Дисциплина - ето коя е най-висшата добродетел | Никос КАЗАНДЗАКИС
(Nikos Kazantzakis at his house in Aegina with his cat Sminthitsa. March, 1943)
Приготовлението | Първи дълг
Спокойно, с открити очи поглеждам света и споделям: всичко това, което виждам, вкусвам, замирисвам и допирам, е създание на мозъка ми.
Слънцето се издига и спуска в моя череп. От едното ми слепоочие слънцето изгрява, в другото слънцето залязва.
Звездите блестят в мозъка ми; хрумвания, хора и животни пасат в ефимерната ми глава; песни и рев изпълват извитите раковини на ушите ми и за момент потрепват и във въздуха; угасне ли мозъкът ми, всичко – и небето, и земята, изчезват.
„ Само аз живея! “ – крещи разсъдъкът. „ В моите подземия работят моите пет тъкачки, сплитат и разплитат времето и пространството, насладата и тъгата, материята и духа “.
Всичко към мен тече като река, танцува, върти се, облици шуртят като вода, хаосът мучи.
Но аз, Разумът, с самообладание и геройство, трезво в замайването, се изкачвам. За да не се подхлъзна и сгромолясам, забивам знаци върху замайването, издигам мостове, проправям пътища – строя в бездната.
Бавно, трудно си пробивам път измежду явленията, които раждам, систематизирам ги по собствен усет, привързвам ги със закони и ги впрягам в моите тежки, на практика потребности.
Слагам ред в анархията, давам лице – моето лично лице – на хаоса.
Не знам дали зад явленията живее и мърда някаква тайнствена и по-висша от мен същина. А и не питам; не ме интересува. Раждам явленията, с многочислени пъстри цветове рисувам пред бездната една гигантска блестяща завеса. Не казвай: „ Дръпни завесата, с цел да видя картината! “ Завесата, това е самата картина.
Творение човешко е, преходно, моя рожба е това мое царство. Но е крепко, няма нищо по-здраво, и единствено в неговите лимити мога плодороден да се изправя, да се веселя, да работя.
„ Аз съм ратаят на бездната. Аз съм фенът на бездната. Аз съм теорията и практиката. Аз съм Законът. Извън мен не съществува нищо “.
Да видиш и да приемеш границите на човешкия разсъдък без суетни протести, и в тези строги граници безкрайно, покорно да работиш – ето, това е твоят първи дълг.
С геройство и неотстъпчивост съгради върху трептящия безпорядък кръглия, всесветъл харман на разсъдъка, овършей и отвей вселените като добър собственик.
Различавай ясно и героично понасяй тези горчиви, човешки, плът от твоята плът истини: а) човешкият разсъдък може единствено явленията да улови, в никакъв случай същността; б) и то не всички феномени, а единствено тези на материята; в) по-конкретно, дори не тъкмо явленията на материята, а единствено връзките сред тях; г) тези връзки пък не са действителни, самостоятелни от човека; и те човешки чеда са; д) и то не единствените вероятни човешки чеда, а единствено най-удобните за неговите на практика и умствени потребности.
В тези граници разсъдъкът е законният, безспорен монарх. Никаква друга власт не съществува в царството му.
Признавам тези граници, одобрявам ги с самообладание, храброст и обич и с лекост се боря в техните лимити, като че ли съм свободен.
Подчинявам материята, заставям я да се трансформира в добър проводник на моя разсъдък. Радвам се на растенията, на животните, на хората, на боговете, като на свои деца. Усещам по какъв начин цялата Вселена се наслоява върху мен като тяло и ме следва.
Във неочаквани и страшни мигове в мен проблясва: „ Всичко това е игра, жестока и суетна, без начало, до безкрайност, без смисъл “. Но бързо отново се впрягам в колелото на потребността и Вселената, цяла, още веднъж стартира своя въртеж към мен.
Дисциплина – ето коя е най-висшата добродетел. Само там се уравновесяват силата с желанието и дават плод човешките старания.
Ето по какъв начин – преди да тръгнеш към спасението – ясно и твърдо различавай всесилието на разсъдъка в явленията и безсилието на разсъдъка отвън явленията. Иначе не можеш да се спасиш.
От: „ Аскетика ”, Ασκητική. Salvatores dei, 1927
Снимки: kazantzakispublications.org
