Авторът на „Децата на Донбас”: Нямаше да има война, ако нямаше осем години премълчаване
Нова Желязна завеса се спуска. Информационна също. Ще се сблъскват две крайни пропаганди
„ Ако имаше повече публицисти, които да описват какво се случва в Донбас от 2014-та насам, сегашната война можеше да бъде предотвратена,” споделя Любомир Данков, приключил през 2019 година своя разтърсващ документален филм за нещастията на фамилии от отделилите се републики, понесли жертви и осакатявания от украинските обстрели, написа Къдринка Къдринова в уеб страницата на.
Войната в Украйна разтресе и поляризира целия свят. В България тя също отеква изключително мъчително, в това число и в медийното отразяване на трагичните събития, което се оказа мощно доминирано и насочвано единствено в една повърхност от блокови и геополитически пристрастия.
Почти не останаха публицисти от огромни медии, които да се осмелят да припомнят в този момент, че тази война не стартира с нахлуването на Русия на 24 февруари т. година, а доста по-рано. Началото ѝ се разпростра пред очите на целия свят – още след трусовете на „ Евромайдана” и силовата промяна на властта в Киев през февруари 2014 година, последвани от остра вътрешна борба, от опълчването на рускоезичното население в Донбас против новата крайнодясна и русофобска киевска политика, от пламналата там де факто революция, за чието прекъсване бе изработен опит с двете серии Мински съглашения от края на 2014-та и от началото на 2015-та, ангажиращи Киев да даде необятна автономност на самообявилите се в това време Донецка и Луганска национални републики.
Всички знаем тази предистория. Знаем също, че Украйна по този начин и не извърши Минските съглашения, които бяха сложили и период за нейните отговорности – края на 2015-та, Че обстрелите на мирното население в ДНР и ЛНР не стопираха в течение на всичките минали осем години. Знаем и черната статистика на жертвите – сред 13 000 и 15 000 убити в този по този начин и не секнал боен конфликт в Донбас. Повечето от тях – мирни хора. Включително и деца.
Но да, не останаха публицисти, които държат на работните си места из огромните медии, способни в този момент да се обадят и да припомнят за всичко това – въпреки прелестно да го знаят, като всички нас. Защото, в случай че кажат нещо такова, незабавно ще бъдат упрекнати, че „ популяризират кремълски опорки”, че са „ путинисти”, че са „ дезинформатори”...
Факт е, че още много преди да разгласи съветската „ специфична военна операция” в Украйна, още през предходните месеци на неспирна, само че оказала се безплодна дипломатическа ескалация съветският президент Владимир Путин неведнъж припомняше точно тази картина – на безпощадната за хората в Донбас необявена война, за която задграничните другари на Украйна нехаят и не поставят старания да я спрат посредством елементарното използване на Минските съглашения.
Да, военният отговор, който избра Путин, е фрапантен, недопустим и също носи жертви и премеждия на мирни хора. Но да виждаме единствено това, без взор към осемте години смут в Донбас, е осакятаване на истината, отмятане от „ задължението да помним”, за което тези дни прикани в свое изявление някогашният общоприет шеф на ЮНЕСКО Федерико Майор Сарагоса таман в подтекста на украинската война.
Бедата на мейнстриймната българска публицистика обаче е освен в настоящето ѝ снишаване и приемане на еднопосочното отразяване на войната. А и в това, че през всичките минали осем години само спорадично и извънредно незадълбочено хвърляше по някой бърз взор към Донбас, с цел да се извърне незабавно някъде встрани. Тази тематика просто отсъстваше в огромните ни медии – комплицирана, неуместна, парлива...
Да, в Донбас не ходеха български журалисти. Но като нямаше публицисти, това не значи, че въпреки всичко тази празнота не бе запълнена.
През 2019 година се появи един доста мощен български документален филм, сниман точно в „ комплицираната, неуместна и парлива” Донецка национална република. Заглавието на кино лентата е.
Авторът му Любомир Данков не е публицист. Инженер химик е. С медиите поддържа връзка единствено като PR на една гражданска организация. Но се занимава с снимка и с операторство.
За първи път попада в Украйна – в Киев и Харков – по персонална линия през 2015 година Тогава стартира да се интересува от събитията в Донбас. После пътува до Донецк няколко пъти в течение на идващите 2-3 години. Установява контакти с локални публицисти и правозащитници. Започва да документира историите на локални хора. Първо за един информативен план. А след това взема решение да направи и филм. Така се ражда „ Децата на Донбас”, приключен през 2019 година
За кино лентата е употребявал и фрагменти, снимани от млада операторка от ДНР. А монтажът е изработен от същински ас – от преподавателката в НАТФИЗ Зина Начева, която е и редактор на кино лентата.
Филмът е разтърсващ. Разтърсва със силата на „ голия” документ. Няма никакъв авторски текст. Никакъв задкадров коментар. Само изявленията с хора от Донбас. Майки и татковци с деца от Донбас. Децата на Донбас – убити, ранени, осакатени, оцеляващи... Те просто описват историите си.
Млада майка, останала без ръка при обстрел, при който починали мъжът ѝ и дребният ѝ наследник, а седналата в този момент до нея щерка тийнейджърка е била ранена в бедрото. Двете разпиляват на масата пред камерата фотоси от предходния си ухилен живот – с дребното момченце и с мъжа, които към този момент ги няма...
Друга млада майка – и нейният мъж е бил погубен при обстрел, а лицето на дъщеричката ѝ е било раздрано и обезобразено. Показва фотоси по какъв начин е изглеждало детето тогава. След доста интервенции в този момент момиченцето е с възобновена изкуствено скула и белезите не са по този начин забележими. А майката, която тогава била бременна с второто дете, родило се към този момент след гибелта на бащата, даже не знае към кого да се обърне, с цел да търси някакви обезщетения за убийството на брачна половинка си...
Трета майка севи в беседка до момчето си – то е в инвалидна количка, осакатено от различен обстрел, напълнил с осколки гръбначния му дирек, и некомпетентно повече да върви. Майката споделя по какъв начин след рухването на снаряд в двора, където играело момченцето ѝ, тя изтичала да види какво става и намерила детето окървавено на земята. Не плачело, а гледало вторчено небето. Опитала се да го изправи – не можело да стои. Отстрани лежала и съседка с откъснат крайник... След 15 интервенции момченцето продължава да е в инвалидна количка, с деформирани крайници...
Дядо и внук изясняват по какъв начин излезли до магазина да си купят бисквити за чая. И почнал обстрел. Момчето било първо зашеметено и оглушено. Успели въпреки всичко да се приберат назад вкъщи. Чак там бабата забелязала, че детето е и ранено в бедрото, откъдето блика кръв...
Учителка споделя за своя 17-годишна ученичка – красиво, мъдро, жизнерадостно момиче, починало дружно с майка си при попадение от минохвъргачка в село край Луганск...
Лекарка логопед споделя за деца, изгубили родителите си и спрели да приказват. Самата докторка е изгубила щерка си. Сега се грижи за внучката си. И споделя, че децата, израстващи във война, са разнообразни – „ по-мъдри”.
Млад баща с палаво малко момиченце на коленете. Майката я няма към този момент. Младите родители и момиченцето още като бебе в количка таман излизали от магазин в оживения център на Донецк, където купили папмерси. Започнал обстрел. Те побегнали по улицата – таткото тикал количката, майката с пакетите с памперсите. Ударили ги осколките на взривил се на 10 метра зад тях снаряд. Шията на майката била раздрана. Таткото бил ранен в крайници и ръката. Но с телата си те предпазили бебето. То било уцелено от осколки „ само” в междуочието и от едната страна на главичката – „ само че до мозъка не стигна”, изяснява таткото. И още споделя, по какъв начин желал да превърже шията на жена си с памперс, а висящият му пръст му пречел и мислел единствено по какъв начин да го откъсне, с цел да помогне по-бързо на умиращата майка на детето си... Дотичала жена от непосредствен магазин, желала да им помогне, само че като ги видяла, припаднала...
„ Пресечките” сред тези удрящи като с ток разкази са фрагменти с разрушени или „ изтърбушени” от обстрелите къщи и жилищни блокове. И с мирни дворчета, из които играят деца, само че на звуковия декор на далечни гърмежи. А когато гърмежите се засилят, се чуват женски гласове да викат от прозорците към едно или друго от децата: „ Край! Наближава! Бързо се прибирай!”
„ Защо е всичко това? Аз не знам. Може би някой по-нататък ще откри отговор”, споделя младият баща на момиченцето, останало без майка. То мечтае да стане „ супергероиня”. Бабата зад кадър подсказва на детето: „ Също и добър човек. Друго нищо не е нужно”.
, той е съпроводен от следния анонс: „ Този филм е основан в опит да ви накара да се замислите. Войната не е спорт. Кой ще победи и кой е по-прав, това постоянно не е значимо. Безразборната пукотевица против цивилни обекти не е война, това е тероризъм. Защо крият истината за тази война от вас, за какво държавното управление и публицистите у вас поддържат тероризма – това са въпроси, на които би трябвало да си отговорите сами.”
Пак там, към кино лентата в YuoTube, е прибавен и по целия свят, които е спечелил „ Децата на Донбас”. Интересното е, че множеството от премиите са от Съединени американски щати. Авторът е разпратил кино лентата онлайн общо на към 400 интернационалните фестивали. На 200 е бил утвърден за класиране.
У нас никоя телевизия не е показала интерес да го излъчи.
Срещнах се и разговарях с Любомир Данков. Смятам, че е значимо един човек, който не е публицист, само че е основал извънредно мощен документален филм, запълващ осведомителната празнота у нас за една „ незнайна война”, неразривно обвързвана със сегашната, която сега смазва душите ни отвред, да опише за какво се е заел – и то безспорно сърцато – с тази „ комплицирана, неуместна и парлива” тематика.
Кога се разсъни ползата ви към проблема с Донбас, Любомир?
Когато бях в Украйна през 2015-та по мои персонални въпроси. Заинтересувах се да схвана какво тъкмо става в Донбас. Гледах видеа в интернет. Дадох си сметка, че там се развиват събития и процеси, за които на нас тук не ни описват. Направи ми усещане също, че в Киев и Харков хората като че ли се бояха да приказват за Донбас. А в действителност ставаше дума за кървясъл спор, за война в центъра на Европа. Този израз започнаха да го използват всеобщо в този момент. Но събитията не са от в този момент. А от 2014-та. Реших да отида на място и да видя какво е ситуацията. Доста се чудех изначало дали да поема към Донецк или Луганск. Но в последна сметка отидох в Донецк – по чиста случайност, може би тъй като футболният тим оттова е по-известен.
Като какъв заминахте?
Аз съм PR на гражданско съдружие и взех решение да си извадя журналистическа карта. Получих такава от КТ „ Подкрепа”. С нея си издействах акредитация и от украинска страна, и от ДНР. Защото другояче, просто по този начин, там не може да попадне какъв да е. И потеглих. Но визиите ми тогава за ситуацията бяха напряко смешни. Оказа се, че въобще не съм квалифициран. Просто имах голям шанс да не попадна в някоя дълбока каша. Аз даже не знаех, че в ДНР банкоматите не работят. Уж разпитвах за всевъзможни неща авансово, само че очевидно това ми бе убегнало. Провървя ми, че изначало заради някакво неразбирателство ме върнаха от разграничителната линия назад на украинска страна. И ме настаниха в стая с локални хора, от които научих, че в ДНР банкоматите не работят, че би трябвало да си изтегля пари в брой авансово.
А в Донецк бяхте ли открили някакъв прелиминарен контакт с някого? При кого отивахте?
Пряко не познавах никого, само че бях писал на публицисти от тамошни издания да ми окажат някакво подпомагане, когато дойде, да ме ориентират. Отговори ми единствено един човек от вестник „ Донецк вечерний”, даде обещание да ме посрещне и насочи на място. И си извърши обещанието.
Той ли ви водеше при хората, които интервюирахте?
Първо желая да кажа, че контактът с хората там е много сложен. Те не изпитват никакъв възторг, че е пристигнал някакъв си чужденец, който желае да ги интервюира. Вече не имат вяра на никого. Отначало са идвали доста непознати публицисти и са ги разпитвали. Но излъчените материали след такива диалози все са излизали изопачени. И там царува огромно разубеждаване. Отношението е от сорта: „ ами като си пристигнал, обикаляй тук, гледай и отразявай, както искаш, ние си знаем, че след това все едно ще лъжеш”...
На мен ми се наложи четири пъти да пътувам до там, с цел да мога на петия към този момент да съм сигурен, че имам задоволително контакти и някой ще ми обърне внимание, ще ми опише нужното. Първия път отидох при започване на 2016-та, а всъщност главната част на кино лентата бе снимана в края на 2018-та. Последния път бях при започване на 2019-та, с цел да довърша още някои по-дребни неща.
Това са и разноски. Намерихте ли спонсор?
Всичко върша на свои разходи. Но е в действителност скъпо. Силите ми стигнаха единствено за този филм. Сега съм замислил и втори – в него ще се търси отговор на въпроса за какво и по какъв начин се стигна до спора в Донбас. Искам да включа всички изявленията и мнения, които записах и от двете страни на конфликта – и в Киев, и в Донецк. Но разноските за този път към този момент няма да мога да покрия самичък. Ще диря планове, някакво подкрепяне, ще забележим.
Видях в титрите на „ Децата на Донбас” и женско име като оператор. Това ваша локална сътрудничка ли е?
По принцип аз фотографирам самичък. Но постоянно в един филм е добре да има и втори проект. Затова помолих да ми предлагат и локален оператор. И ми откриха това момиче, което беше с втора камера.
Кое е най-важното, което открихте за себе си в Донекк?
При второто си пътешестване до там се замислих какъв е фокусът на протичащото се. И от всичко чуто и забелязано си дадох сметка, че става дума за следното: една страна употребява войска и някакви странни въоръжени формированя, с цел да прави чисто терористична активност върху част от своето население.
Кой ви насочи към хората, които интервюирахте? Властите в ДНР ли?
Помощ от управляващите там аз изначало въобще не получавах. Но по-късно се свързах с един локален народен представител посредством познати от България. Той пък ме насочи към локалния правозащитник Иван Копил, който взе участие в така наречен Комисия по закононарушенията на украинската войска. Тя в този момент е преименувана на „ Справедливая защита”. Именно той ми оказа помощ най-вече, тъй като има и най-вече информация за потърпевши хора.
И започнахте да вършиме интервютата?
Искам да поясня, че аз в началото нямах желание да върша филм, а информативен план, в който да дам думата на всички страни. Всеки да каже своето мнение. Първите три пъти пътувах през Киев, след това до Харков, а оттова взимах коли, нещо като таксита, които пътуват постоянно, това им е бизнесът – другояче няма различен превоз до „ националните републики”.
Но в Киев започнах да срещам проблеми. Отначало ми даде изявление един заместник-министър на информацията. После обаче внезапно прекратиха контактите с мен – упрекнаха ме, че съм се срещал с „ пропагандисти”, а щом е по този начин, значи няма какво да си кажат с мен. Всъщност аз се срещах с украински опозиционери в Киев, които бяха срещу войната – и с това очевидно дразнех. Става дума за локални публицисти, интелектуалци. Взимах изявленията от тях, качвах ги в YouTube. После отивах „ от другата страна”, в Донецк. Там също взимах изявленията и също ги качвах в YouTube.
Накрая открих, че това е извънредно скъпа активност – с всичките тези пътувания. А резултатът е съвсем нула. Пусках реклами във Facebook за по 10 $, само че най-вече 1000 души да видят там снимания материал, като голямата част от тях единствено кликат с някаква реакция, без даже да отворят, с цел да изгледат наличието. Просто нямаше смисъл да не преставам това.
И по този начин взех решение да направя документален филм
А какво ви стимулира въобще да се занимавате с това?
Първо, става дума в действителност за един тежък спор в центъра на Европа и се оказа, че няма никакъв работещ механизм, който да го спре. А всичко, което се прави, е някакъв спектакъл. И това може да се случи на всички места.
Освен това директната работа, с която се занимавам, за мен е техническа активност, която не ме кара да се усещам изключително потребен. Изпитвах нужда да направя нещо свястно, значимо. Така стигнах до концепцията за кино лентата.
Защо избрахте тази форма за него – единствено изявленията, без никакъв авторски текст?
По начало аз бях решил, че това ще е поредност от филми, с цел да се даде цялостната картина. Но първият филм би трябвало да е тъкмо с тази форма, с директни разкази. Защото хората като цяло не знаят какво става там. А по този начин ще чуят нещата „ от първо лице”.
Споменахте, че от украинска страна сте срещнали проблеми. Те единствено в отвод от публични изявленията ли се показаха?
Не. При четвъртото ми пътешестване на мен в действителност ми не разрешиха да влизам в Украйна. Беше много неточно – просто на летището в Киев отхвърлиха да ме пуснат. От СБУ (Службата за сигурност на Украйна – б. а.) издали възбрана за мен. А аз имах постоянна акредитация, можеха да ме предупредят въобще да не потеглям, да не мятам пари напразно за билет... Но не би. И по този начин, наложи се идващите пъти да пътувам до Донецк през съветския град Ростов на Дон.
Някакви пояснения за възбраната да влизате в Украйна получихте ли въпреки всичко?
Не, никакви. Но аз си имам моя догадка. Аз с доста връзки съумях при едно от пътуванията ми да попадна на фронта. Там по принцип не позволяват до фронтовата линия непознати публицисти, тъй като е риск въпреки всичко. Но за мен беше забавно. И, знаете ли, като отидохме, ми споделиха: веднага, в 4 часа (следобед – б. а.), ще стартират да стрелят. И в действителност в 4 часа и две минути започнаха. Първо със снайпер, след това с гранатомети. Като започнаха гранатометите, ме скриха в землянка към окопа. От донецка страна отвърнаха по същия метод. Имат си такива едни правила – знаят си часа, в който стартират да стрелят.
Та ето този епизод с моето попадане на фронта се разчу по-късно, когато отидох на едно разискване в София в парламентарна комисия на Народното събрание. Ставаше дума за българите в Украйна и съответно в Донецк. Беше през 2017 година Вероятно украинците, като са разбрали от това разискване, че съм бил на фронта, което си е нарушаване на разпоредбите, са се хванали за това, с цел да ми забранят повече да влизам в страната. Но, несъмнено, това са единствено мои хипотези. Никой нищо публично не ми е обяснявал.
А до момента в който ви пускаха, по какъв начин тъкмо се извършваше прекосяването от Украйна в ДНР?
Първо преминаваш през блок-пост на украинските сили. После минаваш през една сива зона, която е ничия, а по-късно е блок-постът на ДНР. И на двете места се вършат инспекции, постепенно е всичко. Обикновено има все доста хора. Не тъй като толкоз им се виси по опашки, а тъй като им се постанова. Например, по това време всеки пенсионер от ДНР трябваше веднъж на два месеца да върви да се демонстрира в Украйна, с цел да потвърди, че е жив, та да не му спрат пенсията. А и да си я вземе може отново единствено в Украйна, тя не се превежда в ДНР. Други хора имат да уреждат документи, трети отиват при родственици – и царува някакъв необикновен безпорядък.
А от Ростов по какъв начин се минава в ДНР?
Пак по този начин – първо съветската граница, след това тази на ДНР.
А украински граничари няма?
Не, не, там няма.
Русия прояви ли интерес към вашия филм?
Парадоксално, само че не. Почти никакъв интерес нямаше. По начало в Русия и за самата обстановка в Донбас много дълго не се вдигаше изключително голлям медиен звук. Според мен в Москва до последно са разчитали въпреки всичко въпросът да с уреди по дипломатически път, да бъде принудена Украйна да извърши Минските съглашения. И по тази причина не са желали да нервират с прекомерно гръмко тиражиране на детайлности за жестокото състояние на хората в Донбас.
По какъв метод популяризирахте „ Децата на Донбас”?
След като приключих кино лентата през 2019-т, започнах да го експедирам по кинофестивали по света – може би на към 400 фестивала съм го изпратил, а на към 200 той беше селектиран. И до момента е получил 91 награди, дори съм сюрпризиран, че са толкоз. При това те са най-вече от фестивали в Съединени американски щати.
В България филмът ви прожектиран ли е обществено?
Веднъж – в Дома на киното, като си платих за прожекцията, само че пристигнаха доста малко хора. Разпратих го и на всички малките екрани у нас – никоя не прояви интерес.
Мислите ли, че в случай че филмът ви беше гледан от по-широка аудитория у нас, хората щяха да са по-добре насочени и за сегашните събития в Украйна?
Като виждам мненията във Facebook, считам, че много хора у нас са напълно наясно със събитията. Но има и други, които са зомбирани от чиста агитация.
Не смятате ли, че военното навлизане на Русия в Украйна на 24 февруари бе неточност? Нима една война може да се спре с друга война?
Щом диалогът потегля в тази посока, дано да напомня някои неща за Минските съглашения, подписани през февруари 2015 година Те трябваше да контролират спора сред две страни. Едната – украинската власт. Другата – „ обособени региони от Луганска и Донецка област”. Русия не е страна по споразуменията. Освен прекъсването на огъня и изтеглянето на въоръженията, те предвиждаха още нещо доста значимо – Украйна за промени конституцията по този начин, че тези две области да се върнат в нейния състав на федерален принцип, със своя автономност, със лична войска и полиция и т. н. И за това имаше период – до края на 2015 година Съответно Украйна трябваше да възвърне всички заплащания за пенсионери и други обществени заплащания за хората във въпросните две територии. Трябваше да се възстановят и икономическите контакти – а стана противоположното, беше въведена де факто икономическа обсада.
Изобщо – за изтеклите години Украйна не извърши нито една точка от споразуменията, а западните гаранти не я убедиха да ги извърши. Те носят директна отговорност. На процедура Украйна беше поощрявана за терористичната си активност против мирното население в Донбас. Само Европейски Съюз е налял през тези години над 15 милиарда евро в Украйна.
Съдейки по мненията на хора и в Украйна, и в Донбас, с които съм приказвал, по начало Киев гледа на Минските съглашения като на някаква краткотрайна пауза за метаморфоза и укрепване на армията си. Не е имал желание да ги извършва. Винаги е целял военно решение. Както настояват и показаните в украинския парламент сили, там в никакъв случай не е ставало дума за смяна на конституцията и изобщо на отношението към този спор. Съответно аз не бих споделил, че и от другата страна биха били изключително щастливи да се върнат под властта на Киев. Ето по този начин се получава, че сякаш има някакви съглашения, сякаш целия свят повтаря, че те нямат опция, обаче и никой не желае да ги извършва.
Когато Владимир Путин призна независимостта на ДНР и ЛНР, Русия е имала информация, че Украйна е подготвена всеки миг да нападна военно и да си върне силово териториите на двете републики. Мои познати от Луганск ми описаха, че след 2014 година, когато отминава най-горещата фаза на спора, техният град съвсем не е бил обстрелван от украинска страна, тъй като е по-далеч от линията на фронта. Но в този момент, незабавно след признаването на републиките от Русия и тъкмо преди започването на съветската специфична военна интервенция, е почнал доста мощен обстрел и по тях. А в Донецк е станало по-лошо, в сравнение с през 2014-та.
Руското навлизане в Украйна и поведените бойни дейности шокира целия свят. Какво е вашето отношение към тази война?
От една страна, аз не бих подкрепил война. Виждаме, какво се получава. Но въпреки това, някой би трябвало да каже каква е алтернативата, откакто едната страна отхвърля да извършва споразуменията и се готви да реши спора със мощ. Явно с цел да се предотврати по-голяма покруса, бе определена тактиката да се ударят военни обекти, самолети, оръжейни системи, с цел да не бъдат хвърлени против Донбас. Точно преди съветската интервенция Украйна беше съсредоточила там голяма армия от към 120 000 души, подготвени да нападат.
А не трябваше ли да се продължи с дипломацията?
Очевидно беше преценено, че тя не дава резултат, откакто за седемте години след 2015-та не е постигнала нищо. Също по този начин стана ясно, че Съединени американски щати не желаят дипломатическо решение, а търсят война с Русия, употребявайки като оръдие Украйна. По начало, с цел да се разбере по какъв начин и за какво се стигна до обстановката в този момент, би трябвало да се види и по какъв начин и за какво се стигна до спора в Донбас. Точно на това желая да посветя и втория си филм, както загатнах.
Разкажете повече за него.
Искам да включа в новия филм всички материали, които съм събрал до момента – да се види в него повода за спора, да се наблюдава веригата от събития още от 2013-2014 година
Трябва да се напомни, че когато по това време се стартира концепцията за асоцииране на Украйна към Европейски Съюз, липсва съществено направена икономическа част на контракта за асоцииране. В същото време главен стопански сътрудник на Украйна е Русия. Тогавашното киевско управление е желало да разбере какви обезщетения ще има от страна на Европейски Съюз, в случай че завие към него. Но защото откъм Европейски Съюз липсва изясненост и ангажираност по тематиката, съглашението за асоцииране на Украйна е отсрочено.
В резултат избухват митингите, известни като Евромайдан. Но има и хора, които излизат с противоположна позиция, известна като Анти-Майдан. Дали под напън, дали от несръчност, управлението в Киев тогава не съумява да се оправи с провокациите пред националната сигурност на страната. Стига се до принуждение, пролива се кръв, хората съумяват да се намразят.
Противниците на тогавашното държавно управление на президента Виктор Янукович нападат и разграбват военни хранилища, завземат с оръжие държавни институции, правят прелом, сменят коренно политическия курс на Киев.
Последвалата реакция на хората в Донецк и Луганск, които отхвърлят да следват този курс, в действителност е отговор на киевските събития със същите средства. Само че, кой знае за какво, светът приема първото за обикновено, а второто – не. Именно в тази посока ще е фокусът на новия ми филм. Искам да покажа също, че двете самообявили се „ национални републики” държат да запазят и стопанската система си, за която са виждали опасност при вероятно присъединение към Европейски Съюз.
Бих желал също по този начин да заостря вниманието, че когато в дадена страна възникне подобен спор, той би трябвало да се взема решение по легален метод. А не против хората да се изпраща армията и също прословутите екстремистки батальони „ Азов”, „ Айдар”, „ Торнадо”, в които има и доста престъпни детайли. Да не забравяме, че доста членове на „ Торнадо”, да вземем за пример, по-късно бяха съдени за убийства, изнасилвания, изтезания от самата украинска страна, която обаче изначало ги хвърли против ДНР и ЛНР. Парадоксът е, че откакто ги осъдиха, след това президентът ги помилва...
Темата за Крим ще засегнете ли?
Много медии се пробват да изкарат, че връщането на Крим в състава на Руската федерация е началото на конфлекта. Не, това е разследване от общата дестабилизация в Украйна през 2014 година В това решение са вплетени и ползи, изразени от две места. Виждайки геополитическата ориентировка на новата власт в Киев, Русия подхваща дейности, с цел да не допусне в Крим да се разположи база на Съединени американски щати и да получи американски ракети до границата си. Същевременно въпреки това имаме и волята на самите поданици на Крим, които в никакъв случай не са приемали „ подаряването” на полуострова им на Украинската ССР още в руски времена и постоянно са държали да се върнат под съветска пълномощия. Което и демонстрират ясно на извършения референдум, въпреки той и да няма интернационално самопризнание.
Какви изявленията ще включите в замисления от вас втори ваш филм?
Разбира се, ще включа всички изявленията с интелектуалци и публицисти, които направих в Киев. А също и изявленията от другата страна – от Донецк, както и от Европа и от България.
Кого от Европа имате поради?
Хора, които са откликнали на молбата ми за позиция. В Германия първо се пробвах да получа публично мнение на тяхното министерство на външните работи, тъй като това е страна поръчител по Минските съглашения. Оттам изначало влязоха в връзка с мен, само че най-после ми отхвърлиха. Така че аз потърсих други разновидности и ми откликна един немски народен представител от партия „ Левицата”.
Френското външно министерство и френското посолство в София изобщо не ми дадоха отговор.
Потърсих и мнение от Организацията за сигурност и съдействие в Европа (ОССЕ). Интервюирах Александър Хуг, който до 2018 година беше зам.-шеф на мониторинговата задача н ОССЕ за Украйна. Но той на практика нищо ясно не отговори на въпросите ми. Например, когато го питах кой против кого съгласно него води война в Източна Украйна, той се ограничи да каже общоизвестното – че това било въоръжен спор, без да показва страните.
Всъщност, наблюдателската задача на ОССЕ е много огромно отчаяние. Ако човек се опита да разбере нещо от ежедневните им доклади, мъчно може да го направи. А задачата има огромни права и благоприятни условия. Имат сателитно наблюдаване. Но като пускат сателитна фотография на обещано село, в което е имало случай, не споделят къде тъкмо се намира селото, кой е виновен. Явно, тъй като в тази задача вземат участие и Съединени американски щати, и Русия, са се споразумели никаква съответна информация да не изтича.
А от България кого ще включите във втория си филм?
Сега, в изискванията на актуалната поляризация, ще ми е доста мъчно да осъществя у нас замисъла си. Аз желаех да получа информация от външно министерство, от профилираните парламентарни комисии, от политици. Но за момента нямам отклик. Смятам да потърся мнението на експерти по национална сигурност, публицисти, общественици.
Ще задавате ли въпроси и за сегашната война?
Не. Идеята ми е вторият филм да обгръща генезиса на спора допреди намесата на Русия. А към този момент сегашната война ще е тематика на трети филм. Той ще би трябвало да се прави след края на войната. Ще са нужни пътувания, с цел да се види всичко на място, а не да се водим отдалечено от една или друга агитация. Но в случай че не си намеря продуцент, няма да е по силите ми да направя всичко това самичък. Такъв филм ще излезе доста скъпо. Не единствено снимането му, само че и разпространяването му след това.
Заел сте се в действителност с доста сериозна задача. Жалко, че у нас като че ли няма професионални публицисти, които в този момент да подемат тази комплицирана тематика от всичките ѝ гледни точки...
Ако публицистите отразяваха протичащото се в Донбас през всичките тези години и светът в действителност беше осведомен за действителната обстановка, нямаше да се стигне до намесата на Русия. Но...
Виждаме, че има в този момент и публицисти, хвърлили се да изясняват по какъв начин в Украйна няма нацисти и изказванията за такива били единствено кремълска агитация... Имало там някакви си ултрадесни, но къде ли нямало... Че се и водят терминологични разногласия по какъв начин не можело да се назовават нацисти, тъй като президентът на Украйна бил евреин... И тези украински ултрадесни не били против евреите, а единствено против руснаците... Освен това не били авторитетни, тъй като не са в Народното събрание...
Даже не знам по какъв начин да разясня сходни „ аргументи”... Само ще напомня, че нашумялата у нас преди време бандитска формация „ Наглите” също не беше в Народното събрание, а беше много авторитетна и извърши брутални закононарушения. Но какъв брой души бяха в нея? Десет-двайсет. И какъв брой са членовете на ултранационалистическите формирования в Украйна? Десетки хиляди са.
Ролята им е да потискат инакомислещите в цялата страна. Извършват зверства – като „ Наглите”. Готови са да тормозят всеки, който не е с властта. И са доста, доста авторитетни, добре проведени, солидно финансирани. Моите другари в Киев, които подлагат на критика властта, се крият в този момент не от руснаците, а от тези същински нацисти, които вървят на лов за хора и убиват неугодните.
Нещата ще станат и по-зле. Покрай войната оръжието отива при кого ли не, в това число при престъпни банди.
Какво ще пристигна след тази война?
Друг свят. Много по-ожесточен. Нямам илюзии за връщане към общително общуване. И двете страни са приели максимата „ Или ние тях, или те нас”. Нова Желязна завеса се спуска. Информационна също. Ще се сблъскват две крайни пропаганди.
С тази война Русия демонстрира, че не желае повече да е „ добра”, че всичките ѝ досегашни отстъпки са завършили, че завива към друга класификация на света.
Съединени американски щати и Европейски Съюз на собствен ред нямат желание да трансформират отношението си към Русия, те също са избрали борбата.
Наясно съм, че в тези условия ще бъде заглъхнал и вторият ми филм, в случай че изобщо намеря финансиране, с цел да го осъществя. Да не приказваме за третия, който още е единствено концепция... Но въпреки всичко предпочитам да работя по правилото „ Да вършим каквото би трябвало, пък да става каквото ще”...
„ Ако имаше повече публицисти, които да описват какво се случва в Донбас от 2014-та насам, сегашната война можеше да бъде предотвратена,” споделя Любомир Данков, приключил през 2019 година своя разтърсващ документален филм за нещастията на фамилии от отделилите се републики, понесли жертви и осакатявания от украинските обстрели, написа Къдринка Къдринова в уеб страницата на.
Войната в Украйна разтресе и поляризира целия свят. В България тя също отеква изключително мъчително, в това число и в медийното отразяване на трагичните събития, което се оказа мощно доминирано и насочвано единствено в една повърхност от блокови и геополитически пристрастия.
Почти не останаха публицисти от огромни медии, които да се осмелят да припомнят в този момент, че тази война не стартира с нахлуването на Русия на 24 февруари т. година, а доста по-рано. Началото ѝ се разпростра пред очите на целия свят – още след трусовете на „ Евромайдана” и силовата промяна на властта в Киев през февруари 2014 година, последвани от остра вътрешна борба, от опълчването на рускоезичното население в Донбас против новата крайнодясна и русофобска киевска политика, от пламналата там де факто революция, за чието прекъсване бе изработен опит с двете серии Мински съглашения от края на 2014-та и от началото на 2015-та, ангажиращи Киев да даде необятна автономност на самообявилите се в това време Донецка и Луганска национални републики.
Всички знаем тази предистория. Знаем също, че Украйна по този начин и не извърши Минските съглашения, които бяха сложили и период за нейните отговорности – края на 2015-та, Че обстрелите на мирното население в ДНР и ЛНР не стопираха в течение на всичките минали осем години. Знаем и черната статистика на жертвите – сред 13 000 и 15 000 убити в този по този начин и не секнал боен конфликт в Донбас. Повечето от тях – мирни хора. Включително и деца.
Но да, не останаха публицисти, които държат на работните си места из огромните медии, способни в този момент да се обадят и да припомнят за всичко това – въпреки прелестно да го знаят, като всички нас. Защото, в случай че кажат нещо такова, незабавно ще бъдат упрекнати, че „ популяризират кремълски опорки”, че са „ путинисти”, че са „ дезинформатори”...
Факт е, че още много преди да разгласи съветската „ специфична военна операция” в Украйна, още през предходните месеци на неспирна, само че оказала се безплодна дипломатическа ескалация съветският президент Владимир Путин неведнъж припомняше точно тази картина – на безпощадната за хората в Донбас необявена война, за която задграничните другари на Украйна нехаят и не поставят старания да я спрат посредством елементарното използване на Минските съглашения.
Да, военният отговор, който избра Путин, е фрапантен, недопустим и също носи жертви и премеждия на мирни хора. Но да виждаме единствено това, без взор към осемте години смут в Донбас, е осакятаване на истината, отмятане от „ задължението да помним”, за което тези дни прикани в свое изявление някогашният общоприет шеф на ЮНЕСКО Федерико Майор Сарагоса таман в подтекста на украинската война.
Бедата на мейнстриймната българска публицистика обаче е освен в настоящето ѝ снишаване и приемане на еднопосочното отразяване на войната. А и в това, че през всичките минали осем години само спорадично и извънредно незадълбочено хвърляше по някой бърз взор към Донбас, с цел да се извърне незабавно някъде встрани. Тази тематика просто отсъстваше в огромните ни медии – комплицирана, неуместна, парлива...
Да, в Донбас не ходеха български журалисти. Но като нямаше публицисти, това не значи, че въпреки всичко тази празнота не бе запълнена.
През 2019 година се появи един доста мощен български документален филм, сниман точно в „ комплицираната, неуместна и парлива” Донецка национална република. Заглавието на кино лентата е.
Авторът му Любомир Данков не е публицист. Инженер химик е. С медиите поддържа връзка единствено като PR на една гражданска организация. Но се занимава с снимка и с операторство.
За първи път попада в Украйна – в Киев и Харков – по персонална линия през 2015 година Тогава стартира да се интересува от събитията в Донбас. После пътува до Донецк няколко пъти в течение на идващите 2-3 години. Установява контакти с локални публицисти и правозащитници. Започва да документира историите на локални хора. Първо за един информативен план. А след това взема решение да направи и филм. Така се ражда „ Децата на Донбас”, приключен през 2019 година
За кино лентата е употребявал и фрагменти, снимани от млада операторка от ДНР. А монтажът е изработен от същински ас – от преподавателката в НАТФИЗ Зина Начева, която е и редактор на кино лентата.
Филмът е разтърсващ. Разтърсва със силата на „ голия” документ. Няма никакъв авторски текст. Никакъв задкадров коментар. Само изявленията с хора от Донбас. Майки и татковци с деца от Донбас. Децата на Донбас – убити, ранени, осакатени, оцеляващи... Те просто описват историите си.
Млада майка, останала без ръка при обстрел, при който починали мъжът ѝ и дребният ѝ наследник, а седналата в този момент до нея щерка тийнейджърка е била ранена в бедрото. Двете разпиляват на масата пред камерата фотоси от предходния си ухилен живот – с дребното момченце и с мъжа, които към този момент ги няма...
Друга млада майка – и нейният мъж е бил погубен при обстрел, а лицето на дъщеричката ѝ е било раздрано и обезобразено. Показва фотоси по какъв начин е изглеждало детето тогава. След доста интервенции в този момент момиченцето е с възобновена изкуствено скула и белезите не са по този начин забележими. А майката, която тогава била бременна с второто дете, родило се към този момент след гибелта на бащата, даже не знае към кого да се обърне, с цел да търси някакви обезщетения за убийството на брачна половинка си...
Трета майка севи в беседка до момчето си – то е в инвалидна количка, осакатено от различен обстрел, напълнил с осколки гръбначния му дирек, и некомпетентно повече да върви. Майката споделя по какъв начин след рухването на снаряд в двора, където играело момченцето ѝ, тя изтичала да види какво става и намерила детето окървавено на земята. Не плачело, а гледало вторчено небето. Опитала се да го изправи – не можело да стои. Отстрани лежала и съседка с откъснат крайник... След 15 интервенции момченцето продължава да е в инвалидна количка, с деформирани крайници...
Дядо и внук изясняват по какъв начин излезли до магазина да си купят бисквити за чая. И почнал обстрел. Момчето било първо зашеметено и оглушено. Успели въпреки всичко да се приберат назад вкъщи. Чак там бабата забелязала, че детето е и ранено в бедрото, откъдето блика кръв...
Учителка споделя за своя 17-годишна ученичка – красиво, мъдро, жизнерадостно момиче, починало дружно с майка си при попадение от минохвъргачка в село край Луганск...
Лекарка логопед споделя за деца, изгубили родителите си и спрели да приказват. Самата докторка е изгубила щерка си. Сега се грижи за внучката си. И споделя, че децата, израстващи във война, са разнообразни – „ по-мъдри”.
Млад баща с палаво малко момиченце на коленете. Майката я няма към този момент. Младите родители и момиченцето още като бебе в количка таман излизали от магазин в оживения център на Донецк, където купили папмерси. Започнал обстрел. Те побегнали по улицата – таткото тикал количката, майката с пакетите с памперсите. Ударили ги осколките на взривил се на 10 метра зад тях снаряд. Шията на майката била раздрана. Таткото бил ранен в крайници и ръката. Но с телата си те предпазили бебето. То било уцелено от осколки „ само” в междуочието и от едната страна на главичката – „ само че до мозъка не стигна”, изяснява таткото. И още споделя, по какъв начин желал да превърже шията на жена си с памперс, а висящият му пръст му пречел и мислел единствено по какъв начин да го откъсне, с цел да помогне по-бързо на умиращата майка на детето си... Дотичала жена от непосредствен магазин, желала да им помогне, само че като ги видяла, припаднала...
„ Пресечките” сред тези удрящи като с ток разкази са фрагменти с разрушени или „ изтърбушени” от обстрелите къщи и жилищни блокове. И с мирни дворчета, из които играят деца, само че на звуковия декор на далечни гърмежи. А когато гърмежите се засилят, се чуват женски гласове да викат от прозорците към едно или друго от децата: „ Край! Наближава! Бързо се прибирай!”
„ Защо е всичко това? Аз не знам. Може би някой по-нататък ще откри отговор”, споделя младият баща на момиченцето, останало без майка. То мечтае да стане „ супергероиня”. Бабата зад кадър подсказва на детето: „ Също и добър човек. Друго нищо не е нужно”.
, той е съпроводен от следния анонс: „ Този филм е основан в опит да ви накара да се замислите. Войната не е спорт. Кой ще победи и кой е по-прав, това постоянно не е значимо. Безразборната пукотевица против цивилни обекти не е война, това е тероризъм. Защо крият истината за тази война от вас, за какво държавното управление и публицистите у вас поддържат тероризма – това са въпроси, на които би трябвало да си отговорите сами.”
Пак там, към кино лентата в YuoTube, е прибавен и по целия свят, които е спечелил „ Децата на Донбас”. Интересното е, че множеството от премиите са от Съединени американски щати. Авторът е разпратил кино лентата онлайн общо на към 400 интернационалните фестивали. На 200 е бил утвърден за класиране.
У нас никоя телевизия не е показала интерес да го излъчи.
Срещнах се и разговарях с Любомир Данков. Смятам, че е значимо един човек, който не е публицист, само че е основал извънредно мощен документален филм, запълващ осведомителната празнота у нас за една „ незнайна война”, неразривно обвързвана със сегашната, която сега смазва душите ни отвред, да опише за какво се е заел – и то безспорно сърцато – с тази „ комплицирана, неуместна и парлива” тематика.
Кога се разсъни ползата ви към проблема с Донбас, Любомир?
Когато бях в Украйна през 2015-та по мои персонални въпроси. Заинтересувах се да схвана какво тъкмо става в Донбас. Гледах видеа в интернет. Дадох си сметка, че там се развиват събития и процеси, за които на нас тук не ни описват. Направи ми усещане също, че в Киев и Харков хората като че ли се бояха да приказват за Донбас. А в действителност ставаше дума за кървясъл спор, за война в центъра на Европа. Този израз започнаха да го използват всеобщо в този момент. Но събитията не са от в този момент. А от 2014-та. Реших да отида на място и да видя какво е ситуацията. Доста се чудех изначало дали да поема към Донецк или Луганск. Но в последна сметка отидох в Донецк – по чиста случайност, може би тъй като футболният тим оттова е по-известен.
Като какъв заминахте?
Аз съм PR на гражданско съдружие и взех решение да си извадя журналистическа карта. Получих такава от КТ „ Подкрепа”. С нея си издействах акредитация и от украинска страна, и от ДНР. Защото другояче, просто по този начин, там не може да попадне какъв да е. И потеглих. Но визиите ми тогава за ситуацията бяха напряко смешни. Оказа се, че въобще не съм квалифициран. Просто имах голям шанс да не попадна в някоя дълбока каша. Аз даже не знаех, че в ДНР банкоматите не работят. Уж разпитвах за всевъзможни неща авансово, само че очевидно това ми бе убегнало. Провървя ми, че изначало заради някакво неразбирателство ме върнаха от разграничителната линия назад на украинска страна. И ме настаниха в стая с локални хора, от които научих, че в ДНР банкоматите не работят, че би трябвало да си изтегля пари в брой авансово.
А в Донецк бяхте ли открили някакъв прелиминарен контакт с някого? При кого отивахте?
Пряко не познавах никого, само че бях писал на публицисти от тамошни издания да ми окажат някакво подпомагане, когато дойде, да ме ориентират. Отговори ми единствено един човек от вестник „ Донецк вечерний”, даде обещание да ме посрещне и насочи на място. И си извърши обещанието.
Той ли ви водеше при хората, които интервюирахте?
Първо желая да кажа, че контактът с хората там е много сложен. Те не изпитват никакъв възторг, че е пристигнал някакъв си чужденец, който желае да ги интервюира. Вече не имат вяра на никого. Отначало са идвали доста непознати публицисти и са ги разпитвали. Но излъчените материали след такива диалози все са излизали изопачени. И там царува огромно разубеждаване. Отношението е от сорта: „ ами като си пристигнал, обикаляй тук, гледай и отразявай, както искаш, ние си знаем, че след това все едно ще лъжеш”...
На мен ми се наложи четири пъти да пътувам до там, с цел да мога на петия към този момент да съм сигурен, че имам задоволително контакти и някой ще ми обърне внимание, ще ми опише нужното. Първия път отидох при започване на 2016-та, а всъщност главната част на кино лентата бе снимана в края на 2018-та. Последния път бях при започване на 2019-та, с цел да довърша още някои по-дребни неща.
Това са и разноски. Намерихте ли спонсор?
Всичко върша на свои разходи. Но е в действителност скъпо. Силите ми стигнаха единствено за този филм. Сега съм замислил и втори – в него ще се търси отговор на въпроса за какво и по какъв начин се стигна до спора в Донбас. Искам да включа всички изявленията и мнения, които записах и от двете страни на конфликта – и в Киев, и в Донецк. Но разноските за този път към този момент няма да мога да покрия самичък. Ще диря планове, някакво подкрепяне, ще забележим.
Видях в титрите на „ Децата на Донбас” и женско име като оператор. Това ваша локална сътрудничка ли е?
По принцип аз фотографирам самичък. Но постоянно в един филм е добре да има и втори проект. Затова помолих да ми предлагат и локален оператор. И ми откриха това момиче, което беше с втора камера.
Кое е най-важното, което открихте за себе си в Донекк?
При второто си пътешестване до там се замислих какъв е фокусът на протичащото се. И от всичко чуто и забелязано си дадох сметка, че става дума за следното: една страна употребява войска и някакви странни въоръжени формированя, с цел да прави чисто терористична активност върху част от своето население.
Кой ви насочи към хората, които интервюирахте? Властите в ДНР ли?
Помощ от управляващите там аз изначало въобще не получавах. Но по-късно се свързах с един локален народен представител посредством познати от България. Той пък ме насочи към локалния правозащитник Иван Копил, който взе участие в така наречен Комисия по закононарушенията на украинската войска. Тя в този момент е преименувана на „ Справедливая защита”. Именно той ми оказа помощ най-вече, тъй като има и най-вече информация за потърпевши хора.
И започнахте да вършиме интервютата?
Искам да поясня, че аз в началото нямах желание да върша филм, а информативен план, в който да дам думата на всички страни. Всеки да каже своето мнение. Първите три пъти пътувах през Киев, след това до Харков, а оттова взимах коли, нещо като таксита, които пътуват постоянно, това им е бизнесът – другояче няма различен превоз до „ националните републики”.
Но в Киев започнах да срещам проблеми. Отначало ми даде изявление един заместник-министър на информацията. После обаче внезапно прекратиха контактите с мен – упрекнаха ме, че съм се срещал с „ пропагандисти”, а щом е по този начин, значи няма какво да си кажат с мен. Всъщност аз се срещах с украински опозиционери в Киев, които бяха срещу войната – и с това очевидно дразнех. Става дума за локални публицисти, интелектуалци. Взимах изявленията от тях, качвах ги в YouTube. После отивах „ от другата страна”, в Донецк. Там също взимах изявленията и също ги качвах в YouTube.
Накрая открих, че това е извънредно скъпа активност – с всичките тези пътувания. А резултатът е съвсем нула. Пусках реклами във Facebook за по 10 $, само че най-вече 1000 души да видят там снимания материал, като голямата част от тях единствено кликат с някаква реакция, без даже да отворят, с цел да изгледат наличието. Просто нямаше смисъл да не преставам това.
И по този начин взех решение да направя документален филм
А какво ви стимулира въобще да се занимавате с това?
Първо, става дума в действителност за един тежък спор в центъра на Европа и се оказа, че няма никакъв работещ механизм, който да го спре. А всичко, което се прави, е някакъв спектакъл. И това може да се случи на всички места.
Освен това директната работа, с която се занимавам, за мен е техническа активност, която не ме кара да се усещам изключително потребен. Изпитвах нужда да направя нещо свястно, значимо. Така стигнах до концепцията за кино лентата.
Защо избрахте тази форма за него – единствено изявленията, без никакъв авторски текст?
По начало аз бях решил, че това ще е поредност от филми, с цел да се даде цялостната картина. Но първият филм би трябвало да е тъкмо с тази форма, с директни разкази. Защото хората като цяло не знаят какво става там. А по този начин ще чуят нещата „ от първо лице”.
Споменахте, че от украинска страна сте срещнали проблеми. Те единствено в отвод от публични изявленията ли се показаха?
Не. При четвъртото ми пътешестване на мен в действителност ми не разрешиха да влизам в Украйна. Беше много неточно – просто на летището в Киев отхвърлиха да ме пуснат. От СБУ (Службата за сигурност на Украйна – б. а.) издали възбрана за мен. А аз имах постоянна акредитация, можеха да ме предупредят въобще да не потеглям, да не мятам пари напразно за билет... Но не би. И по този начин, наложи се идващите пъти да пътувам до Донецк през съветския град Ростов на Дон.
Някакви пояснения за възбраната да влизате в Украйна получихте ли въпреки всичко?
Не, никакви. Но аз си имам моя догадка. Аз с доста връзки съумях при едно от пътуванията ми да попадна на фронта. Там по принцип не позволяват до фронтовата линия непознати публицисти, тъй като е риск въпреки всичко. Но за мен беше забавно. И, знаете ли, като отидохме, ми споделиха: веднага, в 4 часа (следобед – б. а.), ще стартират да стрелят. И в действителност в 4 часа и две минути започнаха. Първо със снайпер, след това с гранатомети. Като започнаха гранатометите, ме скриха в землянка към окопа. От донецка страна отвърнаха по същия метод. Имат си такива едни правила – знаят си часа, в който стартират да стрелят.
Та ето този епизод с моето попадане на фронта се разчу по-късно, когато отидох на едно разискване в София в парламентарна комисия на Народното събрание. Ставаше дума за българите в Украйна и съответно в Донецк. Беше през 2017 година Вероятно украинците, като са разбрали от това разискване, че съм бил на фронта, което си е нарушаване на разпоредбите, са се хванали за това, с цел да ми забранят повече да влизам в страната. Но, несъмнено, това са единствено мои хипотези. Никой нищо публично не ми е обяснявал.
А до момента в който ви пускаха, по какъв начин тъкмо се извършваше прекосяването от Украйна в ДНР?
Първо преминаваш през блок-пост на украинските сили. После минаваш през една сива зона, която е ничия, а по-късно е блок-постът на ДНР. И на двете места се вършат инспекции, постепенно е всичко. Обикновено има все доста хора. Не тъй като толкоз им се виси по опашки, а тъй като им се постанова. Например, по това време всеки пенсионер от ДНР трябваше веднъж на два месеца да върви да се демонстрира в Украйна, с цел да потвърди, че е жив, та да не му спрат пенсията. А и да си я вземе може отново единствено в Украйна, тя не се превежда в ДНР. Други хора имат да уреждат документи, трети отиват при родственици – и царува някакъв необикновен безпорядък.
А от Ростов по какъв начин се минава в ДНР?
Пак по този начин – първо съветската граница, след това тази на ДНР.
А украински граничари няма?
Не, не, там няма.
Русия прояви ли интерес към вашия филм?
Парадоксално, само че не. Почти никакъв интерес нямаше. По начало в Русия и за самата обстановка в Донбас много дълго не се вдигаше изключително голлям медиен звук. Според мен в Москва до последно са разчитали въпреки всичко въпросът да с уреди по дипломатически път, да бъде принудена Украйна да извърши Минските съглашения. И по тази причина не са желали да нервират с прекомерно гръмко тиражиране на детайлности за жестокото състояние на хората в Донбас.
По какъв метод популяризирахте „ Децата на Донбас”?
След като приключих кино лентата през 2019-т, започнах да го експедирам по кинофестивали по света – може би на към 400 фестивала съм го изпратил, а на към 200 той беше селектиран. И до момента е получил 91 награди, дори съм сюрпризиран, че са толкоз. При това те са най-вече от фестивали в Съединени американски щати.
В България филмът ви прожектиран ли е обществено?
Веднъж – в Дома на киното, като си платих за прожекцията, само че пристигнаха доста малко хора. Разпратих го и на всички малките екрани у нас – никоя не прояви интерес.
Мислите ли, че в случай че филмът ви беше гледан от по-широка аудитория у нас, хората щяха да са по-добре насочени и за сегашните събития в Украйна?
Като виждам мненията във Facebook, считам, че много хора у нас са напълно наясно със събитията. Но има и други, които са зомбирани от чиста агитация.
Не смятате ли, че военното навлизане на Русия в Украйна на 24 февруари бе неточност? Нима една война може да се спре с друга война?
Щом диалогът потегля в тази посока, дано да напомня някои неща за Минските съглашения, подписани през февруари 2015 година Те трябваше да контролират спора сред две страни. Едната – украинската власт. Другата – „ обособени региони от Луганска и Донецка област”. Русия не е страна по споразуменията. Освен прекъсването на огъня и изтеглянето на въоръженията, те предвиждаха още нещо доста значимо – Украйна за промени конституцията по този начин, че тези две области да се върнат в нейния състав на федерален принцип, със своя автономност, със лична войска и полиция и т. н. И за това имаше период – до края на 2015 година Съответно Украйна трябваше да възвърне всички заплащания за пенсионери и други обществени заплащания за хората във въпросните две територии. Трябваше да се възстановят и икономическите контакти – а стана противоположното, беше въведена де факто икономическа обсада.
Изобщо – за изтеклите години Украйна не извърши нито една точка от споразуменията, а западните гаранти не я убедиха да ги извърши. Те носят директна отговорност. На процедура Украйна беше поощрявана за терористичната си активност против мирното население в Донбас. Само Европейски Съюз е налял през тези години над 15 милиарда евро в Украйна.
Съдейки по мненията на хора и в Украйна, и в Донбас, с които съм приказвал, по начало Киев гледа на Минските съглашения като на някаква краткотрайна пауза за метаморфоза и укрепване на армията си. Не е имал желание да ги извършва. Винаги е целял военно решение. Както настояват и показаните в украинския парламент сили, там в никакъв случай не е ставало дума за смяна на конституцията и изобщо на отношението към този спор. Съответно аз не бих споделил, че и от другата страна биха били изключително щастливи да се върнат под властта на Киев. Ето по този начин се получава, че сякаш има някакви съглашения, сякаш целия свят повтаря, че те нямат опция, обаче и никой не желае да ги извършва.
Когато Владимир Путин призна независимостта на ДНР и ЛНР, Русия е имала информация, че Украйна е подготвена всеки миг да нападна военно и да си върне силово териториите на двете републики. Мои познати от Луганск ми описаха, че след 2014 година, когато отминава най-горещата фаза на спора, техният град съвсем не е бил обстрелван от украинска страна, тъй като е по-далеч от линията на фронта. Но в този момент, незабавно след признаването на републиките от Русия и тъкмо преди започването на съветската специфична военна интервенция, е почнал доста мощен обстрел и по тях. А в Донецк е станало по-лошо, в сравнение с през 2014-та.
Руското навлизане в Украйна и поведените бойни дейности шокира целия свят. Какво е вашето отношение към тази война?
От една страна, аз не бих подкрепил война. Виждаме, какво се получава. Но въпреки това, някой би трябвало да каже каква е алтернативата, откакто едната страна отхвърля да извършва споразуменията и се готви да реши спора със мощ. Явно с цел да се предотврати по-голяма покруса, бе определена тактиката да се ударят военни обекти, самолети, оръжейни системи, с цел да не бъдат хвърлени против Донбас. Точно преди съветската интервенция Украйна беше съсредоточила там голяма армия от към 120 000 души, подготвени да нападат.
А не трябваше ли да се продължи с дипломацията?
Очевидно беше преценено, че тя не дава резултат, откакто за седемте години след 2015-та не е постигнала нищо. Също по този начин стана ясно, че Съединени американски щати не желаят дипломатическо решение, а търсят война с Русия, употребявайки като оръдие Украйна. По начало, с цел да се разбере по какъв начин и за какво се стигна до обстановката в този момент, би трябвало да се види и по какъв начин и за какво се стигна до спора в Донбас. Точно на това желая да посветя и втория си филм, както загатнах.
Разкажете повече за него.
Искам да включа в новия филм всички материали, които съм събрал до момента – да се види в него повода за спора, да се наблюдава веригата от събития още от 2013-2014 година
Трябва да се напомни, че когато по това време се стартира концепцията за асоцииране на Украйна към Европейски Съюз, липсва съществено направена икономическа част на контракта за асоцииране. В същото време главен стопански сътрудник на Украйна е Русия. Тогавашното киевско управление е желало да разбере какви обезщетения ще има от страна на Европейски Съюз, в случай че завие към него. Но защото откъм Европейски Съюз липсва изясненост и ангажираност по тематиката, съглашението за асоцииране на Украйна е отсрочено.
В резултат избухват митингите, известни като Евромайдан. Но има и хора, които излизат с противоположна позиция, известна като Анти-Майдан. Дали под напън, дали от несръчност, управлението в Киев тогава не съумява да се оправи с провокациите пред националната сигурност на страната. Стига се до принуждение, пролива се кръв, хората съумяват да се намразят.
Противниците на тогавашното държавно управление на президента Виктор Янукович нападат и разграбват военни хранилища, завземат с оръжие държавни институции, правят прелом, сменят коренно политическия курс на Киев.
Последвалата реакция на хората в Донецк и Луганск, които отхвърлят да следват този курс, в действителност е отговор на киевските събития със същите средства. Само че, кой знае за какво, светът приема първото за обикновено, а второто – не. Именно в тази посока ще е фокусът на новия ми филм. Искам да покажа също, че двете самообявили се „ национални републики” държат да запазят и стопанската система си, за която са виждали опасност при вероятно присъединение към Европейски Съюз.
Бих желал също по този начин да заостря вниманието, че когато в дадена страна възникне подобен спор, той би трябвало да се взема решение по легален метод. А не против хората да се изпраща армията и също прословутите екстремистки батальони „ Азов”, „ Айдар”, „ Торнадо”, в които има и доста престъпни детайли. Да не забравяме, че доста членове на „ Торнадо”, да вземем за пример, по-късно бяха съдени за убийства, изнасилвания, изтезания от самата украинска страна, която обаче изначало ги хвърли против ДНР и ЛНР. Парадоксът е, че откакто ги осъдиха, след това президентът ги помилва...
Темата за Крим ще засегнете ли?
Много медии се пробват да изкарат, че връщането на Крим в състава на Руската федерация е началото на конфлекта. Не, това е разследване от общата дестабилизация в Украйна през 2014 година В това решение са вплетени и ползи, изразени от две места. Виждайки геополитическата ориентировка на новата власт в Киев, Русия подхваща дейности, с цел да не допусне в Крим да се разположи база на Съединени американски щати и да получи американски ракети до границата си. Същевременно въпреки това имаме и волята на самите поданици на Крим, които в никакъв случай не са приемали „ подаряването” на полуострова им на Украинската ССР още в руски времена и постоянно са държали да се върнат под съветска пълномощия. Което и демонстрират ясно на извършения референдум, въпреки той и да няма интернационално самопризнание.
Какви изявленията ще включите в замисления от вас втори ваш филм?
Разбира се, ще включа всички изявленията с интелектуалци и публицисти, които направих в Киев. А също и изявленията от другата страна – от Донецк, както и от Европа и от България.
Кого от Европа имате поради?
Хора, които са откликнали на молбата ми за позиция. В Германия първо се пробвах да получа публично мнение на тяхното министерство на външните работи, тъй като това е страна поръчител по Минските съглашения. Оттам изначало влязоха в връзка с мен, само че най-после ми отхвърлиха. Така че аз потърсих други разновидности и ми откликна един немски народен представител от партия „ Левицата”.
Френското външно министерство и френското посолство в София изобщо не ми дадоха отговор.
Потърсих и мнение от Организацията за сигурност и съдействие в Европа (ОССЕ). Интервюирах Александър Хуг, който до 2018 година беше зам.-шеф на мониторинговата задача н ОССЕ за Украйна. Но той на практика нищо ясно не отговори на въпросите ми. Например, когато го питах кой против кого съгласно него води война в Източна Украйна, той се ограничи да каже общоизвестното – че това било въоръжен спор, без да показва страните.
Всъщност, наблюдателската задача на ОССЕ е много огромно отчаяние. Ако човек се опита да разбере нещо от ежедневните им доклади, мъчно може да го направи. А задачата има огромни права и благоприятни условия. Имат сателитно наблюдаване. Но като пускат сателитна фотография на обещано село, в което е имало случай, не споделят къде тъкмо се намира селото, кой е виновен. Явно, тъй като в тази задача вземат участие и Съединени американски щати, и Русия, са се споразумели никаква съответна информация да не изтича.
А от България кого ще включите във втория си филм?
Сега, в изискванията на актуалната поляризация, ще ми е доста мъчно да осъществя у нас замисъла си. Аз желаех да получа информация от външно министерство, от профилираните парламентарни комисии, от политици. Но за момента нямам отклик. Смятам да потърся мнението на експерти по национална сигурност, публицисти, общественици.
Ще задавате ли въпроси и за сегашната война?
Не. Идеята ми е вторият филм да обгръща генезиса на спора допреди намесата на Русия. А към този момент сегашната война ще е тематика на трети филм. Той ще би трябвало да се прави след края на войната. Ще са нужни пътувания, с цел да се види всичко на място, а не да се водим отдалечено от една или друга агитация. Но в случай че не си намеря продуцент, няма да е по силите ми да направя всичко това самичък. Такъв филм ще излезе доста скъпо. Не единствено снимането му, само че и разпространяването му след това.
Заел сте се в действителност с доста сериозна задача. Жалко, че у нас като че ли няма професионални публицисти, които в този момент да подемат тази комплицирана тематика от всичките ѝ гледни точки...
Ако публицистите отразяваха протичащото се в Донбас през всичките тези години и светът в действителност беше осведомен за действителната обстановка, нямаше да се стигне до намесата на Русия. Но...
Виждаме, че има в този момент и публицисти, хвърлили се да изясняват по какъв начин в Украйна няма нацисти и изказванията за такива били единствено кремълска агитация... Имало там някакви си ултрадесни, но къде ли нямало... Че се и водят терминологични разногласия по какъв начин не можело да се назовават нацисти, тъй като президентът на Украйна бил евреин... И тези украински ултрадесни не били против евреите, а единствено против руснаците... Освен това не били авторитетни, тъй като не са в Народното събрание...
Даже не знам по какъв начин да разясня сходни „ аргументи”... Само ще напомня, че нашумялата у нас преди време бандитска формация „ Наглите” също не беше в Народното събрание, а беше много авторитетна и извърши брутални закононарушения. Но какъв брой души бяха в нея? Десет-двайсет. И какъв брой са членовете на ултранационалистическите формирования в Украйна? Десетки хиляди са.
Ролята им е да потискат инакомислещите в цялата страна. Извършват зверства – като „ Наглите”. Готови са да тормозят всеки, който не е с властта. И са доста, доста авторитетни, добре проведени, солидно финансирани. Моите другари в Киев, които подлагат на критика властта, се крият в този момент не от руснаците, а от тези същински нацисти, които вървят на лов за хора и убиват неугодните.
Нещата ще станат и по-зле. Покрай войната оръжието отива при кого ли не, в това число при престъпни банди.
Какво ще пристигна след тази война?
Друг свят. Много по-ожесточен. Нямам илюзии за връщане към общително общуване. И двете страни са приели максимата „ Или ние тях, или те нас”. Нова Желязна завеса се спуска. Информационна също. Ще се сблъскват две крайни пропаганди.
С тази война Русия демонстрира, че не желае повече да е „ добра”, че всичките ѝ досегашни отстъпки са завършили, че завива към друга класификация на света.
Съединени американски щати и Европейски Съюз на собствен ред нямат желание да трансформират отношението си към Русия, те също са избрали борбата.
Наясно съм, че в тези условия ще бъде заглъхнал и вторият ми филм, в случай че изобщо намеря финансиране, с цел да го осъществя. Да не приказваме за третия, който още е единствено концепция... Но въпреки всичко предпочитам да работя по правилото „ Да вършим каквото би трябвало, пък да става каквото ще”...
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ