Нищо не съм измислил. Всичко, описано в този роман, е

Нищо не съм измислил. Всичко, разказано в този разказ, е истина. Професиите на журналиста и на разузнавача доста си наподобяват. И едните, и другите на практика натрупат информация, търсят я. Разликата е там, че публицистите събират информация за обществото, а разузнаването - за ръководителите на страната. "

Това споделя пред БНР Сергей Гризунов, който гостува през октомври в България за премиерата на книгата си " Мостът на тайните ". Авторът я дефинира като " дипломатически разказ ", което значи, че събитията, за които споделя, са действителни, само че имената на някои герои са леко изменени (в идващия фрагмент елементарно ще се сетите за кого става дума), а в полза на сюжета разговорът постоянно е живописен, а не документален.

Но Гризунов е човек с задоволително опит и контакти в някогашна Югославия, където е бил началник на бюрото на РИА " Новости " за Балканите в Белград. Той не крие, че е като специфичен сътрудник е изпълнявал и " деликатни задания " и че в белградския му офис зад вратата с табела " Сауна " е имало мощна радиостанция. Гризунов е бил и ръководител на Комитета по печата на Руската федерация в бурния интервал 1994-1996 година след разпадането на някогашния Съюз на съветските социалистически републики.

Предлагаме ви фрагмент от книгата му, оповестена у нас от Издателство " Слънце ".

В леговището на генерала

Всички обичат да четат книги за шпиони. Както и да гледат вълнуващи филми за подвизите на разузнавачи. Тези персонажи стават обичани герои на цели генерации. За моите родители това беше военачалник Екерт, Андрей Федотов, и Павел Кадочников от кино лентата " Подвигът на разузнавача ". За връстниците ми от Съюз на съветските социалистически републики това бе щандартенфюрер Щирлиц. Още преди да се появи на телевизионните екрани, основният воин се озова в центъра на политическите интриги – излъчването на кино лентата бе планувано за Деня на успеха през май 1973 година, само че беше отсрочено поради визитата на Леонид Брежнев във Федерална република Германия по същото време. И феновете видяха първата серия от продукцията едвам през лятото. А пък връстниците ми на Запад бяха покорени от Джеймс Бонд, който доблестно защитаваше ползите на Нейно Величество.

Между другото, бях подготвен да призная, че имах някои черти от характера му – пристрастеността към дамите, към хазарта и към алкохола. Но това не беше задоволително, с цел да се отдадеш на дейна шпионска активност, липсваше ми авантюризъм, увереност, податливост към силово решение на споровете. И по тази причина се задоволявах с ролята на осведомен публицист, който понякога оказва помощ на прилежащи ведомства да вземат решения по значими въпроси.

Ала в този момент ми предстоеше задача, с която би могъл да не се оправи даже и самият Агент 007. Във филмите с неговото присъединяване всичко беше ясно през цялото време. Това е черно, а това – бяло. Това са неприятните, а това са положителните. Тези би трябвало да бъдат предпазени, а другите – унищожени по разнообразни, най-добре бомбастични и ефектни способи. А пък в моята обичана Югославия, която се разпадаше пред очите ми, и дяволът не би могъл да се ориентира кои са положителните и кои са неприятните. Трябваше да се усучеш като змия първо физически, с цел да стигнеш до нужното място най-малко без загуби. А след това и в морално отношение, с цел да убедиш бойния пълководец, че неговите игрички с разстрелите могат да излязат през носа на всички.

На " границата " граничарите ни посрещнаха напълно благожелателно – очевидно бяха предизвестени защо става дума. Качиха един боец в колата, с цел да ни съпроводи до Власеница, мястото, на което отивахме. Момчето беше на 23 години и бе родено в едно малко градче, в къщата на прародител си. Задавах въпроси, с цел да схвана какво въодушевление царува сега в обкръжението на генерала. И градчето, и изгорената родна къща на момчето в този момент бяха във властта на мюсюлманите или, както той се изрази, на турците. Майка му и по- дребният му брат се бяха настанили в част от едно малко апартаментче във Власеница. Там най-малко сигурността им била обезпечена. Военните дейности го бяха заварили да извършва воинския си дълг в Югославската национална войска и всичко тръгнало оттова. Без съмнения отишъл при Гладич, въпреки да го чакали на предходната му работа и притежателят да му обещавал положителни условия. " Наричайте това както желаете, само че аз не мога да зарежа приятелите си в такава неволя и да се любувам на мирния живот. Не бих могъл нито да дремя, нито да хапвам, нито даже да пребивавам там, където съм живял преди. Докато тук не освободим всичко. "

– А военачалник Гладич по какъв начин ти се коства? – зададох най- значимия въпрос. Той незабавно се изопна, въпреки в купето на колата това да беше мъчно. " Той ни е и военачалник, и татко, и другар. Той е нашата мощ, наш приятел! Всички чакаме да ни поведе против тия проклети наемници, купени в разнообразни ислямски страни, с цел да ни унищожат на личната ни земя. Това ще ви го каже всеки боец. Той е и смел, и интелигентен, и почтен. "

Направо ми замириса на страници от книгата " Малката земя ", издадена преди време от името на нашия общоприет секретар. Да, пропагандаторите във всички страни работеха почти еднообразно. Но с друга степен на триумф. Подчинените на военачалник Гладич го правеха доста дейно.

Генералът ни чакаше край масата измежду прелестната природа. Пред него бяха поставени разчертани със стрелки карти, които той бързешком нави, щом видя, че идваме. Масата доста скоро се трансформира в софра – бойците донесоха риба и палачинки. Без да се тормозя, извадих подаръка си – бутилка " Арарат ".

Арменският коняк имаше извънредно внушителен тип. В полеви условия нямаше място за непотребни церемонии и аз незабавно подготвих диктофона, бележника и един добре заострен молив, тъй като с химикалките постоянно ставаше някаква тъпота и се постановяваше да ги тръскаш като истерик. Пийнахме си без церемонии. Трябваше да изградя мост.

– Как се чувствате тук, генерале? Всичко ли си имате?

Все отново постоянно е добре да подхванеш диалога с нещо простичко, битово. Ако започнех да приказвам за английския публицист или за политическата обстановка, от това нямаше да излезе нищо!

– По-добре попитай момчетата – уточни с глава той към няколко снажни въоръжени младежи с военни униформи, които ни бяха наобиколили. Те очевидно не бяха защита, тъй като Гладич не се опасяваше от нас. На тях в действителност им беше забавно какво щеше да каже обичаният им " началник ".

– Какво ви липсва? Момчетата се спогледаха, а сетне всички погледи се насочиха към едно от тях. То се стегна и рапортува отривисто, по войнишки.

– В щаба няма нужната техника, генерале – нито фотоапарат, нито магнетофон, да не приказваме за тв приемник и видео. Нямаше да е зле, в случай че има.

– Ето на, нали виждаш – кимна генералът. – И не споделя дума за това, че сега армията живее по-лошо от народа. Хранят се с каквото им падне. Насъбраха това-онова поради гостите – уточни с глава той към сервираната маса. – Нямат не просто униформи, а и облекла от първа нужда, самият аз имам единствено един полеви комплект и един формален за значими посетители. Извинявай, само че теб те одобрявам като собствен човек.

– Дълбоко правя оценка това – не си изкривих душата. И отворих бележника си на съответната страница, с цел да намеря част от предходния ни диалог, тъй като събеседникът ми трябваше да е наясно, че се отнасям съществено към думите му.

– Ето какво ми казахте предходния път за войните: " Сръбският принцип е прочут – нищо не трябва да се завоюва с меч. Сърбите не държат нищо непознато ". Но не щеш ли в ръцете ви има меч и той покосява.

Дори самият аз не чаках от себе си толкоз изразителна фраза, само че тя не навреди на обстановката. Всички военачалници бяха ненапълно Наполеоновци.

– Ние, сърбите, към този момент поумняхме – отзова се оживено генералът. – Повече няма да позволим да ни разделят нито знаци, нито отличителни знаци, нито карти с натрапени от някого граници. Трябва да създадем по този начин, че в никакъв случай повече в историята сърбин да не вдигне оръжие против сърбин, както и да се отнасят един към различен. А пък тези, които не ни желаят положителното... – Генералът направи пауза, а момчетата му някак се стегнаха и получиха непоколебим тип. – Ние прощаваме прекомерно бързо! Това е наш естествен минус. Според проучванията на Централно разузнавателно управление на САЩ по време на Втората международна война германците са умъртвили 78 хиляди сърби, 28 хиляди италианци и 750 хиляди хървати и мюсюлмани! А усташите са надминали даже нацистите!

Гладич погледна към момчетата си – очите им блеснаха. Човек оставаше с чувството, че незабавно щяха да се нахвърлят на всеки, който генералът им посочеше. Като умел оратор той мигновено реши да смекчи риториката, защото неговото изявление въпреки всичко трябваше да се озове в интернационалните медии.

– Ние не желаеме мюсюлманите и хърватите да престанат да съществуват. Нека да си живеят в мир там, където са техните земи. И самите ние ще им дадем тази опция. Просто желаеме да изясним някои моменти от историята, с цел да им кажем: вие ни дължите тези неща, само че ние ви прощаваме поради това и това. И си живейте където си живеете. Не ни пречете и ние няма да ви пречим...

Имах какво да кажа по тази тематика. И в случай че единствената ми цел беше да направя разгърнато изявление, двамата с генерала щяхме да навлезем надълбоко в историята. Много добре знаех, че генералът беше роден през 1943 година, когато Югославия е пламтяла в огъня на войната. Сетне бе живял в Югославската федерация, където се пазел условен мир за всички. Етническите групи спокойно съжителствали. След Втората международна война Югославия била една от 50-те страни, основателки на Лигата на нациите, която предшестваше Организацията на обединените народи. Но с течение на времето гласът на кръвта станал по-силен от гласа на разсъдъка.

Още на млади години бях прочел стихотворението на Александър Городницки, към което след това се връщах доста пъти и за жалост, постоянно имаше настоящ мотив за това.

Полека истина изстрадана във времена безбрежни търси брод – роднинството по кръв се сбира в стадо, роднинството по слово – във народ. Нали затуй, без смъртните да жали, с велика мъдрост на небесен цар
Бог Моисей дарил е със скрижали,
отделяйки индивидите от всеки звяр?
А стадото не ще закони божи – то макар заветите живее просто.
Тук скъпи за мозъка несложен са мощен усет и зъби остри.
С произхода си – няма тук да укривам – гордея се и аз, обичам си рода, само че в случай че словото с кръвта не се покрие, аз словото за мен ще избера.
Друг излаз не търси още веднъж и още веднъж и колкото със себе си да спориш, роднинството по слово ражда слово, роднинството по кръв пък кръв ще стори.

Всъщност стиховете на съветския стихотворец надали щяха да са забавни на сръбския военачалник. Трябваше да поема в нужната посока и аз още веднъж ограничих тематиката. Макар с Гладич това да не беше елементарно.

– Някога задавали ли сте си въпроса по какъв начин да не допуснете неточности в тази война? Защото това в действителност са военни дейности. Но война не е оповестена, не работят интернационалните конвенции и правила, не ви ли се постанова да се нагърбвате с прекомерно огромна отговорност?

Уф, сякаш налучках пътя към тематиката. Името на англичанина трябваше да изплува от единствено себе си.
Генералът се замисли и няколко пъти кимна с глава. Момчетата му сякаш посърнаха – несъмнено всеки носеше в душата много тежък товар. На малко хора им харесва да проливат кръв, нали, когато няма война, малко хора ставаха палачи. А пък те бяха елементарни младежи, довчерашни селяни, строители, автомобилни механици. Само че с винтовки на рамо.

– У нас споделят, че няма дърво без листа, няма човек без дефекти – подхвана генералът. – Старая се да не бъркам, постаравам се моите решения и благоприятни условия да бъдат насочени към отбраната на народа. Времето, в което живеем, ще осветли всяка забележима персона в тази война, както е ставало и в другите войни, а след това към този момент историците и вие, публицистите, ще кажете кой кой е. Утешава ме това, че пазя народа си и воювам на своята земя, с цел да защитя това, което от веки веков принадлежи на нас. И ми се коства, че не бъркам. Аз съм на страната на истината. Ако бях отишъл да умъртвявам хора във Виетнам или в Ирак, или в случай че заповядвах на моите самолети да бомбардират чиято и да било непозната земя или страна, щеше да ме е позор. Не бих могъл да взема такова решение.

Е, почвата за персонален диалог беше готова. Затворих бележника и изключих диктофона. Сега трябваше да остана уединено с Гладич. Наведох се към събеседника си и попитах:

– Можем ли да си заменяем няколко думи на четири очи? Имам една персонална молба.

Не зная защо си намерения Гладич, само че с сладкодумен жест даде знак на бойците си да се оттеглен на разстояние. И даже се пошегува:

– Журналистите нормално молят да им разрешат да пострелят, само че при мен на тези неща се гледа строго.

– Не, аз желая тъкмо противоположното – хванах сякаш инцидентно празната чаша. Още петдесет грама щяха да ми дойдат доста добре.

Генералът изпълни чашите и ме погледна право в очите.

– За нашия същински другар Русия! За теб, Максим! Пихме. Сега към този момент почвата беше готова. – Вчера в нашата журналистическа механа настана паника – започнах аз. – Изчезна един англичанин. Всички го познават доста добре, той е упълномощен от " Телеграф ", написа и за " Гардиън ".

Това начало не се хареса на генерала. Той беше непосредствен човек и не обичаше да шикалкави. Но и не бързаше да се разкрие пред мен.

– А вие каква механа имате в Белград? Къде се намира? – опита се да се измъкне от тематиката той.

– Събираме се в " Дъга ", там има нещо като клуб. Мо- гат да се чуят забавни неща. Или тъкмо противоположното.

– Какво значи " тъкмо противоположното "? Да не се чуят, по този начин ли?– Не, има информация, която ти се ще да споделиш. За да стигне където би трябвало, само че без очевиден източник.

– Да, учили са ни на това в академията – кимна генералът. – " Сива " агитация.

– Нещо такова – кимнах и аз, само че не се отклоних от тематиката. – Генерале, Дейвид се канел да пристигна тук, по вашите места. Така ми споделиха в " Дъга ".

– В кръчмата ли? – посочи недоверчиво Гладич. – Да не би там да имате диспечерски пункт?

– Не, там вървят, ще го кажа по този начин, освен публицисти. – Ясно – кимна генералът. – Къде ли не вървят тия хора.– Генерале, Дейвид е мой другар. Професионален публицист. Не бих желал да има неприятности. И никой не би желал, повярвайте ми.

Гладич се изопна и погледна неприятно. Но не се опита да хитрува.

– Той към този момент има огромни неприятности. Озовал се е в зоната на бойните дейности без документи и не може да даде ясни пояснения. Какви ги прави на километър от моя команден пункт един жител на Англия? Един представител на враждебния към нас блок НАТО? По време на задържането е оказал опозиция и моите момчета малко са го понатупали. Да не би това тук, при мен, да е Аврамов дом? Ако е публицист, за какво не пристигна като теб, с лидер, като предизвести авансово? – Генерале, управлението на британските публицисти им не разрешава да се доближават до зоната на бойните дейности – започнах да дрънча професионални нелепости. – Това е записано в контракта им, всеки си има свои правила. На моето шефство да вземем за пример въобще не му пука за мен, в случай че ме улучи инцидентен патрон, майната ми, нямам даже застраховка...

По този въпрос много послъгах, само че трябваше да избавям Дейвид.

– А пък при западните сътрудници всичко е тъкмо несъмнено – къде може и къде не може. А какво ще напишеш, като седиш в нашата задимена кръчма? Значи да слушаш какво описват другите, по този начин ли? И той решил да види войната със личните си очи. В края на краищата той е експерт.

– А аз какво би трябвало да направя с такива експерти? – възрази ми генералът. – Тази вечер се канех да му видя сметката.

Признанието на генерала ми развърза ръцете. Или по-точно, езика. Общата настройка на диалога ни към този момент не предполагаше свиреп край.

– Генерале, нали ние сме православни. При нас смъртните санкции се извършват заран. А утрото е по-мъдро от вечерта.

– Я се махни от главата ми с твоите съветски поговорки – промърмори към този момент миролюбиво Гладич. – Да не мислиш, че тук, при мен, всичко е умерено? И аз съм подготвен всеки ден да пия с публицистите, които идват? Ще ти дам вестника на мюсюлманската войска " Лилян ", ще вземеш едно копие и самичък ще прочетеш. В него всичко за техните набези и за техните цели е казано ясно. Те са тръгнали към тази наша територия. Всеки ден има провокации, въпреки към този момент да са незначителни, само че те изпращат едрокалибрени оръдия. Откъде имат такова въоръжение? Хърватите са подготвени да атакуван от Ораш, а хърватите и мюсюлманите дружно – от южната страна. А пък на една крачка от мен се размотават непознати публицисти...

Генералът направи пауза, а аз благоразумно замълчах. Нека негативната му сила се стовари върху моята глава.

– Ако искаш, вземи го на майната му, само че на своя отговорност. Ще преспите в щаба, а на следващия ден ще ви дам кола и водач. Само че той няма търговски тип, предизвестявам те, тъй като ние тук не се церемоним с неканените посетители.

На мен Дейвид ми вършеше работа във всевъзможен тип, с изключение на като мъртвец. Но аз не обичах да оставам длъж- ник. Все отново илюзията, че имам последната дума, трябваше да бъде моя.

– Генерале, ще приемете ли подарък от съветските другари? Ще изпратя в щаба ви тв приемник, магнетофон... Какво още загатнаха момчетата?

Фотоапарат – изстреля машинално генералът. И незабавно се усети. – Това какво е, откуп като при туземците ли?

– Не, това е персонално от мен. А пък моето ведомство няма да обеднее.

– Добре, върви при твоя Дейвид. – Генералът стана, давайки ми да схвана, че към този момент ужасно съм му омръзнал. – Момчетата ще те заведат. И ми изпрати обявата, в случай че всичко е наред.

Какво пък, моят придружител по чашка от " Дъга " беше спасен от най-лошия вид. А за останалото занапред трябваше да помисля.