Новогодишните вечери на хрисимия счетоводител Серафим и неговото булче“ в

Новогодишните вечери на хрисимия счетоводител Серафим и неговото „ булче “ в един непроменим празничен сценарий… 

(1933 ~ 2010)

Семеен празник

С нещо популярен в своята маловажност на елементарен счетоводител, с нещо надали не античен на своите петдесет и четири години и с нещо прекомерно млад заради постоянно положителното си въодушевление, Серафим Петров прекарваше всяка Нова година вкъщи си. Масата постоянно беше отрупана, всички постоянно бяха радостно сюрпризирани от подаръците, булчето непроменяемо сияеше – зачервено и малко разсеяно от подготовката.

Той по този начин наричаше своята вярна приятелка към този момент двайсет и седем години – булчето – и таман това булче беше повода да не се излиза на Нова година от къщи. „ Семеен празник е това “ – бе споделила още първоначално, когато бяха напълно младоженци и в действителност нямаха нито доста пари, нито пък хубави тоалети. И го прекараха в къщи. Серафим Петров се беше разтичал, накупи, каквото можа – ядоха и пиха двамата до мига на гърмежите. След това позвъниха съседите и – съмна.

После се роди щерката, нямаше на кого да я оставят и въобще не се отваряше дума за излизане.

Но тя порасте – щерката – и стартира да си посреща Нова година с другари. Нормално. Ни млади, ни остарели, булчето и Серафим Петров си пееха към отрупаната трапеза в къщи (някоя и друга сълза бликваше неудържимо от глъбината на неизживяното), излизаха на балкона в самия момент, да гледат ракетите и да слушат гърмежите и без да признават естественото придремване, чакаха да се върне усмихнатото щастливо момиче.

После това момиче се омъжи небрежно и край отрупаната маса се появи още един. „ Това е то, фамилен празник – каза тогава булчето. – Браво на нас! “

През лятото се роди внучето. В ролята на толкоз енергични дядо и баба Серафим Петров и булчето се разтичаха да уредят всичко. Не беше по никакъв начин елементарно. Но пък не беше и невероятно. „ Моят живот е осмислен изцяло – бе декларирал междинният старши счетоводител, когато дъщерята и зетят някак се озоваха в обособена квартира. – Сега мога умерено да кажа, че зная за какво съм живял. “ (Внукът бе кръстен на него – Сергей.) „ Нашият живот – каза булчето. – Защо единствено твоят? Макар че… “ И млъкна.

– Какво „ въпреки че “? – попита Серафим Петров през тази късна есен, когато в действителност се състоя този диалог.

– Макар че ние не сме го живели.

– Кого?

– Живота, кого.

Серафим Петров дълго мълча, след това се разгневи вътрешно и се опита да скрие това. (Колкото той се опитваше нещо да скрие от нея, толкоз по̀ му личеше.)

– На мене таман в този момент ми е времето да пребивавам – каза той малко по-нервно, в сравнение с би желал. – А ти си по-млада и от мен.

– Млада съм – каза булчето с най-страшната си въздишка и потегли към кухнята.

– Тази Нова година ще излезем! – почти извика Серафим Петров. – Ще я посрещнем в ресторант „ София “. Колеги и другари. Всичко е уредено и…

И той нямаше какво повече да добави – чакаше нейното утвърждение.

– Нямам палто – каза булчето, като се върна от кухнята. – Знаеш, че за такива места палто аз нямам.

Серафим Петров се изпъчи, усмихна се доста загадъчно и булчето към този момент знаеше какво ще се случи.

То се случи единствено след няколко дни и една приятна снежна вечер тя се прибра с новото кожено палто. Тюхкаше се, несъмнено, че цената била просто безбожна, само че очите й светкаха като преди трийсет години и бузите й пламтяха луксозно. Серафим Петров й изясни още един път, че за тях двамата таман в този момент им е времето да живеят, че тези преносими дюни за същинския мъдрец нямат съдбовно значение (тя не разбра какво значи тъкмо същински мъдрец в тази ситуация, само че не й беше сега до комплицирани обяснения) – оставаха единствено три трепетни дни до новата, паметна Нова година.

Първият мина в фантазии. Вторият – в мерки за обществото на ресторант „ София “… На третия дъщерята пристигна със Сергей и още преди да си изпие кафето, се разрева. Канени били в дома на генералния шеф на зетя, там да посрещнат Нова година. Много малко хора – голяма чест.

– Че какво по-хубаво от това? – учуди се булчето. – Защо би трябвало да плачеш?

– Ами този? – с ненадейно бездънен алт сподели щерката и с разперени пръсти докосна Сергей по тила.

Той се разплака. Баба му го прегърна. Докато изпиха кафетата, поговориха най-общи неща за заплатите и за цените, за тоалетите на дамата на генералния – после щерката облече новото кожено палто на майка си и дълго ахка пред огледалото.

Майка й обърса крайчето на едното си око – усмихната, – вдигна Сергей на ръце и я изпрати до вратата. После незабавно се върна на балкона, да я погледа до ъгъла.

Дъщерята в действителност беше прелестна с това палто.

В това се убеди и самичък татко й, когато я срещна зад ъгъла.

– Кинозвезда! – каза той, като се прибра. – Нямам думи!

Сергей му се зарадва доста и даде знаци, че желае да се реалокира на раменете му. Той беше огромен занаятчия на мимиката този Сергей и нямаше метод да се направиш, че не си го схванал – следваше вик до бога. Дядото остави незабавно мрежите с портокалите и бананите, дигна момчето на раменете си и му сподели няколко пъти „ бау! “

После той отиде с него до тв приемника, клекна акробатически и стартира да го настройва деликатно – за дълго гледане.

– Това е то фамилен празник! – каза Серафим Петров, когато чу стъпките на своето булче зад себе си. – Браво на всички ни!

След това той се покашля високо и авторитетно да заглуши предстоящата и позната въздишка, и като прегледаха елхата със Сергей, даде своите мъжки разпоредби да се подреди добре масата.

От: „ Звезден прахуляк “, Дончо Цончев, ИК „ Партиздат “, София, 1981 година
Снимка: Дончо Цончев (1933-2010); Съюз на българските публицисти, dictionarylit-bg.eu