиметра, която съгласно някои учени те разяждала, още не те е усмъртила и трансформирала в мрачно кюлче. И ти, значи, имаш язва!… И ти си застрашено. Може би затуй те опипват изследователите-астрономи. Все мерят температурата ти, все дефинират пулса ти. Сега пък са открили, че ти се задъхваш, че се свиваш и разпущаш. Астрономите са в смут, тъй като пулсирането ти показвало, че не гориш с нуклеарно гориво, че в тебе не се правили нуклеарни процеси, както беше до момента признато.

А с какво тогава ти гориш? Какво друго незнайно, тайнствено гориво ти употребяваш, та се гърчиш и трепериш? Какво са протуберансите, които изригваш – бесните ония пламъци, дето ближат с езиците си Космоса към тебе? Какво са петната ти, дето карат земната пшеница по-бързо да пораства, утежняват триумфа на учениците, тласкат вирусите на грипа към бързо размножаване, усилват кръвното налягане, а от време на време принуждават и Земята да се гърчи и тресе дружно с тебе?

Какво пък са те?

Въпросите ни не са инцидентни, не! Ако знаехме по какъв начин си ти направено, можехме и да те възпроизведем. Можехме да си създадем ново слънце, когато ти станеш кюлче.

Ах, единствено в случай че знаехме какво става вътре в тебе!

Щипят учените с химикали бедничките ни неутрончета, бодат ги, обстрелват ги, мъчат ги на електрически столове, с цел да издадат те твоята висша загадка, да те схванат по какъв начин гориш и за какво се нажежаваш, тъй като мислят, подлите, сами да си създадат Слънце!… Представяш ли си: Голямото Слънце угаснало, а в ковачницата на Земята се коват нови слънца… Какво блъскане ще бъде кому да свети изкуственото слънце! Ще има и грабежи на слънца, а и заравяния на слънцата може би. Ще има хора щедро да се греят и припичат, а други – да зъзнат в Космическата нощ… Лакомията човешка е толкоз огромна, че е подготвена и слънцето да глътне.

Днеска си толкоз благо, Слънчице мое, толкоз си кротичко, че ми домилява за тебе. Затуй съм разчувствуван и те предизвестявам: пази се от учените… Те към този момент тайфуните се канят да разиграват по своя воля, да ги хвърлят във война, да разтласкват с тях моретата и да подвигат океанските талази на напред против своите врагове… Те могат към този момент облаците да доят, градушката да трансформират в дъжд и дъждовете – в градушки. Посоката на ветровете могат да трансформират. Някой ден може да впрегнат и мълниите.

Затова, Слънце ненагледно, не дишай, не трепери! Не се издавай и доверявай! Не се оставяй да се вторачват в тебе, да те учат и опипват, най-малко до тогава, до момента в който разсъдъкът човешки върви след човешките нагони.

Защото няма нищо по-хубаво от тебе, Слънце, и в действителност няма нищо отвън тебе, без значение от тебе… Ти си всичко. А ние сме частици от твоята немирна, загадъчна сила, дружно с нашите възвишени пориви и с нашата нелепост.

Как Природата разреши появяването на нелепостта, която дръзва да се зъби на самата Природа все по-ядовито и яростно?… Как се случи по този начин? Или Естеството, обилно на всевъзможни опити, е решило да си направи смешка? Или пък нелепостта е частица от веригата, която ще се свие към врата ни, когато настъпи уреченият час?

Мълчиш! Мълчиш, плъхтиш се и се потиш. Все едно. Аз желая да си все такова, каквото си било ти за нас от давни времена – просто Слънце и нищо друго. Не „ небесно тяло “, не „ звезда елементарна “ някаква си – една от хилядите милиарди останали звезди. Не! А Слънце, застинало горе на небето поради нас, индивидите, с цел да ни огряваш и стопляш. За да ни галиш и пърлиш. За да ни радваш и влудяваш.

Затуй в този момент ще изляза на двора да се погрея, че и моите дни са преброени, изключително слънчевите дни, и тъй като унесен в гонитбата на вечността, аз ще изгубя една от редките благоприятни условия да бъда един следобяд с тебе – доволен и благополучен в твоите тихи, кротички, есенни прегръдки…

1979 г. 

От: „ Хвъркатото корито “, Николай Хайтов,  издателство „ Христо Г. Данов “, Пловдив, 1979
Снимка: archives.bnr.bg