Нова пролет ♥ Йордан ЙОВКОВ
Нова пролет
От ранна заран в тоя прекрасен пролетен ден Гълъб беше на равнищата и сееше - първа ръка сеитба. Наблизо нямаше други сеячи и неговата едра и стройна фигура една се чернееше в необятното, безлюдно поле, като че ли изметено и чисто под светналия купол на небето.
Пролетта идеше. Топли необятни пориви на южния вятър нежно милваха изтощената болна снага на земята и безшумно като че ли я будеха от сън. Полето се събуждаше. Като възкръснал по знамение труп, удивено то откриваше морни погледи и свенливо се усмихваше на слънцето с разцъфналите си минзухари. Пролетта не беше му донесла още луксозното зелено рухо. Поляните се жълтееха, посърнали и сухи, и на всички направления се простираха необятни, черни като смола линии от угар - като че ли забравени от есента некролози... Но далечният въздух на пролетта беше озарил небето. От височината на необятните си простори то беше видяло нейните усмивки - далечния пожар на нейното зарево - и ликуваше: паднала беше от него и най-малката сянка, изчезнала беше и най-малката тъга. Като най-чист сапфир светеше то в този момент, смееше се и блещеше, изпълнено с горящи лъчи. Хиляди чучулиги, опиянени от толкоз лъчи, светлина и въздух, замираха в буйни, възторжени песни, като че ли дребните сърчица се топяха от наслада и благополучие...
Макар че работеше от зори, Гълъб не чувствуваше отмалялост, ободрен и развеселен от животворния полъх на пролетния ден. Но слънцето се беше към този момент запряло на пладне и той нетърпеливо и постоянно стартира да поглежда към село: време беше да му донесат обеда. И ето, надалеч из пътя, се зададе жена и бялата й кърпа и ръкави мощно блещяха на слънцето. Спрян и втренчен в нея, Гълъб намерения, че това вероятно е сестра му Ирина, наведе се и продължи да сее, концентриран и деликатен. На края на равнищата той още веднъж се изправи и загледа към пътя. Жената с бялата кърпа беше към този момент близо и ясно се виждаше бялото й, засмяно лице...
- Боже, Ненка...
Учуден и сюрпризиран, Гълъб отпусна ръце. Той позна жена си. Доскоро тя беше тежко болна, беше се поправила, походваше и пошетваше нещо из къщи, само че той не вярваше, че ще се реши да пристигна чак на равнищата. А ето тя... Той я гледаше да иде радостна и засмяна, хубава в бялата си лятна кърпа, както всеки път е била с него в полето... Най-после тя беше избавена, изтръгната беше от страшните неумолими ръце на гибелта...
Ненка беше към този момент наоколо. Та се приближи все по този начин радостна и засмяна, само че още слаба и бледна. Галено Гълъб почна да я гълчи:
- Гледай, Ненка... Защо пристигна?Ами че ти ще се умориш...
- Хо, разсърди се... Аз съм към този момент здрава. А и толкоз хубаво време! Боже, какво слънце...
Тя се спря, тежко поемайки дъха си. Една минута и двамата се гледаха мълчеливи и засмени, в техните чисти погледи се откриваха и си говореха душите им, влюбени и щастливи. Ненка постави бохчата.
- И баща самичък ми сподели: иди, поразходи се - ще ти олекне. Их, какъв брой ми е добре, ще хвръкна...
- Ще хвръкнеш ти, в случай че те оставя. Чакай не сядай още... - Гълъб отиде до колата и се завърна, носейки огромен нов ямурлук. Той го постла на чистия синур, покрай дребната трънка, цяла отрупана с бели като сняг цветове, към които бръмчаха пчели...
- Седни в този момент... Земята още е мокра...
Ненка седна, усмихнато и унесено загледана в близост. Хиляди мемоари като сладки сънища възкръснаха в нея и милваха душата й като топли, пролетни лъчи. Колко пъти те са били вкупом с Гълъба в това поле и в блясъка на засмените му утрини, и в здрача на топлите, тихи вечери! Колко ласки, какъв брой наслада. Всичко в близост й беше познато, всичко като че ли й говореше за нещо свидно. Стори й се, че дребната трънка, до която седеше, наподобява в бялата си одеждa на млада приятелка и й кима нещо дяволито и мило; на белите й кичури като че ли играеше срамежливата усмивка на девица, която нееднократно ги е виждала по този начин вкупом и не една загадка знае...
Из развързаната бохча, завита в бяла забрадка, Гълъб извади топла, прясна пита. Като я постави на коляното си, той искаше да я разчупи. Ненка я сграбчи то ръцете му.
- Чакай... Виж, щях да не помни. И баща заръча, още какъв брой заръки...
Тя стана и отхвърли дългите си коси обратно.
- Обичай е. Да забележим каква ще бъде годината.
Ненка се наведе и мощно търкулна питата по чистия синур. И двамата, с наивно детско любознание, заследиха я с очи и чакаха да видят къде ще падне. Ето, и тя в последни съмнения се завъртя и падна на долната си страна, с кората нагоре. Ненка радостно плесна ръце.
- Гледай, гледай! Ето - добра ще е и тази година. Какви храни ще станат!...
Тя се затече и донесе питата.
- Аз ще опиша на тати. Той най-вече за това заръча.
Седнали на синура, те започнаха да се хранят. Ненка се беше оживила, неуморно бъбреше и се смееше, сияеща и радостна, прилична на една от дребните пчелици, които радостно бръмчеха към бялата трънка. Гълъб я гледаше, ухилен и благополучен, забавляван от детските й немирства и закачки. Ненка беше се чудно разхубавила. Лицето й беше станало по-бледно, само че по-нежно и хубаво. Сред тъмните сенки, останали от претърпените премеждия, блещяха очите й, лазурни и чисти, цялостни с лъчи, като че ли в тях надълбоко се оглеждаше цялото пролетно небе. Често погледите им се срещаха и се топяха в безмълвно, безшумно самодоволство. Току над тях, издигната високо, трепкаше и пееше чучулига. Ненка спре да яде и се загледа в нея. Стори й се, че тая добра и блага птичка без друго знае за тяхната наслада, за тяхната любов и пее за тях...
- Миличкото... по какъв начин пее... - нисичко продума тя.
Гълъб я разбра и се усмихна. Но като че ли неочаквана мисъл й доде на мозъка, тя стана внезапно замислена и тъжна и някъде недвижно се загледа. Гълъб последва погледа й, искайки да узнае къде тя гледа. Далеч се виждаше краят на селото и вън от него на ниския, стръмен рид белееха се гробища. Черни, безлистни още дървета навеждаха над тях вейките си - като че ли скърбящи майки, припаднали над скъпи мъртъвци. Ненка гледаше там. Неотдавна се помина първото им дете, ненарадван и ненамилван младенец, отнесъл със себе си толкоз наслади и копнежи. След гибелта Ненка се беше поболяла и споменът за дребния мъртвец събуждаше острата болежка за заболяването й, за огромната й тъга... В очите й се демонстрираха сълзи, тя беше подготвена да заплаче. Гълъб разбра всичко.
- Ти отново за него... Остави, за какво мислиш, за какво се тровиш по този начин. Нима не стига. Всичко би трябвало да се не помни. Нали си здрава...
Но Ненка сама бързо прогони скръбта си. Нямаше място в този момент за нея. В разведрените, влюбени души на двамата никнеха нови очаквания, млади и засмени, като подранилите минзухари. Те чакаха нови, честити дни. Ненка се засмя:
- Нищо... така малко... Но аз те чувам. Аз се веселя, че оздравях. Ах, какъв брой ми е леко през днешния ден, какъв брой съм добре. Наистина ти споделям, ще хвръкна...
- Не можеш...
- Колкото и ти, а сякаш си гълъб... Мъничко гълъбче!... - Тя мери с очи едрата, необятна снага на Гълъба и се заля във висок, кръшен смях. Синурът беше пъстър с минзухари - разтворени, засмени очи, взрени в небето. Ненка накъса от тях и накичи косите си. И засмените минзухари още по-весело разтвориха златните си чашки, удовлетворени, че кичеха това хубаво, сияещо лице. Тя се приближи към Гълъба.
- Накичи се и ти. Дай, аз сама...
Гълъб безропотно се остави на нея. Тя трябваше да се издигне на пръсти, с цел да втъкне филиз минзухар над ухото му. Малката й, гъвкава снага се губеше в необятните, мощни гърди на Гълъба. Но той гледаше да греят над него лазурните й, засмени очи, две трапчинки играеха на бузите й. Галено той я плесна.
- Лудичка, лудичка си ти...
И угрижен за нея, той почна да я подканя да си върви.
- Слънцето лъже още - елементарно се настива. Хайде...
- Е, омръзнах ти...
- Омръзна ми ами, не желая да те виждам. Изгубих толкова време.
Скоро Ненка си прибра бохчата и потегли. Бързо се намаляваше нейната фигура и на забрадката и на ръкавите й единствено слънцето блестящо блещеше. Когато тя към този момент се закриваше зад хълма, обърна се и замаха нещо с ръка. След това се възви, заслиза бързо и се изгуби.
Спрян на равнищата, подготвен да сее отново, Гълъб я гледаше ухилен. Какво искаше да му каже тя? Не това ли, че тя го обича, че тя е здрава, че ще живее, че ще бъде негова, вечно негова, тя - палавата дребна Ненка. И несъзнателно погледът му се обърна към небото, очите му се просълзиха. Една дълбока, тиха наслада извърши душата му, прояснена и светла, като пролетно небе. Пред замечтаните му очи изпъкна ярката картина на чаканите дни: узряла, буйна като море равнища, изпъстрена с червени макове; жътвата, Ненка, пееща и радостна, със сърп в ръце, блеснал на яркото слънце... Така, както в миналото... И Гълъб усети една могъща, свръхестествена мощ да обзема неговата снага, закрачи твърдо и самоуверено, нервно заграби цялостните зърна и с необятен, стремглав обсег ги пръскаше: като дъжд от сачми шибаха те черните бразди и звънтяха, пръснати далеко.
Той проработи буйно, радостно.
А високо над него минаваха върволяк жерави, отиващи на север, и горди, възторжени крясъци се ронеха върху безмълвното, очакващо пролетта поле, като че ли звънливи зърна, посипани от ръката на сеяча...
Из: „ Събрани съчинения “, Том 6, Йордан Йовков, изд. „ Български публицист “, 1978 година
Снимка: Йордан Йовков (1880-1937)
