Някои хора имат дарбата да напуснат този свят, измъквайки се

Някои хора имат дарбата да изоставен този свят, измъквайки се през задния излаз, оставяйки огромните събития да запълнят съзнанието на света и обществото. Точно това е историята с Дечко Узунов, който в случай че имаше опция, несъмнено би споделил, че е получил една от най-страховитите зари, с които е напуснал този свят. Майсторът на българската живопис умира на същата дата, когато атомната централа Чернобил разкрива своето атомно ядро и стартира да бълва отрова из цяла Европа.

Разбира се, по-вероятно е българите да са имали опция да го изпратят, откакто главното решение на тогавашното Централен комитет е просто да резервира загадка и да не споделя безусловно нищо по отношение на случая. Да се върнем обаче на Дечко Узунов и да разберем за какво този човек заслужава нашето внимание и какво оставя след себе си.

Неговият живот стартира през далечния 22 февруари 1899 година в Казанлък – Княжество България. Още там среща един човек, който ще промени вечно животът му – Димитър Чорбаджийски или Чудомир – майсторът на някои от най-забавните български книги, улавяща цялостната хубост и визия на родния обичай в предишното. През 1919 година е признат в Държавното художествено индустриално учебно заведение – през днешния ден Художествена академия. Само 3 години по-късно Дечко със своя сътрудник Иван Пенков ще заминат за Мюнхен, където да специализират при Карл декор Маар. Там вратите на изкуството се отварят доста необятно и разрешават на Узунов да се запознае с хора като Рембранд ван Рейн, Тициас, Рубенс, Макс Либерман и още доста други. Най-важното е, че родният създател не е самичък, до същото изкуство се допират и хора като Елисавета Багряна, Фани Мутафова, Чавдар Мутафов, Николай Лилиев, Константин Щъркелов, Симеон Радев и още доста други.

Тяхната съществена цел е също да се срещнат по-близо с изкуството, а Дечко получава освен добра компания, само че и опция да се срещне с бъдещите интелектуалци. В България се дипломира някъде през  1924 година, а две години по-късно публично стартира работата като щатен художник. Творчеството му стартира да обикаля света, включено като част от сдружението „ Родно изкуство “ и някои от екзотичните дестинации са Ню Йорк, Берлин, Москва, Ереван, Хамбург, Виена и още доста други. Впрочем след Дечко цялото семейство се насочва точно в изкуството и когато идва неговият финален ден, точно наследниците ще дават неговите произведения и къщи за музеи, като те са открити в София и Казанлък.

Интересен факт е, че създателят като че ли може да направи всичко. Не е стеснен експерт в един съответен род, откакто може да бъде задоволително добър в живописта, графиката, илюстрацията и оформлението на книги. Нещо по-интересно е, че се занимава даже със сценография и още доста други. Стенописите в казанлъшката черква „ Свети Йоан Предтеча “ са напълно негово дело, същото важи и за хотел Казанлък и неговото предверие. Всичко се прави напълно като подарък, а що се отнася до другите дарителски писания, те включват карловския Дом на културата, старозагорската опера, Народната опера, Народния спектакъл, НДК, Съдебната палата в София и още доста други. Същото важи за книгите на писатели и създатели като Ангел Каралийчев, Йордан Стубел, Емилиян Станев и още доста други.

Това е човек, който има съществено увлечение към изкуството и в никакъв случай не стопира да основава, а в случай че попадне в род, който не познава, бърза да натрупа знанията за него и да даде нужното творчество. Узунов постоянно е считал себе си за лирик с четката и има причина, като създател, той имал повече връзка с писатели и поети, като точно те отварят мирогледа му за любовните писма, които ще роди с четката. Същевременно не би трябвало да забравяме, че ЮНЕСКО го афишира за персона на годината през 1999 година за 100-годишнината от рождението му.

А през 1937 година се радва и на сребърен диплом на Ватикана за фреските с облиците на св. св. Кирил и Методий. Художникът постоянно признава, че избира да търси дистанцията в живописта, да сътвори атмосферата, да сътвори усета и преместването на всеки един фен непосредствено в платното. В годините си на преподаване, същият създател признава, че в никакъв случай не се е опитвал да се наложи, изкуството единствено дърпало своите последователи, затова нямало смисъл да накланя везните в избрана посока, четките сами щели да открият главната посока и да оказват помощ на аудиторията да се възползва както откри за добре.

Точно затова е обичан и толкоз от своите студенти. Творчеството на Дечко Узунов не може да бъде пренебрегнато и въпреки всичко оставя една от най-важните направления, с цел да може всеки да се ориентира колкото се може по-точно в избраната посока. В последните си креативен години е поканен за член на Мексиканската академия на изкуствата, а малко по-късно е член и на Руската академия.

Дечко Узунов има доста истински хрумвания и постоянно ще откри метод да се включи и да ги извърши. Неговите сътрудници като Константин Щъркелов също не отстъпват по автентичност. Когато Щъркелов чества своя 25-годишен креативен празник на художник и в същото време своята 10-та независима галерия, не бърза да дава достъп до своето творчество, вместо това се насочва в една напълно друга концепция. След като минава формалната част, думата се връчва на Илия Бешков, който оповестява, че ще бъде изнесен специфичен концерт от българския „ Джаз-банд “, чийто диригент ще бъде самият той, до момента в който неговите сътрудници в лицето на Дечко и Александър Божинов ще заемат местата на инструментите като тъпана и дайрето.

Господата художници свирят единствено български песни и репертоарът им бил доста по-голям, в сравнение с всеки различен оркестър по това време. Концертът продължава до късна вечер, когато на подкрепление идват още два оркестъра, които да продължат делото и по този начин до сутринта. Имайки поради необятният набор на въздействие и ползите на събраната публика, господата имали желанието да създадат нещо, което към момента не се е случвало. Културният свят преди Втората Световна война е в действителност легендарен и тъкмо това ни демонстрира една напълно друга ера, в която всяко изкуство партнира с другото и се стреми да даде най-високата допустима точка за триумф.

Снимки: Wikipedia