Никой от нас не се ражда със съзнателното чувство за

Никой от нас не се ражда със съзнателното възприятие за виновност.

Често обаче тя се оказва главен инструмент за образование в фамилията и то не тъй като родителят не обича детето си, а тъй като и той го прави неумишлено, защото него самия са го възпитавали по този метод.

В този смисъл нямаме виновност за това, че сме станали такива, каквито сме, само че в случай че не се харесваме, а нищо не вършим, с цел да се променим, можем да се считаме за отговорни.

За да изпитаме виновност, е належащо да разграничаваме себе си от другите. Съзнанието за Аз-отделно от другия се появява малко след прохождането и проговарянето. /В началото на проговарянето детето постоянно приказва за себе си в трето лице./ Следователно преди да навърши година, то не може да изпита виновност, а в случай че плаче, когато му се караме, то е от боязън поради покачвания звук или оттеглената обич.

Колкото по-автономно става, колкото повече дейности е в положение да прави единствено, толкоз и по-вероятно е да бъде упреквано.

Много родители даже не осъзнават, че непрестанно вменяват виновност на детето си с голям брой реакции: „ Внимавай де! “, „ Ти ли го направи? “, карат се за доста неволни неточности, сякаш са нарочни, парират опитите му да насочи експанзията си на открито, не насърчават триумфа, само че не пропущат да порицаят грешката или по неузрял и доста садистичен за детето метод се цупят и сърдят, като по този метод обременяват чедото си с непостижимото задължение на виновността.

Така детето пораства с непрекъснатото чувство, че е дефектно, че все то е отговорно за всичко, тъй като сходни реакции не отхвърлят единствено неверното деяние, а цялата детска персона.

Малчуганът търпи тази неосъзната от самия родител садистична форма на експанзия и претърпява себе си като непрекъсната жертва. Расте, откърмен с виновност и ниско възприятие за значителност. Така се „ наливат “ основите на бъдещия садомазохистичен темперамент, който доста по-често от останалите се усеща жертва, изпитва вини и предпочитание за реванш и „ наказателно-връщащо “ държание.

Ако от дете се чувстваш отговорен, евентуално някой от родителите ти е могъщ. 

Под могъщ не разбирай безусловно деспотичен. Агресия може да се упражнява по доста заобиколни способи. Може и „ с памук “ да ти вадят душата и да ти вменяват виновност.

Изходната точка на смяната е умеенето ти да казваш „ не “ и да отстояваш себе си.

Човекът с ниско самочувствие, на който още от детството демонстрират, че не е значим, откакто не се преценяват с мнението му, не се осмелява в никакъв случай да поеме отговорността да нападна, тъй като надълбоко в себе си не счита, че заслужава.

Пък и не му е било разрешено да тренира това значимо за живота умеене и му е вменявано, че това е невъзпитано, невъзпитано, че по този начин няма да го обичат и че е по-важно да се съобразяваш с другите.

В тези случаи мазохистичният темперамент избира неумишлено дразнещо държание, с цел да докара съперника си до непоносимост и когато избухне, нашият воин получава картбланш да освободи и личната си арестувана експанзия, единствено че към този момент не претърпява себе си като нападащ, а като защитаващ се. 

Тоест подхваща тази несъзнателна еквилибристика, с цел да си спести възприятието за виновност, тъй като така и така е претъпкан до горе с вини, откогато се помни.

Затова той е и чест обвинител. Колкото се гризе самичък от вътрешната страна, толкоз е и подготвен да бъде безмилостен критикар от позицията на жертвата. Неумението да бъде почтено и крепко себелюбив го кара да демонстрира в други обстановки несъразмерен егоцентризъм. Неумението да бъде субект го прави на моменти индивидуалист като отплата.

Такъв човек по един неуместен метод обаче се нуждае от вините си.

Нали е откърмен с тях. Той просто не знае да живее по различен метод и да разчупи тоя стандарт. Нужни са му и заради това, че когато не може да нападна, губи главния мотив да се самооцени. Тогава не му остава нищо друго, с изключение на самичък да си търси мотиви за вини и болки, тъй като единствено в подтекста на разумно идващото самосъжаление може да се самооцени. Когато ни боли, всички се сещаме какъв брой сме значими.

Защитният модел на държание има две направления: офанзива и оттегляне.

Когато човек не може да нападна, му остава само алтернативата на отстъплението. Тогава той стартира да го намразва, тъй като не го претърпява като собствен избор, а по-скоро точно като неналичието на подобен. /Приема го като уязвимост, а не като умен свободен избор сред двете благоприятни условия./

Така самичък се слага в психическо „ менгеме “: не може да нападна, само че и не желае към този момент да отстъпва.

Тогава липсва нападателен акт, т.е. действието с посока отвътре-навън е блокирано и разумно следва депресивно възприятие /задържане, гълтане, потискане/, при което посоката е отвън-навътре. А най-често то се съпътства от възприятие за виновност, което е единствено един от признаците на депресивната настройка.

Не отхвърлям, че виновността е обикновено човешко възприятие.

Тя може да е основателна и тогава даже може да е мотор към смяната към по-добро. Тогава идва ред на изкуплението, поправянето на грешките и умеенето да извиним на себе си по-късно. 

Истинската мощ се мери посредством салдото сред умеенето ни да поносим и да се съобразяваме, само че и да отхвърляме и отстояваме себе си.

Изобщо човек е тъкмо толкоз мощен, колкото счита, че заслужава да бъде благополучен! Това няма да се уморя да го дублирам, даже и на някой да му е втръснало към този момент да го чува от мен! Така че „ отговорен “ не е присъда, а избор!

из „ Вяра имам„